Автор: митрополит месогейски и лавреотикийски Николай
Източник: кратка извадка от книгата „Там, където Бог не се вижда“
Превод: Мартин Ганев
Изцелението на разслабения във Витезда
Бог не е ли отсъстващ от мъченията на мъчениците? Не е ли отсъстващ Бог от света на смутовете, споровете, на войните, на неправдите и на болестите, на греховете и на страстите? Не е ли отсъстващ Бог даже и от страданията на Господа, от разпъването и погребението Му? Самият Христос не каза ли “Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27,46). Как става така, че вездесъщият и винаги Присъстващ да е отсъстващ?
Дали наистина Бог е действително отсъстващ? Толкова отсъстващ? Или може би нещо друго се случва?
Бог не е отсъстващ поради факта, че не идва, но е присъстващ с факта, че се крие. Вероятно това е причината, поради която глагола, който писателите на евангелията и нашите отци обикновено обичат да използват е “появява се”, т.е. излиза от скривалището Си и ни Се показва. И ни Се показва, чрез хората, които могат да Го видят. Трябва да съществува съработничество в “момента на Бога” за нашата душа, и чистота на очите ни, за да припознаем появилият ни Се Бог.
Разкриването на Бог – (нещо, което винаги е преживявала Църквата и никога не го казвала просто, само, като дипломатическо измъкване) -, е тайнствено и духовно разкриване на Бог в нашия живот. Светът, който живеем е свят на падението, свят сраснат със смъртта. И ако не умрем днес, ще умрем утре. И ако днес Христос ни е възкресил, така както Лазар, след известно време ще си отидем от този свят. И ако не си отидем от болест или автомобилна злополука, ще си отидем по друг начин. Все някак ще си отидем. Присъствието на Бога е присъствие, което да даде на всеки един от нас чувството за спасение; а не чувство за здраве, сила или безкраен живот в този свят, но копнежа по безсмъртието, очакването на вечността. Да ни даде сладостта, от каквото и да страдаме, ако сме в изпитания, ако сме онеправдани, или ако може би сме лишени от непосредствеността на божественото присъствие, (поне по начина, по който настоява разумът, и както изискват естествените ни потребности), може да ни даде чувството да изживеем топлината, чувството и опита от духовното Му присъствие в нашия живот. Колко ли струват трудностите и изпитанията, когато преживяваме Христа в нас, когато имаме Бога близо до нас, когато чувстваме, че се намираме в Неговата прегръдка. Когато Господ преживя опита от абсолютната изоставеност на Кръста, там е бил par excellence моментът на божественото присъствие – не е възможно да отсъства Бог от делото на божествената икономия! Така и с нас; присъствието на Бога е абсолютно и съвършено в нашите изпитания и изкушения, когато чувството за Неговата изоставеност е най-силно. Невъзможно е Бог да съществува от нашето спасение!
И накрая, светът не е такъв, какъвто изглежда, но е един друг, който съществува и който ние трябва да отличим; и тогава ще прославим Бог за богатата благословия, която ни дава, за възможността не толкова да придобием нашето здраве – (него все някога ще изгубим)- нито да се изплъзнем от някаква заплаха за живота, – (и за него ще дойде краят) – но главно да се насладим на нашето спасение, на възможността да станем и ние причастници и членове на Царството Божие, намирайки се вечно “лице в лице” срещу нашия Бог и Спасител.
Описанието на чудото с разслабения от Витезда има някои особености от друг вид.
Величието на чудото тук се състои в това, че Бог не извършва чрез ангела това чудесно дело, но го прави Самият Той чрез Богочовека Иисус. Той излекувал разслабения. Той се доближава до човека, и в това чудо не е необходимо напрегнато внимание, за да забележи някой признаците на ангелското слизане и раздвижването на водата, така че да свари със слизането. В този случай проявата на внимание е от страна на Иисус: “Иисус като го видя”, т.е. като го видял Господ, преди да разбере болният много добре кой е Той. Когато разслабеният отишъл след излекуването му в Храма, там го предизвикали коравосърдечните иудеи, и той признал, че “не знаеше, кой е” (ст.13), не знаел кой е Този, Който го излекувал. Тогава, казва писателят на евангелието, му се представил Господ, доближил го и му Се открил. Този човек отишъл отново при иудеите и признал, че “Иисус е, Който го изцери” (ст. 15).
Има още една интересна подробност. На разслабения не бил нужен човек, за да го бутне, не било нужно да се влачи, но Господ го излекувал само с една дума, с един въпрос, който има очевиден отговор. Христос го попитал дали иска да се изцери. А той – колко странно!- не Му казва “искам”, но правейки една поредица от грешки отговаря: “господине, нямам си човек”. Отишъл е, сиреч, да се излекува, разочарован от ангела, очевидно нямайки никаква надежда за изцерение от Бога. Единствената му надежда била да намери някой човек, за да го бутне “кога се раздвижи водата, да ме спусне в къпалнята” (ст.7).
Първата му грешка била, че не отговорил, както е чувствал “да, Господине, искам”, но започнал да се обяснява. Втората му грешка била, че е отишъл на мястото на изцерението и е очаквал чудо, без да очаква Бога. Очевидно не е искал лечението от Бога, може би не го вярвал. Третата грешка била, че проявил себелюбие, “когато пък аз дойда, друг слиза преди мене” (ст.7), т.е. докато аз се доближа, за съжаление ме изпреварва някой друг и той се изцерява. Може да е едно оправдано себелюбие, едно естествено себелюбие, във всеки случай е себелюбие, а не възвишеност. Искам аз да съм добре, интересувам се от себе си. За съжаление ме изпреварват другите и се изцеряват те, а не аз. Така се превежда това, което е казал.
Някой би очаквал, че ще бъде укорен по някакъв начин за всичко това от Христос, но Христос не го направил. Не направил нито малък коментар, нито се опитал да го пробуди. Просто го призовал да се изправи, да вземе кревата си и да ходи. И го оставил да си тръгне.
Господ лекува, без да оставя следи от Неговата самоличност, без да смущава с величественото Си име. Затова остава непознат за облагодетелствания разслабен. Христос не го смутил със словата и поученията Си. Не е внесъл смут с поощрения, за да промени живота си. Но има и нещо друго; Христос не извършил половината терапия, така че втората неизлекувана половина да протестира и да причини в разслабения състояние лишено от мир. Христос не излекувал само тялото му, но след известно време го намерил в Храма и извършил терапия над неговата душа. “Недей греши”, от тук нататък недей да грешиш, “за да не те сполети нещо по-лошо”, за да не ти се случи нещо по-лошо. Тези слова насочват в това, че извор на неговата разслабеност и драма бил греховното състояние. Господ не избързал да направи всичко на едно и също място, но излекувал първо тялото, след това излекувал душата му; в началото, на мястото на неговата драма и след това на мястото на култа, т.е. в Храма.
Това евангелско четене не представлява само припомняне на едно чудо, но представлява повод за пробуждане на всички нас. Всички ние се намираме на мястото на разслабения с духовна слепота, с инвалидност, със сакатост, с изсъхналост и слабост в краката, недъг в ръцете, залъгани от нашия здрав разум, наредени и ние около къпалнята, къпалнята на нашите сълзи и изгубени надежди за този живот. Църквата отново се опитва да ориентира нашето сърце от начина на преживяване чрез сълзите на Божията милост в Стария Завет към океана на любовта на Богочовека.
