ТАЙНСТВОТО ПРИЧАСТИЕ. ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. КОЛКО ЧЕСТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРИЧАСТЯВАМЕ СЪС СВЕТИТЕ ТАЙНИ? ПРИЧАСТЯВАНЕ НА ДЕЦАТА. ПРИЧАСТЯВАНЕ НА БОЛНИТЕ

3870 0

_mg_0681_stdАвтор: Свещеник Павел Гумеров

Превод: Татяна Филева

Първозточник: www.pravoslavie.ru

Колко често трябва да се причастяваме със Светите Тайни?

През първите векове на християнството вярващите се причастявали много често. Много от тях правели това всеки ден. Традицията на честото причастяване, на всяка Божествена литургия, се пазела и в следващите времена. Много свети отци призовават да се причастяваме колкото е възможно по-често.

От ХVІІІ век в Русия, за съжаление, се наложила практиката на рядкото причастяване. Имало немалко хора, които се причастявали само веднъж в годината. Смятало се, че е достатъчно да се пристъпва към Причастие само веднъж през четирите поста и на имения ден. Някои се причастявали и на големите празници. Дори се появили нелепи мнения за вредата от честото причастяване. Хората, които се причастявали често, можело да бъдат заподозрени в ереси и сектантство.

Праведният Йоан Кронщадтски пише: „Някои хора казват, че миряните уж е грешно да се причастяват често, че младите хора трябва да се причастяват само веднъж в годината, а само старите – през всички пости, че онези, които често се причастяват, си изгубват ума. Каква нелепост! Какво богохулство и кощунство! Какво неразумие! А защо ежедневно, на всяка литургия, чуваме гласа на Спасителя, който ни призовава да се причастим? Нима не всеки ден съгрешаваме, развращаваме се, оскверняваме се с грехове, нима не всеки ден имаме нужда от очистване, от освещение и обновление? Нима всеки ден само ще натрупваме грехове и само веднъж в годината ще се очистваме? Добро ли е това?

Не миете ли често лицето и тялото си в банята, а лицето си всяка сутрин? Тогава как да не умиваме душата, оскверняваща се с грехове всеки ден? Нелепи, неразумни хора, които мислят и дори говорят безумно; те са невежи и не разбират потребностите на човешката душа. Те са жестоки! Те не са познали Христовия дух”[1].

Не е достатъчно да очистваме душата си дори и четири пъти в годината. Ако се опитаме да не почистваме дома си цяла година, да не поставяме нещата на мястото им, да не забърсваме праха, да не метем пода и да не изнасяме боклука – тогава в какво би се превърнало нашето жилище? Също така е абсурдно да не следим за реда и чистотата в дома на своята душа.

Но св. Йоан Кронщадтски предупреждава онези, които се причастяват често, да внимават честото причастяване да не се превърне в навик, във формалност, да не настъпи охладняване и небрежност към собствения духовен живот. „Онези, които се наричат мои духовни чеда, и досега вече няколко години ежедневно се причастяват със Светите Христови Тайни, не са се научили на послушание, незлобие и дълготърпелива любов, а се предават на озлобление и непокорност”[2].

Честотата на причастяването трябва да бъде съгласувана с духовника и ако той види, че причастявайки се често, човек изгубва благоговение пред светинята, може да даде съвет за по-рядко причастяване. „Аз причастявам всяка неделя и по-често. Но ако това възбужда в тях (духовните чеда. – о. П. Г.) ревност един към друг, по тази причина понякога не ги допускам до Причастие”[3] – казвал отец Йоан. Една негова духовна дъщеря му казала, че се причастява веднъж на две седмици, на което той й отговорил: „Много добре постъпваш, по-често не е и необходимо”.

Така че за всеки човек трябва да бъде установена мярата на честотата на причастяването с неговия духовник или енорийски свещеник. Някой може да се причастява и всяка седмица, докато друг не бива да пристъпва към Чашата толкова често. Но всеки православен християнин трябва да се старае да се причастява не по-рядко от веднъж в месеца, за да не се откъсва от евхаристийния живот на Църквата.

Как да пристъпваме към светата Чаша

Преди началото на причастяването тези, които ще се причастяват, застават по-близо до царските двери. Трябва да правим това по-отрано, за да не се налага да бързаме и да се блъскаме. Когато царските двери се отварят и дяконът излиза с Чашата и възглася: „Със страх Божи и вяра пристъпете” – трябва по възможност да направим земен поклон и да поставим ръцете си кръстообразно (дясната ръка да бъде отгоре).

Свещеникът чете на глас молитвата: „Вярвам, Господи, и изповядвам…” – и причастниците я повтарят наум.

Към Чашата пристъпват под ред, обикновено първи допускат младенците, децата и немощните хора. Приближавайки се към Чашата, трябва ясно да произнасяме своето име, получено в светото кръщение, и да отваряме широко уста. След причастяването трябва да целунем долния край на Чашата, той символизира реброто на Спасителя, от което е изтекла кръв и вода. При това не целуваме ръката на свещеника.

Като се отдалечим от Чашата, без да разтваряме ръце, трябва да се приближим до масичката, където раздават парченца просфора и запивка (като правило, разредено с топла вода причастно вино). След като причастникът е приел запивката, той се моли до края на Божествената литургия и заедно с всички пристъпва към кръста. Съществува неправилното мнение, че не бива да целуваме ръката на свещеника, а само светия кръст. Това не е вярно, защото след като причастникът е приел запивка, той може да целува както кръста, така и благославящата ръка, в това няма грях.

По правило след литургията в храма се четат молитвите след свето Причастие. Ако по някакви причини не са ги прочели, причастникът ги чете сам у дома, веднага щом се прибере от храма. Те са поместени в православния молитвослов.

В деня на причастяването не се правят земни поклони, с изключение на поклоните пред плащаницата на Спасителя на Велика събота и коленопреклонните молитви на празника на Света Троица.

За причастяването на децата и болните

Кръстените младенци, като чеда на светата Православна Църква, също се удостояват със свето Причастие „за освещаване на душите им и за приемане на Господнята благодат”, както е казано в Поучителното известие. Ако детето не е навършило седем години, можем да го причастяваме без изповед и пост. От три-четиригодишна възраст младенците обикновено се причастяват на гладно. Примерно от тригодишна възраст децата заедно с родителите в навечерието на причастяването могат да прочетат две-три молитви, които знаят.

В храма трябва да идваме с младенците не за самото Причастие, а по-рано, пресмятайки времето така, че да не закъснеем за Причастието и при това детето, според мярата на своите сили и възраст, да може да постои на литургията. Разбира се, тук всеки има своя мяра, но децата трябва да бъдат приучавани към молитва в Църквата. Това трябва да се прави постепенно, за да не изморим детето и да не причиняваме безпокойство на молещите се в храма. Децата на 6-7 години, ако правилно са ги приучавали към службата, могат да присъстват почти на цялата литургия.

Към пост преди причастяване трябва да пристъпваме след 7-годишна възраст – постепенно, започвайки от един ден преди Причастие.

Често може да се види, че много вече по-големи деца се държат много неспокойно пред Чашата: плачат, викат, дърпат се. Като правило това става, тъй като тези деца рядко се причастяват. Родителите трябва да настроят детето и да го успокоят предварително, могат да му покажат колко спокойно се причастяват други деца. И разбира се, да го причастяват по-често.

Пристъпвайки към светата Чаша, трябва да държим кърмачетата в хоризонтално положение, като подкрепяме главичката с дясната си ръка. Ръчичките трябва да се придържат, за да не бутне детето Чашата, или да хване светата лъжица. Кърмачетата не трябва да бъдат кърмени до насита преди литургията, за да не повърнат след причастие.

Причастявайки своите деца, родителите също трябва да се стараят да пристъпват към Светите Тайни, давайки с това пример на своите деца. Семейството е малка църква, където хората заедно вървят към Бога, заедно се спасяват и се причастяват от една Чаша.

Малките деца обикновено се причастяват само с единия вид (с Христовата кръв). Но ако младенецът се причастява често и се държи спокойно пред Чашата, свещеникът може да му даде (ако не е кърмаче) и неголяма частица.

На литургията на Преждеосвещените Дарове не причастяват младенците, които не приемат частицата, защото на тази литургия в Чашата се намира Тялото Христово, напоено с Кръвта, и е налято вино, непретворено в кръвта на Спасителя.

Някои родители поради своето неразумие и маловерие се страхуват да причастяват децата, и така ги лишават от спасителната и укрепяваща благодат. Те обясняват това с факта, че детето, приемайки причастие от една лъжица и чаша с всички, може да се зарази с някаква болест.

Този страх показва неверие в спасителната сила на тайнството. Като правило така разсъждават нецърковните и слабо църковните хора, незнаещи нищо за живота на Църквата. Евхаристията е най-великото чудо на земята, извършващо се постоянно, и още едно доказателство за истинността на това чудо е фактът, че литургията не е прекъсвала дори по време на страшните епидемии от чума, холера и други заразни и смъртоносни заболявания.

В Киев през ХVІІІ – началото на ХІХ век служел много известният в града протойерей Иоан Леванда. Той бил знаменит със своя дар на проповедник, хората специално се събирали да послушат неговите проповеди. Служел в района, наречен Подол. През 1770 г. в града започнала епидемия от чума, която особено силно вилнеела в Подол. Телата на умрелите били извозвани с цели обози. За два месеца в района умрели шест хиляди души. И ето, този свещеник не преставал да служи. Той изповядвал, причастявал, обгрижвал, утешавал своите енориаши, и болестта не го засегнала. И такива случаи има много. Свещенослужителите – дяконите и свещениците – след причастяването на вярващите потребяват останалите свети Дарове. Те са правели това винаги, през всички времена, без да се страхуват, че ще се заразят по време на страшните епидемии.

Митрополит Нестор (Анисимов; 1884-1962), мисионер, когато бил епископ на Камчатка, построил лепрозорий за прокажените и осветил храм в него. След като всички прокажени се причастявали, свещенослужителите потребявали Даровете, и никой от тях не се заразил.

Един чиновник подал рапорт до Московския светител Филарет (Дроздов), в който разказал за мъжествената постъпка на един свещеник и поискал да го предложат за награда. Този чиновник станал свидетел на това как при един негов родственик, болен от холера, дошъл свещеникът за напътствие със Светите Тайни. Но болният бил толкова слаб, че не могъл да задържи в устата си частицата от Тялото Христово, и я изплюл на пода. И ето, този свещенослужител, без да се колебае, сам потребил падналата частица.

Нито свещениците, нито дяконите, които потребяват Светите Дарове и след това умиват светата Чаша, изпивайки водата, не боледуват по-често, отколкото всички останали хора. Ето защо тези, които причастяват деца и пристъпват към Причастие трябва да се освободят от всяка гнусливост, боязън и маловерие.

Детската изповед

Започвайки от детска (седемгодишна) възраст, детето трябва да се причастява, след като предварително се е изповядало. Малкият християнин (разбира се, ако пожелае), може и по-рано да пристъпи към тайнството изповед (например на 6 години).

За първата изповед трябва да подготвим детето по подобаващ начин. Необходимо е спокойно и доверително да поговорим с него, да му обясним какво е грях, за който искаме прошка от Бога и какво е нарушение на заповедите. Не е излишно да му кажем, че извършвайки грях, човек причинява вреда на първо място на самия себе си: недобрите дела, които извършваме спрямо другите хора, ще се върнат към нас. Детето може да се страхува преди изповед. Трябва да разсеем този страх, като му кажем, че отецът е дал клетва и обещание, че никога и на никого няма да разказва това, което е чул на изповедта, и не бива да се боим от него – нали се изповядваме на Самия Бог, а свещеникът само ни помага в това. Много важно е да кажем, че назовавайки своите грехове на изповед, трябва да положим всички усилия да не ги повтаряме повече. Много добре е, когато родителите и децата се изповядват при един и същ духовник.

Някои майки и бащи правят голяма грешка, като сами казват на детето греховете му или ги написват на лист хартия. Родителите могат само меко и деликатно да разказват за греховете на детето, но не и да се изповядват вместо него. И напълно недопустимо е след изповед да питаме отеца за съдържанието на детската изповед.

Причастяване на немощните и болните у дома. Напътствие със Светите Тайни на умиращите

Има случаи, когато хората поради болест, немощ или старост не могат да дойдат сами в храма, да се изповядат и причастят. Тогава за тях се кани свещеник у дома, за да ги причасти. Тайнството Причастие се извършва у дома и над умиращите православни християни.

Светите тайнства се извършват само над човек, който е в съзнание. Напътствието не бива да се отлага до последната минута! Ако човекът е тежко болен, трябва незабавно да се извика свещеник за него.

Причастяването у дома става със запасните свети Дарове. Те се приготвят веднъж в годината, на Велики четвъртък през Страстната седмица, и се съхраняват в специална дарохранителница, която стои на светия престол в олтара.

Причастяването у дома се извършва според чина „Причастяване на болен набързо”. Това е неголямо последование, при което свещеникът чете молитви за изцеление на болния и прощаване на греховете му.

За това как да подготвим един или друг болен за Причастие, е необходимо да се посъветваме със свещеника. Болните се причастяват у дома също на гладно (не на гладно могат да се причастяват само онези, които са близо до смъртта).

За да поканим свещеника при болния у дома, трябва предварително да дойдем в храма (желателно е няколко дни преди предполагаемото посещение на отеца, ако състоянието на болния позволява това) и лично да изложим своята молба пред свещеника. Да се уговорим с отеца за деня и часа на посещението и да оставим своя адрес и телефон. Ако не е възможно да се срещнем лично със свещеника, трябва да оставим своя телефон и адрес на гишето за свещи (където се приемат записки с имена и се продават свещи), и да напишем в какво състояние е болният. Ако състоянието на болния е много тежко и неговото напъствие не търпи отлагане, а по някаква причина не сме успели да намерим свещеник в храма, тогава трябва да отидем в друга църква и да се постараем да намерим дежурния свещеник. Разбира се, това можете да направите, ако във вашия град има повече от един храм.

Преди посещението на свещеника в стаята, където е болният, трябва да приготвим масичка (на нея не трябва да има никакви странични предмети), да я застелим с чиста покривка или салфетка, да поставим икона. Да осигурим топла вода, чашка и чаена лъжичка.

След причастяването на болния трябва да се даде късче просфора или нафора и топла вода. Ако болният не може сам да прочете благодарствените молитви след свето Причастие, трябва да му ги прочетем на глас.

Ние се причастяваме със Светите Христови Тайни за изцеление на душата и тялото и по време на болест и немощ причастието е особено необходимо на православните християни. Можем да посочим немалко примери, когато след изповед, маслосвет и причастие тежко болни хора, които техните родственици вече смятали за умиращи, са ставали от леглото на болестта.

Случвало ми се е да наблюдавам в момент на причастяване на тежко болни някакво особено просветляване на разума и чувствата им.

Една моя роднина умираше, и аз отидох при нея за изповед и причастие. Тя вече беше на 90 години и в периода на последната й болест съзнанието й беше силно помрачено, тя бълнуваше, не винаги разпознаваше близките си. Но по време на изповедта преди причастие разумът й отново се върна, тя се изповяда с пълно съзнание и сърдечно съкрушение, сама изказа греховете си.

Друг път ме повикаха при една наша стара енориашка. Състоянието й беше много тежко. Честно казано, дори не знаех дали ще успея да я причастя. Тя лежеше по гръб със затворени очи, не реагираше на нищо, само дишаше тежко. Но още щом приближих към нея Чашата с частицата от Светите Дарове и започнах да чета молитвата преди Причастие, жената се прекръсти с ясно кръстно знамение и отвори уста за причастие.

(следва)

6 август 2009


[1] Праведният Йоан Кронщадтски. Душата е християнка: Съзерцанията и чувствата на християнската душа. М., 1997. С. 233.

[2] Цит. от: Епископ Арсений (Жадановски). Спомени. М., 1995. С. 172.

[3] Е. Духонина. Как отец Йоан Кронщадтски ме наставляваше по пътя на спасението. Дневник на духовната дъщеря. М., 1998. С. 265.