Тайната на духовното наставничество

1073 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Ние сме разглезените деца на съвременния православен свят. Повече от всякога разполагаме с всичко, и то в излишък. Както никога досега, имаме възможност да посещаваме сайтовете на различни храмове, манастири и полемизиращи духовници и да черпим от морето от аскетична литература, която излиза на подходящо за нас ниво. Никой вярващ няма право да се оплаква, че е лишен от достъп до произведенията на един или друг светец или съвременен богослов. Те се издават, преиздават и биват обстойно тълкувани, след като попаднат в свободния свят на идеите. Това ни прави задоволени и информирани, високо критични и взискателни, а понякога — дори отегчени и уморени.

Когато четем за известни старци и тяхното лично благочестие, ние се пренасяме в една по-висша духовна реалност, която е коренно различна от настоящата религиозна действителност. Тя ни вдъхновява за една по-силна и пламенна ревност и ние започваме да изгаряме от желание за подвизи и за преживяване на  благодатни състояния, които надвишават многократно нашите истински възможности. Обзема ни чувство на религиозен възторг, еуфория на духа и дори стремеж към саможертва пред светия олтар на вярата. Защото усещаме, че можем да достигнем и да завоюваме небето на всяка цена и във всеки един момент. Духовните старци се превръщат в наши скъпи приятели и ние имаме чувството, че когато сме близо до тях, всичко става ясно, достъпно и постижимо. Те се превръщат в образци за нас, лесно запълващи оскъдицата на духовната ни действителност. Ние неуловимо пренасяме този религиозен възторг в своя тесен душевен свят и трепетно очакваме да видим техния пример навсякъде около себе си. Лекомислено искаме да открием техните качества във всеки духовник и служител на Църквата. Вътрешно очакваме всеки от познатите ни свещенослужители да бъде не само  образец за вяра и непорочност, но и да притежава една висша духовна харизма, която да опиянява всички около себе си. Да носи усещането за святост и мъдрост, да има качествата на св. Серафим Саровски или стареца Паисий — да утешава, да лекува и да намира съвършения път към всеки от нас.

Като последица от този искрен, но идеалистичен порив, следва и нашето падение, защото ние бързо започваме да разделяме свещениците на достойни и недостойни, почтени и непочтени, угодни или неугодни на Христа, встъпвайки в Неговата роля на непогрешими съдници. Най-лошото е, че очакваме от тях невъзможното с претенцията на хора, които заслужават най-доброто за себе си във всеки един момент. Тогава, когато видим  явното несъответствие между очакванията ни и реалността, ние се отдръпваме в себе си, огорчени от духовния недоимък на заобикалящите ни,  наранени от истината, че те не са това, което ни се иска да бъдат. И понеже бързо изпадаме в осъждане, нарушаваме ритъма на духовния си живот и дори сме склонни да изоставим посещенията в храма и срещите с вярващи братя и сестри. Защо става така? Защото чувството за религиозно опиянение отнема усещането ни за истинска духовна реалност. Ние лекомислено вярваме, че изискванията ни се разминават с това, което виждаме и бързо се превръщаме в яростни критици на настоящия беден духовен век. Лесно започваме да обругаваме всички и всичко около себе си, затъвайки в блатото на духовното униние.

Самоцелното търсене на „духоносни старци” е опустошило не една или две искрено търсещи души. Този проблем е особено дълбок, той идва от пластовете  на църковното предание и много бележити духовни мъже са се опитвали да ни предупредят за него. В едно от своите слова, още през 11 в. св. Симеон Нови Богослов споделя: „Не ходи тук и там да търсиш прочути монаси. Ако по Божия благодат  познаваш някой духовен отец, разкривай проблемите си пред него и само пред него.” През 19 в. св. Игнатий Брянчанинов с горчилка описва изгубените години, през които е обикалял от манастир на манастир, за да посети „харизматичните старци”, известни из цяла Русия. Той с тъга споделя истинските разочарования, които се е наложило да преживее вследствие на духовните съвети на тези съмнителни духовници. В срещите си с християни от цяла Гърция, старецът Паисий Светогорец редовно ги призовавал да не търсят съветите на особено благодатни мъже, а да намират решение на своите неразрешими проблеми в разговор с обикновените енорийски свещеници. Сам многократно връщал идващи при него поклонници, като ги насочвал обратно към техните енории. Ясно им обяснявал, че отговорът е лесен  и той се състои в обикновеното послушание към каноничен духовник. Също наблягал на ясното и близко решение, което може да се открие в тайнството на изповедта.

Към настоящия момент този духовен проблем продължава да тежи и да поражда дискусии в различни сфери на църковното общество. Множество православни учени и общественици се ангажират с него, опитвайки се да предпазят вярващите от този особено опасен вирус за духовния живот на съвременния човек. Преподавателят в Сретенската духовна семинария протойерей Вадим Леонов в своята статия „За свещенството, пастирството и духовенството” пише: „Не търсете старци… Не се опитвайте да станете чедо на някой забележителен, вече известен свещеник… Не търсете през девет земи в десета — това е безсмислено. Вашият духовник е някъде наблизо. Намерете свещеник, който да обича Бога и Църквата.”

За нас, съвременните християни, е много по-трудно да изпълним малкото и обикновеното, отколкото да търсим голямото и трудно постижимото. Това се е превърнало в максима, както в света около нас, така и в следването на личния ни ритъм на духовен живот. В стремежа си към духовни деликатеси ние забравяме някои азбучни истини по пътя на вярата. Това са послушанието и смиряването на волята ни пред духовния ни наставник. Удобно пропускаме, че свещеникът е преди всичко извършител на светите Тайнства и дори при наличието на недостойнство чрез святата му духовна власт винаги говори Живият Бог. За голяма част от християните духовниците си остават служители на официалната за държавата религия, назначени към конкретната митрополия, докато всъщност те са настоящи и трептящи проводници на Божията воля. Чрез тях се осъществява  Божия промисъл в битието на всяка човешка душа. На тях и пак на тях е дадено да свързват и да развързват и на небето, и на земята. Дори липсата на достатъчно лични качества не е пречка дадената им духовна власт да се проявява във великото тайнството на изповедта. Слагайки епитрахил и прочитайки молитвата за развързване на греховете, свещеникът се превръща в тръба Божия в пълния смисъл на думата.  Патеричната литература е пълна с примери за подвижници, които са се превърнали се в образец за мнозина не защото са били при някой забележителен авва, а единствено защото са проявявали свято послушание. Ние ще бъдем възнаградени съобразно смирението и пречупването на волята ни пред напътствията на духовния ни наставник. Духовното напредване зависи не от особените харизматични дарове на изповедника, а от преживяната метаноя на изповядващия се, от неговия личен кеносис, откриващ пред него нови светове на познанието. В духовен план издигането нагоре може да бъде осъществено само чрез свеждане надолу. Духовният ръст има пряко отношение към личното самоунижение и ясното съзнание за собственото недостойнство. Неразбирането на тези неща води до така вредната и укорима от всички древни и съвременни старци смяна на духовните наставници и до постепенно отпадане в духовния живот. И обратно — възстановяването на истинското общуване с Бога и появата на зрели духовни плодове стават възможни само ако изпълняваме онова, което сме получили като напътствие във великото тайнство на изповедта.

Свещениците са служители на Бога, но и духовни отци в най-съкровения смисъл на думата. За тях се отнасят думите на Спасителя: „И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба” (Лук. 11:11). Всеки свещеник е не само сърцевед и психолог, но в известна степен и психотерапевт. Той е духовен лекар, изцеляващ недъзите на душата със силата на Божествената благодат, преподадена му чрез тайнството Свещенство. Свещеникът говори не според своите схващания и представи, а според това, което Бог му внушава за всяка конкретна душа. Голямата част от свещениците не са завършили психология или психиатрия, но  притежават забележителен усет за ситуацията и обстановката, като следствие от неизказаната духовна власт, която им е преподадена свише от ръкоположилия ги епископ. Затова онзи, които има отворени духовни очи знае, че всяка среща със свещеника е уникална и неповторима по своята същност. Понякога неговият глас звучи назидателно, друг път — наставнически и изобличително, в някои ситуации е топъл и мек, а когато трябва — строг и вразумителен. Винаги различен и винаги особен във всеки един момент.

Тайната и силата на истинското духовно наставничество е в проявеното послушание. Проблемът е в изповядващия се, а не в изповедника. Този, който иска да излекува себе си, ще го стори чрез лекарствата на Църквата, а онзи, който самоцелно търси знаменити пастири, ще бъде заблуден от собственото си високомерие и гордост. Затова нека бъдем зрящи за своите собствени грехове, да виждаме само своето лично недостойнство и да не търсим оправдание в липсата на харизма у другите. Амин.