ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ И УМИВАНЕТО НА НОЗЕТЕ

Страстна седмица
403 0

Автор: свещ. Георгий Чистяков

Източник: ,,Свет во тьме светит“

Превод: Пламена Вълчева

Разказът за умиването на нозете, което Иисус прави на учениците Си, започва в глава 13 на Евангелието от Йоан. „Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай. И във време на вечеря, когато дяволът бе вече вложил в сърцето на Иуда Симонов Искариот да Го предаде, Иисус, знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се” (Иоан. 13:1-4). Обърнете внимание на думите „пред празник Пасха”, „във време на вечеря”, „стана от вечерята”. Тук ясно е посочено, че умиването на нозете се извършва по време на същата вечеря преди празника Пасха, която е описана в синоптическите евангелия — на Матей, Марко и Лука — и която наричаме Тайна. При това е важно имаме предвид следното: при Йоан няма разказ за Тайната вечеря.

Мястото, заемано от повествованието за Тайната вечеря в синоптическите евангелия, при Йоан се заема от разказа за умиването на нозете. Църковният чин също ни подсказва, че църковното предание свързва това събитие — умиването на нозете — именно с Тайната вечеря: в съставното евангелско четиво на Велики четвъртък, включващо откъси от четирите Евангелия, от Евангелието от Йоан е взето именно началото на глава 13 — разказът за умиването на нозете.

Също така е особено важно да обърнем внимание на жестовете на Спасителя, описани както в разказа на синоптиците за Тайната вечеря, така и в разказа на Йоан за умиването на нозете. Там Той взема хляб, благославя го, преломява го и го дава на учениците Си — четири евхаристийни жеста. Тук Той става от вечерята, съблича горната си дреха, препасва се, взема умивалника и започва да мие нозете на учениците, навеждайки се към нозете на всеки от тях, после се облича и продължава беседата. И в двата текста откриваме едно и също нещо — съединяване на думите и жестовете на Иисус.

Широко известна е иконата, изобразяваща Тайната вечеря. Обикновено тя се поставя в храма над Царските двери. Доста по-слабо разпространена, или по-рядко срещана е иконата  „Умиване на нозете”. Въпреки това в някои храмове в Гърция и Мала Азия тази икона замества иконата на Тайната вечеря. Затова на Велики четвъртък в някои православни храмове на аналоя може да се види иконата „Тайната вечеря”, а в други — иконата  „Умиване на нозете”.

Също така трябва да обърнем внимание на това, че слугата, в книга Битие например, където се разказва как Господ се явил на Авраам при дъбравата Мамре, умива нозете на гостите не по време на трапезата (както прави Иисус), а преди нея. Да, Иисус повтаря традиционния жест на гостоприемство, показвайки на учениците, че това е Неговата трапеза, но нарочно повтаря този жест по-късно, тогава, когато той очевидно вече е неуместен, което ни кара да му обърнем особено внимание. И още един детайл: самият израз δείπνου γινομένου, т.е.  „във време на вечеря”, до голяма степен както по смисъл, така и по граматическа конструкция (genetivus absolutus) съвпада с  „и когато ядяха” или ἐσθιόντων αὐτῶν (Мат. 26: 26 и Марк. 14: 22) в разказа за Тайната вечеря и тайнството Евхаристия. Става пределно ясно, че това не е просто знак за Неговото смирено гостоприемство, а нещо неизмеримо по-важно и съществено. За това свидетелства думата τὰ ἱμάτια, употребена във формата за множествено число в израза, който на руски е предаден неточно като  „съблече горната Си дреха”, както и думата „одежди” (в латинския превод тук е използвано съществителното vestimenta, а в славянския —  „риза”, и в двата случая в пълно съответствие с гръцкия оригинал). В pluralis думата  „химатий” (ἱμάτιον) се използва в Свещеното Писание само в един контекст — когато става въпрос за дрехите на първосвещеника (Мат. 26:65). Разбира се, Иисус е бил облечен само в един плащ, или химатий, но го е съблякъл, подобно на първосвещеник, който свещенодейства. Тук сме свидетели на събитие с особена значимост. За това говори също и фактът, че когато разказва за умиването на нозете Евангелието преминава от минало към сегашно време:  „става”,  „съблича дрехите Си”,  „налива вода” и т.н. Това кара читателя да почувства, че не само евангелистът, но и самият той участва в това събитие. За съжаление, в синодалния превод тук отново не откриваме точен превод.

Иисус,  „знаейки [εἰδὼς], (…) че от Бога е излязъл и при Бога отива” (Иоан. 13: 3), се казва в началото на този текст. И така, преди празника Пасха Иисус вече знае, че „е дошъл часът Му” — часът на избора, на вземането на решение, часът, в който трябва да извърши най-важното, което в гръцкия оригинал е изразено с глагола  „преминавам” (μεταβῇ). В крайна сметка Пасхата — това е преход, преход от робство към свобода. В арамейския прототип на този гръцки текст думата, обозначаваща преход, се повтаря два пъти. Юдейската Пасха, празникът на прехода от робство към свобода, става денят на прехода на Иисус към Отца. Иисус отива на Кръста и след това преминава  „от смърт към живот”, по думите на св. Йоан Богослов.

„Дошъл [бе] часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.” Тези думи не само по своето съдържание, но и по използваната лексика много напомнят на трета глава на Евангелието от Йоан. Там Иисус казва на Никодим:  „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан, 3:16). Със сигурност в глава 13 има явно повторение: в глава 3 — Бог обикна света, а в глава 13  — Иисус възлюби тези, които бяха в света. От момента, в който настъпва часът на Неговото преминаване при Отца, съществителното  „любов” и особено глаголът  „обичам” стават ключови в разказите за прощалната беседа на Иисус с учениците Му и за страстите Христови в Евангелието от Йоан. Забележително е, че в четвъртото Евангелие има много повече глаголи, отколкото съществителни, което отличава езика на Йоан от езика на останалите евангелисти и като цяло от езика на останалите писатели. Любовта не е нещо застинало, тя се характеризира с динамика и тази динамика може да бъде предадена само с глаголи. И по-нататък, когато говори за любовта, Йоан постоянно използва не съществителното  „любов”, а именно глагола  „обичам”.

„Той ги възлюби докрай.” Думата  „край” играе особено важна роля в Евангелието. Тук тя не е използвана със значението „прекратяване на нещо”, а в смисъла  „довеждане докрай, завършване”. „Докрай” означава  „в пълнота”: краят идва тогава, когато съсъдът се препълни с нещо догоре. Иисус обичал максимално, в такава степен, че повече не е било възможно. И тогава, по време на описаната от синоптиците вечеря, същата, по време на която, в Евангелието от Йоан,  „дяволът бе вече вложил в сърцето на Иуда Симонов Искариот да Го предаде, Иисус, знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, (…) стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, (…) [се] препаса”.
Моментът, в който Иуда вече изпитва желание да предаде Учителя, е описан както в Евангелието от Лука, така и в Евангелието от Марко. Иуда взема решението не в края на вечерята, когато си тръгва, а преди тя да започне, преди учениците да започнат да се подготвят за нея. При синоптиците четем, че той отива при стареите, за да се договори, а Йоан просто казва, че дяволът вече е вложил в сърцето на Иуда решението да предаде Иисус. И отново ситуацията, описана в Евангелието от Йоан, ясно съответства на това, което казват синоптиците. И синоптиците, и Йоан разказват едно и също нещо. Ако на мястото на разказа за умиването на нозете в Йоановото Евангелие стоеше разказът за Тайната вечеря, щеше да е съвършено ясно, че Йоан повтаря дословно останалите евангелисти. Всичко съвпада, с изключение на едно нещо — разказа за умиването на нозете. Впрочем, в по-широк контекст и тук можем да говорим за повторение: в литургичната практика Тайната вечеря се повтаря в тайнството Евхаристия, умиването на нозете се повтаря като ритуал, когато на Велики четвъртък епископът извършва чина Умиване на нозете на дванадесет свещеници, участващи в него.

Иисус става, съблича горната Си дреха, препасва се, налива вода в умивалника, взема го в ръцете си и започва да мие нозете на учениците. Нещо подобно откриваме и в Евангелието от Лука. В глава 22 има няколко стиха, които вероятно разказват същото,  което четем в глава 13 на Йоан.  „А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям. А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник” (Лук. 22:24-27).

Тази последна фраза, свързана със събитията от Тайната вечеря, ни кара да се замислим: не е ли тя остатък от разказа за умиването на нозете, който, в такъв случай, все пак присъства в синоптичната традиция? „Пък Аз съм среди вас като прислужник.” Ако прочетем тази фраза, ще открием в нея нещо много важно.  „Аз съм среди вас”, казва Иисус в Евангелието от Йоан. А в Евангелието от Матей:  „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Английското I am, италианското Io sono или френското Je suis, и накрая църковнославянското  Аз есмь е израз, който преминава като червена нишка през цялото Евангелие от Йоан, той е изцяло Йоанов. Но той присъства и в цитираната фраза от Евангелието от Лука. Трябва да признаем, че този стих е тясно свързан с Йоановата традиция: с разказа за умиването на нозете.

При Лука има още един текст, който не можем да не си спомним във връзка с разглеждания откъс от четвъртото Евангелие: „и вие ще приличате на ония човеци, които очакват господаря си, кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде; истина ви казвам, той ще се препаше, и ще ги тури да седнат, и като пристъпи, ще им служи” (Лук. 12:36-37). Това ни кара да си спомним за притчата за десетте девици и жениха, който идва в полунощ, и изобщо за сватбената вечеря, тема към която Иисус постоянно насочва Своите слушатели, особено във втората половина на всяко Евангелие. Но тук, при Лука, господарят, идвайки през нощта, ще  „тури [слугите си] да седнат” и ще им  „служи”, минавайки покрай всеки от тях — точно както на онази гръцка икона, изобразяваща умиването на нозете. Две доста красноречиви алюзии…

Какъв е смисълът на това събитие? В глава 21 на книга Изход се говори за робите. В един мидраш — талмудическо тълкуване на тази глава — се казва, че господарят не може да принуди роба си да измие нозете му. Робът има някои права и сред тях е правото да не измие нозете на господаря си. Той трябва да работи за господаря си, да изпълнява заповедите и желанията му, но да измие нозете на господаря си е позорно дори и за него и затова законът го освобождава от това. Иисус обаче прави онова, което дори един роб не е длъжен да направи. Той се поставя в положението на човек, който е по-нисш от роба спрямо господаря му. Много е важно да разберем и почувстваме това.

В средновековната западна иконография евангелистът Йоан Богослов винаги е изобразяван с чаша в ръка, което пряко свързва неговото Евангелие с тайнството Евхаристия. Макар че Йоан никога не е говорил за Тайната вечеря. Въпреки това Евангелието от Йоан несъмнено има евхаристиен характер. Спомнете си глава 6, в която се говори за хляба на живота и плътта на Сина Човечески като Хляб и Кръв, които трябва да ядем и пием, за да влезем във вечния живот. А сега, в  глава 13, четем за умиването на нозете — един разказ, който обяснява същността на тайнството Евхаристия.

Ако при синоптиците това тайнство е описано сякаш „изотвън” — по какъв начин бива извършено, — то в разказа за умиването на нозете Йоан го показва  „отвътре”, изяснявайки по-дълбокия му смисъл: това е тайнството на Иисусовото служение на учениците Му. В тайнството Евхаристия Иисус се явява сред нас като прислужващ. Той приема ролята на роб, който се препасва с кърпа и ни служи, принасяйки Себе Си в жертва подобно на слуга.

Много е важно да разберем, че тайнството Евхаристия е тайнство на служението. Парадоксът на християнството се състои в това, че не ние служим на Христос, което би било по-просто и обяснимо, — както в останалите религии човекът служи на Бога. Не, Христос идва, за да ни служи, и в лицето на Иисус Бог явява Своето служение на хората. И в тайнството Евхаристия, както и при умиването на нозете, Иисус служи на хората, а не обратното.

На Тайната вечеря Иисус казва: „Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). Тези думи са съхранени в Евангелието от Лука и в Първото Послание на апостол Павел до Коринтяни (1 Кор. 11:24). В Евангелието от Йоан Иисус изрича подобни думи, но те звучат още по-категорично:  „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:13-15).

И така, умиването на нозете е примерът, който Иисус дава на учениците Си. Както Аз ви служа, така и вие служете един другиму; както Аз ви възлюбих, така и вие се обичайте един другиго; както Аз станах заради вас по-нисш от раб, така и вие се отричайте от себе си заради другите. Очертаната тук основна мисловна линия, преминаваща през Евангелието на Йоан, ни води до разбирането на същността на тайнството Евхаристия. Въпросът не е в това, че човекът е допуснат да участва в него, а по-скоро в това, че тайнството Евхаристия е необходимо именно на онези, които се затрудняват най-много, които са паднали по-ниско от всички останали. Лекарството е нужно на болните, а не на здравите —  „Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Мат. 9:12). И Христос идва да излекува болните.

Страшно е, когато някой не бива допуснат да се причасти със Светите Тайни под предлог, че не е достатъчно подготвен. Не казвате на човека: първо се излекувай, тогава ще получиш лекарството; трябва да оздравееш, да укрепнеш, тогава ще бъдеш достоен за лекарството. Ситуацията, при която някои хора са допуснати до едно или друго тайнство, а други — не, е характерна за много религии: участието в тайнствата винаги изисква предварително очистване, някои подготвителни процедури и т.н. В християнството обаче  не става въпрос за това. Отец Александър Шмеман казва, че християнството не е религия, а антирелигия, защото тук Бог в лицето на Иисус идва в света, за да служи на човека. Не Бог заставя хората да Му служат, както е било при римляните, египтяните, гърците и т.н., а Бог идва да служи на хората.

Това е толкова парадоксално, че е трудно да се възприеме. Често ни е по-лесно да превърнем християнството в религия, по-лесно е да постъпим като езичниците — да разделим хората на допуснати и недопуснати, на достойни и недостойни, да противопоставим едните на другите. Но тогава се оказва, че действат всички механизми, познати в историята на религията, с изключение на един, който е описан в Евангелието — механизмът на „изгубената овца”; защото тази притча не се вписва в един свят, разделен на достойни и недостойни. Добрият пастир оставя деветдесетте и девет овце, които не са се заблудили, за да открие и спаси единствената, която се е заблудила. Ето защо, говорейки за това как се проявява Божието присъствие в цивилизацията, възникнала  от християнството, А. дьо Сент-Екзюпери възкликва в книгата „Боен пилот”: „Величието на моята цивилизация се състои в това, че стотина миньори ще рискуват живота си, за да спасят един затрупан в мината другар. Защото те спасяват Човека.”

В разказа за умиването на нозете, в тази словесна икона на жертвената любов, Иисус открива докрай целия τέλος, или „край”, смисъл или основен замисъл на Своето дело: Той е дошъл да служи на хората, да ги извади от бездната. И Той прави това, като заема положение, което е по-нисше от положението на роба. Той казва: „Дадох ви пример за служение” и призовава хората да правят това, което Той е направил. Следването на този пример е същността на християнството, на нашия живот в Христос. И неслучайно по-нататък в глава 13 на Евангелието от Йоан тема на прощалната беседа става любовта. „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан. 13:34-35). Иисус ни обича и ни призовава да се обичаме един друг. Това е нещо абсолютно ново, неприличащо на нищо предходно. Неслучайно апостол Павел възкликва, цитирайки Исаия: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9).

На Тайната вечеря Иисус отдава на хората Себе Си, Своята Плът и Кръв. Спомняме си думите, които Той каза на Петър в Евангелието от Матей: „блажен си ти, Симоне, (…) защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата” (Мат. 16:17). „Плът и кръв” е доста разпространен идиом, който означава „човекът такъв, какъвто е”. И така, в тайнството Евхаристия Иисус отдава Себе Си като Човек, отдава ни Своята човешкост, споделя я с нас. Това човешко измерение на събитията от Велики четвъртък е изразено и в разказа за умиването на нозете.

У нас е прието, особено в последно време, да упрекваме източните християни (арменци, копти и етиопци) в монофизитство, като изтъкваме, че те не са прозрели в Христос Неговата човешка природа. По принцип в Русия никога не сме били монофизити. Но от психологическа гледна точка ние сме такива в много отношения. И трябва да преодолеем, да победим този психологически привкус на монофизитството, който присъства в нашата религиозност. Ние не сме прозрели достатъчно добре именно човешкия облик на Иисус, макар че в разказа за умиването на нозете Той ни разкрива Себе Си, преподава ни и ни връчва Себе Си именно като Човек. Той, Който е Господ и Учител, се явява сред нас като слуга.

Ако не преживеем и не почувстваме истински човешкостта на Иисус, няма да можем да разберем какво е Пасхата Христова, нито да преживеем пасхалната радост така, както я преживяват онези, които са открили в Иисус именно Човека. Без да преживеем това, ние не можем да почувстваме как Бог действа в нас, как ни открива Себе Си във всичката Своя пълнота, по думите на апостол Павел. И това се случва именно чрез човешкостта на Иисус. Ще разберем какво е пълнотата Божия само когато осъзнаем какво е пълнотата човешка. С други думи, без да виждаме Човека в Иисус, ние не можем да видим и пълнотата на Божеството, която телесно обитава в Него. Мястото на Бога в дълбините на нашето „аз” ще продължава да бъде заето от някаква схема или идея за Бога.

В нашата религиозност преобладава интелектуалното, теоретичното, а липсва живот, нещо реално, което да завладее и преобрази изцяло живота на съвременния човек. Защо нашата вяра не ни преобразява така, както някога е преобразявала апостолите? По простата причина, че ние не чувстваме Бога така, както те са Го чувствали. А не чувстваме Бога, защото не чувстваме Човека.

Ние трябва действително да почувстваме Бога, но да Го почувстваме, като се откажем от живееща в съзнанието ни идея за Него, или от напластения в хода на историята образ, който несъмнено, по един или друг начин, е  бил възприет от всеки от нас.

В навечерието на Своята смърт, умивайки нозете на учениците, Иисус ни кара да почувстваме, просто да почувстваме какво представлява Божието присъствие, като преоткрива пред нас тайната на онази сила, която по парадоксален начин се проявява в немощ. Тайна, която след това ще възсияе на Кръста, на който ще бъде разпнат един бит и измъчван от римските войници Човек.

Именно вярата, която по никакъв начин не се основава на приемането на един или друг образ на света, а само на живото усещане за Бога, на което Иисус ни учи буквално на всяка страница на Евангелието, вярата като пълно доверие в Бога променя човека и без да го освобождава от слабостите, го прави истински силен. Трябва да преодоляваме неукрепналото, недоразвито състояние на своята вяра, защото докато се намираме в това състояние, вярата ни няма да се уподоби на вярата на апостолите. Христовите ученици, апостолите, са имали вяра и невъоръжена смелост, които са им помагали да станат победители в най-трудните ситуации.

Откъс от книгата „Свет во тьме светит: Размышления о Евангелии от Иоанна” М.-СПб.: Центр гуманитарных инициатив, 2015.