ТАЙНСТВОТО НА СМЪРТТА

527 0

Автор: Навпактски митрополит Йеротей Влахос

Източник: johnsanidopoulos.com

Превод: Пламена Вълчева

Откъси от интервю на проф. д-р Павел Чирила, лекар в болницата „Света Ирина” в Букурещ, с Навпактски митрополит Йеротей Влахос.

Въпрос: Кажете ни нещо за смъртта, нещо, което изниква в съзнанието Ви спонтанно и което смятате за особено важно.

Отговор: Това, за което се сещам спонтанно, е, че смъртта е ужасно тайнство, както се пее в последованието на опелото, един поетичен текст, създаден от св. Йоан Дамаскин. Това се дължи на факта, че душата бива принудително откъсната от своето хармонично единство с тялото. Това е също така тъжно събитие, защото е свързано с преходността и тлението на човека, които се проявяват във всяка твар.

Освен това в съзнанието ми изниква богослуженито в нощта на Възкресение Христово, което ние, православните, празнуваме тържествено. Държейки запалени свещи в ръка, с ликуваща радост, ние пеем победния химн: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот”. Този красив момент разкрива нашето отношение към живота и смъртта. Независимо, че сме тленни и смъртни, ние притежаваме един „лек за безсмъртие” — Възкръсналия Христос. Използвайки съвременната терминология, бихме могли да кажем, че посредством въплъщението на Сина Божи и съединяването на човешкия род в лицето на Бог Слово с божествената природа се извършва едно „духовно клониране”, нашата смъртна природа влиза в единение с божествения живот. Ето защо смъртта променя своето име и сега тя се нарича „успение” (заспиване), а мястото, където погребваме покойниците, ние наричаме „място, където хората спят” (на гръцки koimitírio), вместо гробище.

Затова когато видя хората, държащи запалена свещ в ръка и пеещи „Христос Възкресе” в пасхалната нощ, аз много ясно съзнавам, че трябва да разглеждаме смъртта като процес на преминаване от „Египетската земя” в „Обетованата земя”, като преминаване от смърт към живот, което се извършва в Христос, като надежда за нашето възкресение, което отново се извършва в Христос. Би било много радостно, ако можехме да посрещнем смъртта по този начин, с пасхална свещ в ръка, пеейки „Христос Възкресе”. В крайна сметка ние сме „пришълци и странници” в този живот; нашата истинска родина е на друго място. Винаги са ме впечатлявали думите на свети Николай Кавасила (XIV в.), който казва, че по време на земния си живот ние приличаме на зародиш в майчината утроба, които в момента на смъртта се ражда и излиза от утробата. Ето защо в Православната църква ние честваме светците в деня на тяхното успение или на тяхната мъченическа смърт, а не в деня на физическото им рождение.

Въпрос: От Свещеното Писание знаем, че съществуват два вида страх: свещен страх, който е страх Господен и начало на мъдростта според псалмопевеца, и страх, внушен от демоните, който е патологичен. Към коя категория спада страхът от смъртта?

Отговор: Действително съществува страх Божи, който е енергия на божествената благодат и начало на спасението, т.е. човекът се бои от Бога и започва да спазва заповедите Му. Съществува също и страх, породен от демоните, който предизвиква смущение и скръб. Освен тези два вида страх съществува още един, т.нар. психологически страх, който е свързан с нестабилността и емоционалната несигурност на човека.

Страхът от смъртта означава различно нещо за всеки човек. За светските хора и за атеистите той е свързан с прехода в „небитието”, т.е. тези хора вярват, че напускат единствения свят, който съществува и че преминават в празнотата на несъществуването. Това не представлява проблем за нас, православните. За християните страхът от смъртта е свързан с отделянето от света, който е познат на душата, от роднините и приятелите, и с влизането в един свят, който е все още непознат. Християните не знаят какъв ще бъде животът им там, какво ще се случи на Божия съд, който ги очаква след смъртта. Ето защо е необходимо да имат надежда и да се подготвят по правилен начин.

Разбира се, онези християни, които са постигнали просветление на ума и обожение и са се съединили с Христос, преодоляват страха от смъртта, за което свидетелства животът на апостолите, мъчениците и изобщо на светиите на Църквата. Когато четем синаксара, ние срещаме изрази като: „На този ден този и този светец биде усъвършенстван в мир” или „биде усъвършенстван чрез меч” и т.н. Трябва да подчертаем, че на гръцки глаголът „teleioutai” означава „усъвършенствам се, постигам съвършенство” и се различава от глагола „teleionei”, който означава „спирам да съществувам”. Можем също така да кажем, че животът на сетивата („vios”) се прекратява след смъртта, докато животът („zoe”) се усъвършенства, без да се прекратява.

Важното е, че с помощта на духовния живот, който водим, ние трябва да преодолеем страха от смъртта и да я възприемем като път, който води до срещата ни с Христос, Пресвета Богородица и светиите.

Въпрос: Каква е връзката на душата с този свят след смъртта на човека?

Отговор: Макар душата да е отделена от тялото, личността на човека продължава да съществува. Както виждаме в притчата за богаташа и Лазар, богаташът съзнава своето състояние, мисли за своите близки, които са все още живи и се грижи за тях. Така и след смъртта си хората се грижат за своите близки и молят Бога за тяхното спасение. Всички наши молитви към светиите се основават на тази истина. Разбира се, връзката между душата и живите хора е духовна, а не материална.

В книга Откровение на свети Йоан, в която е описана Божествената небесна литургия, може да се види връзката на светиите с нас и молитвата им за всички хора, живеещи на земята. Ето защо светите отци са изобразили в Божествената литургия тази нетварна Божествена литургия, която се извършва в нетварния храм на небето. В Божествената литургия ние преживяваме атмосферата на небесната Литургия и я очакваме.

Самите ние често усещаме любовта и закрилата на светиите и на нашите близки, които са си отишли от този свят, и искаме да се срещнем с тях. Една моя духовна дъщеря беше много радостна в часа на смъртта си, защото, според думите й, тя щеше да се срещне с небесната Църква.

Следователно душата продължава да живее и след като напусне тялото; тя не преминава в небитието. Ако през живота си човекът е живял в покаяние, то след напускането на тялото душата му ще възлезе в тази небесна Литургия и ще се моли, подобно на духовен отец, за целия свят, очаквайки възкресението на мъртвите, когато душата ще се съедини с тялото, за да може то също да участва в това небесно пасхално тържество.