ТАЙНАТА НА ПОРИВА И ЛЮБОВТА

450 0

Автор: архим. Захария Захару

Източник: pemptousia.com

Превод: Пламена Вълчева

И ще видите това, и ще се възрадва сърцето ви, и костите ви ще цъфнат като злак (Ис. 66:14)

Малко преди Своите Страдания Господ обещава на учениците Си и на всички, които Го обичат, непреходната радост на Възкресението:  „Ще ви видя пак, и сърцето ви ще се зарадва, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (Иоан. 16:22). Когато върви към Своите непостижими страдания, понасяйки присмех и крайно унижение, Той обещава, че радостта от Възкресението ще бъде неизличима в душите на онези, които Му принадлежат. Радостта от Възкресението разпалва сърцата на апостолите през четиридесетте дни, предшестващи Възнесението, когато Господ им „се явяваше” (Вж. Деян. 13:31), и  до свършека на времената тя ще бъде подавана на верните, които Го следват, носейки своя кръст.

Господните думи:  „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви”, са парадоксални по своята същност. Психологическият човек, радващ се на физическото присъствие на своята любима, желае да чуе:  „Ще ме видиш отново и сърцето ти ще се зарадва”. Христос поставя нещата на друга основа, като казва:  „Аз пак ще ви видя”. Не е важно дали човекът ще види Господа, или не, по-важното е дали Неговият милостив поглед ще слезе върху човека. Естественото слънце, окото на видимия свят, свети непрестанно и вдъхва живот на творението; и независимо дали човекът вижда светлината или не, той изпитва нейното благотворно въздействие. Нещо подобно се случва и по отношение на духовното Слънце на правдата, невечерната Светлина, Всемогъщия Иисус. Понесените страдания и Неговата жертва се превръщат в източник на вечна Светлина. Очите Му излъчват Светлина, просвещаваща целия духовен свят.

Дори когато очите на човешката душа не са способни да видят Слънцето на правдата, благотворните лъчи на Неговата светлина достигат до човека. И въпреки отслабената си вяра или помръкналата си надежда той продължава да бъде огряван от енергията на неизтощимата възкресна Светлина. Господ спира погледа Си върху него не като Всевиждащ Бог, Който съзерцава цялото творение, а с ласкава грижа, по същия начин, по който е наблюдавал учениците Си в тяхната безутешност и мироносиците в тяхната скръб. Господните думи:  „Аз пак ще ви видя”, носят вестта за онова, което се крие зад Неговото творческо промишление. Те са предвестие на Неговия светъл и спасителен поглед, който ще се спусне над човека, ще възпламени сърцето му и ще просвети ума му, пораждайки в него нескончаема радост. Ако Светият Дух не е укрепил природата на човека, физическите му очи не могат да видят Светлината на духовното Слънце, която тримата избрани апостоли, съзерцавали, падайки ничком на планината Тавор, и която апостол Павел видял по пътя за Дамаск, когато  „изведнъж го огря светлина от небето” и той ослепя за кратко време (Вж. Деян. 9:1-18).

Дарът на Петдесетница укрепява природата на човека, за да може той да разговаря с Господ лице в лице. Никой не бива лишен от това, Бог копнее за сърцето на всеки човек. Той обаче определя и средствата, чрез които човекът може да получи Неговото благоволение, така че Бог да бди над него със същото нежно внимание, с което е бдял над мироносиците. Господ казва на пророк Исаия: „А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2). Ето защо е нужно да се поучим от Неговия кротък и смирен пример, да обичаме словото Му и да благоговеем пред него, така че Господ да насочи Своя кротък поглед към нас, предавайки ни Своя мир и Своята радост, които никой не може да ни отнеме.

Кротостта и смирението са присъщи за оня човек, който неотклонно пази вярата си, независимо дали живее или умира,  понеже знае, че принадлежи на Бога и се бои да не се отклони от Неговите заповеди. Следвайки стъпките на Този, Който е казал: „и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29), той вече е победил смъртта в себе си. Господ внимателно се взира в него денем и нощем, а Светлината на Възкресението не само не изтлява, но и се обновява непрестанно в сърцето му.

В периодите на духовно напрежение и разгаряне на вярата, какъвто е периодът от Пасха до Петдесетница, Църквата излива по-обилно от всякога словото Господне над своите членове, защото, когато те се вглъбяват в него и благоговеят пред него, тя ги учи да не безчестят радостта от Възкресението и да не пропъждат диханието на Утешителя.

Всяко изречение на Евангелието пази неведомата тайна на божествения живот. По Божи промисъл привидното неверие на Тома ни открива тайната на смирената вяра, която не се повлиява нито от живота, нито от смъртта, а чрез Мироносиците днес Църквата ни явява тайната на порива и любовта.

След погребението на своя любим Учител мироносиците приготвили  „благовония и миро”, а след това, спазвайки юдейския празник,  „в събота си починаха според заповедта” (Вж. Лук. 23:55). В тях се възпламенил огънят на саможертвата, порива и любовта и им дал смелост да превъзмогнат непреодолимите препятствия — огромния камък, който закривал гроба, войниците и смъртната опасност. „Много рано” те се запътили да отдадат на Господа подобаващата за един мъртвец почит.

В „Песен на песните” името Господне е наречено „разлято миро” (Вж. Пес. 1:2). Мироносиците искали да помажат с миро Този, Който е запечатал цялото творение и непрестанно излива над света Своята любяща милост посредством Своята промислителна творческа енергия съгласно думите Си: „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Иоан. 5:17). Когато Словото станало плът, страдало, умряло и възкръснало, божествената природа на Господ Иисус помазала човешката природа, изобилно давайки ù благодат, сила и святост. През вековете Господ е помазвал с това скъпоценно миро всички, които Му принадлежат, всички, които пазят в себе си Неговия кротък, смирен и спокоен етос и в които почива Неговият Дух, „Духът на славата” (1 Петр. 4:14).

Вярата сама по себе си не е достатъчна, за да може човекът да се доближи до Господа и да Го познае „възкръснал от мъртвите”, но както ни показва примерът на мироносиците, за това е нужна също и любов, и то такава любов, която да влудява човека, така че той вече да не може да се занимава с нищо, което е преходно и тленно. Увлечен от потока на божествената любов, „той гледа света и няма желание за него и не го вижда” („Свети Силуан Атонски”, с. 504). Единственото, което желае, е да благоугоди на Господа и да се съедини с Неговия Дух.

След Възкресението човекът получил първите плодове на дара на Петдесетница, когато Господ се явил на учениците Си, духнал в лицата им и казал: „Приемете Духа Светаго”. В този момент учениците видели проблясъците на духовното слънце, на Светлината, която се превърнала в ярко сияние при идването на Утешителя.

Посредством тази благодат Светлината на Кръста и Възкресението не само е неизчерпаема в сърцето на човека, но и дори се увеличава с приближаването му към красивата и славна тайна на Петдесетница, когато освежаващият пламък на Утешителя ще просвети душата, за да може тя да познае своя Спасител и Жених Христос и да извае Неговия образ в сърцето си. Тогава човекът ще бъде „от Бога научен” (Иоан. 6:45), защото  ще е достатъчно само да погледне в развълнуваното си от любовта сърце, в което непорочният и чист Агнец ще му служи за образец, разкриващ неговата лъжовност. Когато мъглата на хладните помисли скрие образа на Господа и глъчката на житейските грижи заглуши кроткия Му глас, човекът усеща, че трябва да принесе покаяние, за да не изгуби съкровището, което се намира в сърцето му.

В периода, подготвящ ни за Петдесетница, човекът бива обхванат от мъчителна жажда за водите на божествеността, за потоците, които носят неописуемо освежаване според обещанието на Господа: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Иоан. 7:38). Тези потоци от разхлаждаща и живоносна вода носят ободряване и радост и предават енергията на Светия Дух в сърцето на човека, така че дори костите му „ще цъфнат като злак”.