Автор: архим. Захариас Захару
Източник: pemptousia.gr
Превод със съкращения: Мартин Ганев
С цел да ни окуражи в прехода на обновлението ни, нашата Църква ни дава шанса да изследваме притчата за блудния син малко преди Великата Четиридесетница. Намерението ѝ е да покаже ясно, че колкото и да е сурова нашата борба, няма място за отчаяние в живота ни в Христа. Ние имаме пълно доверие в небесния Отец, Който ни търси и очаква с отворени обятия. Той не просто ни следи отдалеч, но дори се впуска да ни срещне, въжделявайки да ни поведе към Неговото Царство.
Такава е любовта на небесния Отец. Песнопението, което пеем в началото на последованието от монашеското пострижение, е известно като “бащини обятия”: “Блудно пропилях моя живот, затова побързай да ми отвориш обятията на Отца, имайки пред очи неизчерпаемото богатство на Твоите милости, Спасителю! Сега не презирай моето обедняло сърце, защото към Тебе Господи, с умиление възкликвам: Съгреших, Отче, пред небето и пред Тебе”. Монашеството представлява изключителен скок в трудното дело на покаянието. Още от самото начало обаче ние пеем този нежен химн като припомняне, че нищо не е невъзможно, доколкото вкусваме от Божията любов.
Големият глад, в чуждата страна от притчата, е светът, който ни обкръжава; светът, който е отхвърлил Бога и Неговата благодат. Неговите обитатели живеят в дълбоко разорение. Складовете и джобовете са задушаващо пълни, но изсушените сърца ни удрят със страшното нещастие на глада. Сърце обаче изпълнено с Божията благодат не е бедно, защото неговото богатство е Самият Господ. Тогава човек понася бедността с радост, схващайки всички скърби като възможност за ликуване в Господа. Бедността може да съсредоточи вниманието на човека към Божия Дух в такава степен, освобождавайки в него голяма енергия, способна да го подкрепи във всяка форма на неблагоприятност. В същото време на едно празно сърце му се струва, че не съществува край за неговото нещастие.
Независимо от това колко се е покварил човек или колко дълбоко се е потопил в бездната на ада, в него винаги се запазва някакво благородство, което не може да бъде заличено. Това е образът на Бога, според който човек е бил създаден. Бог посадил в нашето съществуване възможността за покаяние, така че да можем да се обърнем към Него и да измолваме за Неговото опрощение, в който и да е момент от нашия живот. Когато човек е “дошъл в себе си”, той внимателно изпитва сърцето си, като впоследствие прибягва до Бога с отговорност, т.е. с истината на неговото покаяние. Тогава Бог му отдава голяма чест, изливайки върху него животворящите струи на Неговата милост. Създавайки човека по Свой образ и подобие, Бог е вдъхнал в човешката природа копнежа по божественото осиновление, на който Бог отговаря с благословените и спасителни слова: “Всичко мое е и твое”. А това означава: “пълнотата на Моя живот, о човече, сега е и твой живот”. Бог въздава даром на човека всички свойства, които притежава по природа, и така той става бог по благодат.
Изключителен е случаят, в който човек “идва в себе си”. Исихастите от 14 век са използвали често този израз, който посочва начина, по който грехът разпръсва ума навън към външния свят. Според традицията на нашата Църква блудният син е умът на човека, който, когато се отдели от помненето по Бога, се превръща в зверски или демоничен. Тогава започва животът на разпътничеството, който е противен на благоразумието и предизвиква разчупването и разпръсването на ума, чувствата и целия живот на човека. С цел да се събере природата на човека, умът трябва да се съедини отново със сърцето в едно терапевтично движение навътре. Необходимо е да слезе и да се упокои в сърцето, така че бидейки отново съединен с него, може решително да управлява съществото на човека. Когато цялото човешко съществуване, включително и тялото, се съсредоточи в сърцето, тогава се изпълнява едно трето движение – това е пътят към Самия Бог. Според преподобните исихасти крайното състояние има цикличен характер. Блудният син след като “прахоса имота си” във външния свят (първо движение), той “идва в себе си” (второ движение), така че да насочи цялото си съществуване към прегръдката на Отца (трето движение). Преди обаче да свърже отново ума със неговото сърце, човек трябва да се противопостави на множеството помисли, които му внушава врагът. Повечето от тях имат своя корен в гордостта. Разкривайки обаче сърцето си, човек започва да локализира произхода на такъв вид мисли, а също така и тяхната цел. Него вече не го прелъстяват помислите със същата лекота както преди, защото той се учи да надзирава входа на сърцето си. И накрая когато успее да заживее в него, тогава само смирените разсъждения ще никнат върху почвата на сърцето, които ще хранят и оживотворяват цялото му същество.
Точно както действието на злото бута човека към гибел, така енергиите на Божията благодат го преобразяват, ако той съобрази живота си със Божията воля. Когато човек приема спасението, всеки смирен помисъл поражда друг още по-смирен, който пленява всяка лоша мисъл в послушание на Христовите заповеди (2.Кор. 10,15). Божията благодат възкресява човека в славата на прегръдката на небесния Отец и го възвръща към осиновлението.
Когато следваме Господа, единствена наша грижа е да Му благоугодим и Му отдадем благодарност във всичко, което правим. Преди това обаче е необходимо да придобием автентично отношение с Него, култивирайки смирението на митаря и решителното покаяние на блудния син. Бог е създал всеки човек по такъв начин, така че именно неговата лична, специална и уникална връзка с Твореца го оцелостява и осъвършенства. Така нашата най-висша мисия и цел представлява създаването на здраво отношение със Христа и един непрестанен разговор с Него. Тогава всички наши човешки отношения ще черпят сила от връзката ни с Бога и така ние ще започнем да възприемаме всичко, всеки елемент от тварния свят, в светлината на тази връзка. Ако развитието на отношението ни с Него стане наша единствена грижа, тогава ще извира дълбоко покаяние от дълбините на нашето битие. Колкото повече израстваме в Христа, толкова по-ясно пред нас проличава нищета ни, като се възобновява постоянно нашето вдъхновение. Не се страхуваме от нищо, защото нищо не ще е способно да ни раздели от Божията любов.
Отношението, което построяваме с нашия Спасител, ще бъде продължено и във вечните векове. Ние ще бъдем съдени съобразно нашата любов и всяко слово на Христа, което е скрито в Евангелието. Точно както Господ след Възкресението Си е поставил въпроса на Петър: “любиш ли Ме?”, същият въпрос ще бъде поставен и на всеки един от нас в бъдещия век: “А ти, обичаш ли Ме?”. И ние ще отговорим: “Да, Господи, знаеш, че Те обичам”. Силата и дръзновението на нашия отговор ще зависят изцяло от дълбочината на връзката ни с Личността на Христа. Позицията, която приемаме в този живот, ще бъде продължена и след смъртта. Този факт става очевиден в евангелския разказ за съда на праведните. “Господи, кога сме извършили нещо добро на земята? На Теб подобава слава, а на нас срам” (виж.Мат. 25, 37-39) – това е смирената мисъл, която принасят праведниците пред Съдията, и която е отхранила покаянието в техния живот. Ние сме длъжни да се поучим с този пример на покаяние още отсега, така че да се удостоим с Господа във вечния живот. Високомерието и себеоправданието нямат място в живота на Бога, обаче те може да ни съпровождат трагично във вечността, осъждайки ни на вечна раздяла с Него.
Раят за нас е Христос. Свети Силуан ни уверява: “ако всички хора се разкайваха и спазваха Божиите заповеди, раят би бил на земята, защото Царството Небесно е в нас. Божието Царство е Светият Дух, а Светият Дух е Един и Същ на небето и земята”. Раят започва на земята с любовта към Бога и нашите ближни. В това се състои цялото богатство на вечния живот, защото човек е създаден, за да възхвалява Бога, отдавайки Му вечна слава. Бог се радва винаги поради възвръщането на славата на Неговия образ, т.е. на човека, който в този случай отдава още по-голямо хвалебствие на своя Създател. Така ние навлизаме в това вечно възобновяване на любовта и славословието. Това “израстване по Бога” съставя истинното реализиране на човека, който е призван да се уподоби на Самия Бог.
