Тайната на църковното единство

714 0

Автор: архим. Василий Гондикакис
Превод: Константин Константинов

Ако обичаме света, следвайки Господния пример, трябва да гледаме към Църквата, а не към него. Църквата е украшение на света — негова подредба и красота (от гр. κόσμος, свят; хора; древното значение на думата е „украшение”). В Църквата светът открива своя смисъл и хармония. Извън нея се потапя в хаос и разруха.

Следователно най-голямата любов и най-голямото благословение за света не е съзиждането му по един светски начин, а това, че Църквата се разпростира в него, като прегръща, животвори и орадостява всички. Църквата е Самият Син Божи, царството Божие, което е  „вътре в нас”. Тя е небе на земята. Нейната цел е да пребивава тук и да не си тръгне от света, докато не го вземе със себе си и не го превърне в небе: „Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда”.  Тогава небето и земята ще формират едно единство в новото творение.

Така разбираме, че истинското единение ще настъпи в есхатологичното пространство. И това не е нещо, което отдалечава във времето тази възможност. Ако ни се струва, че е така, значи все още сме далеч от това ново разбиране, от новата твар, която Христос утвърди.

Единството на Църквата не е административна система или подредба, която може да се види с просто око и която може да се ръководи от човеци. Това е богочовешка тайна, опознавана в Светия Дух, Който крепи Църквата. Това е неземна реалност, намираща се в света и животворяща Църквата. Това е есхатологична свобода, която съществува в историята и на която се наслаждаваме. Това е събрание на небето и земята.

Ако Господ искаше едно обикновено административно обединение (което не се разпростира върху живота и тайнствата), можеше да даде като пример за църковно единство Римската империя и да каже: „Отче, искам да са обединени, както Римската империя.” Той обаче не прави това, а се моли светотроичният модел да определя всичко в живота на Църквата. И уподобява царството Си на една самостоятелна, нарастваща и жива в своята съвкупност реалност, казвайки, че царството небесно прилича на квас. На семе. На бисер, скрит в земята, за който си заслужава търговецът, който го намери, да продаде всичко, за да го придобие.

Свидетелството за троичната обединяваща благодат се дава от цялото Тяло на Църквата; от нейното административно структуриране, литургичен живот и богословско наследство.

Църквата не е организация на „благочестиви” люде, разполагаща с литургични възможности, които да посрещат психологическите нужди на вярващите или с богословие, което да решава метафизичните проблеми и загадки. Тя е „скиния на Бога с човеците”. Тя е малко стадо и същевременно Ширшая небес, не може да бъде обхваната, но обхваща в себе си историята и цялото миросъздание.

Не можем да оставим света да съществува извън познанието на Христовото Кръщение. Но не можем да управляваме Църквата и да проповядваме с писано и живо слово по светски маниер. Защото тозчас проповедите ще отслабнат, ще загубят своята духовност и съдържание.

Животът ни е здрав и автентичен, когато е богоначален и богодвижен във всички свои форми, когато не ние действаме и говорим, а „Духът Божий, Който живее в нас”. Ако бъде похулена една от ипостасите на Светата Троица, това означава, да бъде похулена цялата Троица.

Православното кръщение като пълно тройно потапяне — а не като частично поръсване — очевидно има дълбок символизъм, който се прилага в целия живот на Църквата. И обединението на всички, за което Църквата се моли, не се разбира като „сглобяване” на отделните „християнски общини”, а като разпростиране на троичното единство, което се свещенодейства в нейното литургично тяло. Затова „възсъединяването на Църквата” е един неточен израз. Той не идва от православната богословска съвест, а от светското разбиране.

Осъществяването на нашите планове (в замяна на троичното светотайнствено единство) е беда и присъда за сътворения по Божи образ човек.

Тайнството на единното Христово Тяло не се определя от философски понятия и категории. Не се ограничава в тварни желания. Не се подчинява на догмати за лична непогрешимост, нито се влияе от признания за индивидуално „благочестие”. То всичко изпитва и всичко разтърсва. Всичко твори по нов начин,  дарявайки го на света просветлено с нетварен блясък — прозрачно, живо, всепроникващо.

Тайнството на единството — така, както то се разбира и живее в Църквата — е царството на Отца и Сина и Светия Дух.

kartinka-2Архимандрит Василий Гондикакис е светогорски подвижник, духовен писател и богослов. Роден е през 1936 г. в Ираклион, о. Крит. Дипломира се в Богословския факултет на Атинския университет и в продължение на три години специализира богословие в Лион, Франция. Там написва своя първи труд, посветен на литургичния опит на Православната църква. През 1965 г. се заселва на Света гора, където приема монашество. От 1968 г. до 1990 г. е игумен на манастира „Ставроникита”, а от 1990 г. до 2005 г. игумен на манастира „Ивирон”. През 2005 г. се оттегля на покой в Иверския Предтеченски скит.