ТАЙНСТВОТО ПРИЧАСТИЕ. ЧАСТ ТРЕТА. КАК ДА СЕ ГОТВИМ ЗА ПРИЧАСТИЕ

Автор: Свещеник Павел Гумеров

Превод: Татяна Филева

Първозточник: www.pravoslavie.ru

Светите Тайни – Тялото и Кръвта Христови – са най-великата светиня, дадена от Бога за нас, грешните и недостойните. Не случайно те се наричат така – свети Дарове.

Никой на земята не може да смята себе си за достоен да бъде причастник на светите Тайни. Готвейки се за Причастие, ние очистваме своето духовно и телесно естество. Подготвяме душата си с молитва, покаяние и примирение с ближните, а тялото – с пост и въздържание. Тази подготовка се нарича говеене.

 Молитвено правило

Готвещите се за Причастие четат три канона: 1) покаен към Господ Иисус Христос; 2) молебен към Пресвета Богородица и 3) канон на Ангела Пазител. Чете се и последованието преди свето Причастие, което включва причастния канон и причастните молитви.

Препоръчително е да се прочетат всички канони в удобно време през деня в навечерието на причастяването, а молитвите преди Причастие – сутринта преди литургията.

Всички тези канони и молитви се съдържат в Каноника и във всеки православен молитвослов.

В навечерието на причастяването е необходимо да бъдем на вечерната служба, защото църковният ден започва от вечерта.

Пост

Преди причастие се предписва говеене, постене – телесно въздържание. По време на поста трябва да бъде изключена храната от животински произход: месни и млечни продукти, яйца. При строг пост се изключва и рибата. Но постните продукти също трябва да се употребяват в умерено количество.

По време на говеенето съпрузите се въздържат от телесна близост (5-то правило на светителя Тимотей Александрийски). Жените, намиращи се в период на очистване (месечен цикъл) не могат да се причастяват (7-мо правило на светителя Тимотей Александрийски).

Разбира се, трябва да постим не само телесно, но и с ума, зрението и слуха, пазейки душата си от светски развлечения.

Продължителността на евхаристийния пост обикновено се уговаря с духовника или енорийския свещеник. Това зависи от телесното здраве, от духовното състояние на причастяващия се, както и от това колко често пристъпва към Светите Тайни.

Общата практика е преди Причастие да се пости не по-малко от три дни.

За онези, които се причастяват често (например веднъж седмично), продължителността на поста може да бъде съкратена по благословение на духовника до 1-2 дни.

Също така духовникът може да смекчи поста за болните, бременните и кърмещите жени, както и отчитайки други житейски обстоятелства.

Готвещите се за Причастие след полунощ не бива да ядат, тъй като настъпва денят на причастяването. Трябва да се причастяваме на гладно. В никакъв случай не бива да се пуши! Някои погрешно смятат, че сутринта не бива да мием зъбите си, за да не погълнем вода. Това е напълно погрешно. В „Поучително известие” на всеки свещеник се предписва да почиства зъбите си преди литургия.

Покаяние

Най-важният момент в подготовката за тайнството Причастие е очистването на душата от греховете, което става в тайнството изповед. Христос няма да влезе в неочистената от греха и непримирена с Бога душа.

Понякога може да се чуе мнението, че трябва да отделим едно от друго тайнствата изповед и Причастие. И ако човек редовно се изповядва, той може да пристъпи към Причастие без изповед. В този случай обикновено се позовават на практиката на някои поместни Църкви (например Еладската).

Но нашият руски народ повече от 70 години се е намирал в плен на атеизма. И Руската Църква бавно започва да се съвзема от духовната катастрофа, постигнала нашата страна. Ние имаме много малко православни храмове и свещенослужители. В Москва на 10 милиона жители се падат едва около хиляда свещеници. Хората не са въцърковени, откъснати са от традицията. Общинно-енорийският живот на практика липсва. Животът и духовното ниво на съвременните православно вярващи са несравними с живота на християните от първите векове. Затова ние се придържаме към практиката на изповед преди всяко причастяване.

Между другото, ще кажем няколко думи и за първите векове на християнството. В най-важния исторически паметник на раннохристиянската писменост „Учение на 12-те апостоли”, или „Дидахе” на гръцки, се казва: „В деня Господен (тоест в неделния ден. – о. П. Г.) се съберете заедно, преломете хляб и благодарете, като преди това изповядате своите прегрешения, за да бъде чиста вашата жертва. Всеки, който има вражда със своя ближен, да не идва с вас, докато не се примири с него, за да не бъде осквернена вашата жертва. Защото така е казал Господ: на всяко място и по всяко време подобава да Ми принасяте чиста жертва, защото Аз съм велик Цар, казва Господ, и Моето име е чудно между народите” (Дидахе, 14). И още: „В църквата изповядвай своите грехове и не пристъпвай към своята молитва с нечиста съвест. Такъв е пътят на живота!” (Дидахе, 4).

„Учение на 12-те апостоли” представлява авторитетен източник от края на І-ви – началото на ІІ-ри век и ни дава ясна представа за живота на раннохристиянските общини. Ето защо за нас е много ценно наставлението за необходимостта от литургична изповед.

Важността на покаянието, на очистването от греховете преди причастяването е несъмнена, затова ще се спрем по-подробно на тази тема.

За много хора първите изповед и Причастие са станали начало на тяхното въцърковяване, на тяхното формиране като православни християни.

Подготвяйки се за среща със скъп гост, ние се стараем колкото се може по-добре да почистим и подредим своя дом. Толкова повече трябва с трепет, благоговение и внимание да се подготвяме да приемем в дома на своята душа „Царя на царете и Господа на господарите”. Колкото по-внимателен духовен живот води християнинът, колкото по-често и усърдно се кае, толкова повече вижда своите грехове и своето недостойнство пред Бога. Не случайно светите хора са виждали своите грехове като по-многобройни от морския пясък. При преподобния авва Доротей дошъл един знатен гражданин на градчето Газа, и аввата го попитал: „Уважаеми господине, кажи ми за какъв се смяташ в своя град?” Той отговорил: „Смятам себе си за велик и пръв в града”. Тогава преподобният отново го попитал: „Ако отидеш в Кесария, за какъв ще се смяташ там?” Този човек отговорил: „За последния от тамошните велможи”. „А ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?” – „Там – отговорил той – ще се смятам за най-обикновен човек”. – „А ако отидеш в Константинопол и се приближиш до царя, там за какъв ще се смяташ?” И той отговорил: „Почти за последен бедняк”. Тогава аввата му казал: „Така и светиите, колкото повече се приближават към Бога, толкова повече се смятат за грешни”[1].

За съжаление се случва да видим, че някои смятат тайнството изповед за нещо формално, през което трябва да преминат, за да бъдат допуснати до Причастие. Готвейки се за Причастие, ние трябва да подходим с пълна отговорност към очистването на своята душа, за да я направим храм за приемането на Христос.

Светите отци наричат покаянието второ кръщение, кръщение със сълзи. Както водите на кръщението умиват нашата душа от греховете, така сълзите на покаяние, плачът и съкрушението за прегрешенията очистват нашето духовно естество.

Защо да се каем, след като Господ и така знае всички наши грехове? Бог чака от нас разкаяние, признаване на греховете. В тайнството изповед ние искаме прошка от Него. Това можем да разберем от следния пример. Детето е отворило шкафа и изяло всичките бонбони. Бащата много добре знае какво е направило, но чака детето само да дойде и да поиска прошка.

Самата дума „изповед” означава, че християнинът е дошъл да съобщи[2], да изповяда, сам да разкаже своите грехове. В молитвата преди изповед свещеникът чете: „Благоволи тези Твои раби да бъдат разрешени с дума”. Сам човек се освобождава[3] от своите грехове и получава опрощение от Бога. Ето защо изповедта трябва да бъде частна, а не обща. Тук имам пред вид практиката, когато свещеникът чете списък от възможните грехове, а след това просто полага епитрахила върху изповядващия се. „Общата изповед” е била почти повсеместно явление в съветско време, когато били останали много малко действащи храмове и в неделните и празничните дни, както и през постите, те били препълнени с молещи се. Да се изповядат всички желаещи било просто невъзможно. Също така почти никъде не се разрешавало провеждането на изповед след вечерната служба. Сега, слава Богу, са останали много малко храмове, където се провежда подобна изповед.

За да се подготвим добре за очистването на душата, преди тайнството покаяние трябва да размислим за своите грехове, да си ги припомним. За това ни помагат книгите: „В помощ на каещия се” на светителя Игнатий (Брянчанинов), „Опит за построяване на изповед” на архимандрит Йоан (Крестянкин) и други.

Изповедта не трябва да се възприема само като духовна баня и пералня. Можем да ходим по земята и да не се боим от калта, нали после всичко ще се отмие под душа. И да продължим да грешим. Ако човек подхожда с такава мисъл към изповедта, той се изповядва не за спасение, а за съд и осъждане. И след като формално се „изповяда”, няма да получи от Бога освобождаване от греховете. Не всичко е толкова просто. Грехът, страстта нанася голяма вреда на душата, и дори принасяйки покаяние, човек носи последствията от своя грях. Така и болният, прекарал шарка, носи белези от нея по тялото.

Не е достатъчно просто да изповядаме греха, трябва да положим всички усилия, за да победим склонността към този грях в своята душа, да не се връщаме повече към него. Така лекарят отстранява злокачествения тумор и назначава курс по химиотерапия, за да победи болестта и да не се допусне рецидив. Разбира се, не е просто веднага да оставим греха, но каещият се не бива да бъде лицемерен: „Ще се покая, и после пак ще продължа да греша”. Човек трябва да положи всички усилия, за да стъпи на пътя на изправянето и повече да не се връща към греха; трябва да иска от Бога помощ за борбата с греховете и страстите.

Тези, които рядко се изповядват и причастяват, престават да виждат своите грехове. Те се отдалечават от Бога. И обратно, приближавайки се към Него, като към Източник на светлината, хората започват да виждат всички тъмни и нечисти кътчета на своята душа. По същия начин, както яркото слънце осветява всички непочистени и неподредени места в жилището.

Господ не чака от нас земни дарове и приноси, но: „жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50:19). И готвейки се да се съединим с Христос в тайнството Причастие, ние Му принасяме тази жертва.

Примирение

„И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си (Мат. 5:23-24) – ни казва словото Божие.

Смъртно съгрешава онзи, който дръзва да се причастява, имайки в сърцето си злоба, вражда, ненавист, непростени обиди.

За това в какво ужасно греховно състояние могат да изпаднат хората, пристъпващи към Причастие в състояние на гняв и непримирение, разказва Киево-Печорският патерик. „Имало двама братя по дух – дяконът Евагрий и свещеникът Тит. Те имали толкова голяма и нелицемерна любов един към друг, че всички се удивлявали на тяхното единодушие и безмерна любов. Но дяволът, който ненавижда доброто, и винаги „обикаля като рикащ лъв и търси кого да глътне” (1 Петр. 5:8), възбудил вражда помежду им. И вложил такава ненавист в тях, че те странели един от друг и никой от тях не искал да вижда лицето на другия. Много пъти братята ги молели да се примирят помежду си, но те не искали и да чуят за това. Когато Тит вървял с кадилницата, Евагрий избягвал неговото кадене; а когато Евагрий не го избягвал, Тит минавал край него, без да го прекади. И така те прекарали много време в греховен мрак и така пристъпвали към светите Тайни: Тит, без да иска прошка, а Евагрий, гневейки се – толкова силно ги бил въоръжил врагът. Веднъж Тит се разболял тежко и, вече на смъртен одър, започнал да скърби за своя грях и изпратил човек при дякона с молба: „Прости ми заради Бога, брате мой, за това, че ти се гневях без причина”. Но Евагрий отговарял с жестоки думи и проклятия. Старците, виждайки, че Тит умира, довели Евагрий насила, за да го примирят с брата. Като го видял, болният леко се повдигнал от одъра, паднал на колене пред него и казал: „Прости ми и ме благослови, отче мой!” Но той, немилостив и гневен, в присъствието на всички отказал да прости, като казал: „Никога няма да се примиря с него, нито в този век, нито в бъдещия!”. И изведнъж Евагрий се откъснал от ръцете на старците и паднал. Искали да го вдигнат, но видели, че вече е мъртъв. И не могли нито да изправят ръцете му, нито да затворят устата му, като че бил умрял отдавна. А болният начаса станал, сякаш никога не е боледувал. И всички се ужасили от внезапната смърт на единия и бързото оздравяване на другия. Погребали Евагрий с голям плач. Устата и очите му така и останали отворени, а ръцете разперени. Тогава старците попитали Тит: „Какво значи всичко това?” И той им разказал: „Видях ангели, които отстъпиха от мен и плачеха за душата ми, и бесове, които се радваха на моя гняв. И тогава започнах да умолявам брата да ми прости. А когато го доведоха при мен, аз видях един немилостив ангел, който държеше нажежено копие, и когато Евагрий не ми прости, той го удари и последният падна мъртъв. А на мен ангелът подаде ръка и ме вдигна”. Като чули това, братята се изпълнили със страх от Бога, Който е казал: „Прощавайте, и простени ще бъдете” (Лук. 6:37)”[4].

Подготвяйки се за причастяване със светите Тайни, е необходимо (стига да има такава възможност), да поискаме прошка от всички, които волно или неволно сме обидили, и сами да простим на всички. Ако нямаме възможност да направим това лично, трябва да се примирим с ближните поне в сърцето си. Разбира се, това никак не е просто – всички ние сме горди, обидчиви хора (впрочем, обидчивостта винаги произлиза от самолюбието). Но как можем да искаме от Бога прошка на греховете си, разчитайки на това те да ни бъдат простени, ако сами не прощаваме на тези, които са ни оскърбили? Непосредствено преди причастяването на вярващите на Божествената литургия се пее Господнята молитва „Отче наш”, като напомняне, че Бог ще ни „отпусне (прости) дълговете (греховете)”, когато и ние простим на „нашите длъжници”.

(следва)

5 август 2009

---