Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Превод: Пламена Вълчева
Днешното свето Евангелие ни разказва как Христос изцелил един човек, който бил слепороден. Главните герои в тази история са Христос, слепороденият, неговите родители и фарисеите. Христос извършил чудото, слепият приел чудото, родителите му се почувствали неловко заради чудото, а фарисеите осъдили чудото.
Или погледнато от друг ъгъл: безкористната Христова любов извършила чудото, от което слепороденият се нуждаел толкова много. Родителите останали безразлични към чудото, защото нямали смелостта да се отрекат от себе си и да засвидетелстват пред хората някаква любов към своя син. А егоистичните и самовлюбени фарисеи отхвърлили случилото се, защото признаването на подобно чудо би разколебало техния религиозен авторитет и познания.
Или ако опишем героите по начина, по който книга Откровение би направила това: Христос проявил Своята гореща любов към човечеството, слепороденият бил приемникът на този любящ акт, родителите му се отнесли топлохладно, а фарисеите — студено.
Кой се удостоил с това чудо? Един човек, който имал страдание. И той не просто получил зрение, но и след като защитил Христовото чудо пред религиозните власти, получил и познание за това Кой е Синът Божи. Единствено и само на него Христос открил, че е Син Божи! На никого другиго. Нито на политически коректните му родители, нито на религиозните политици от онова време. Той открил Себе Си единствено на това искрено и онеправдано сърце. Слепецът бил онеправдан по рождение — той се родил сляп — и освен че страдал заради слепотата си, бил онеправдан и от своите ближни. Бил преследван за това, че е получил зрение — нещо, което онези, които го преследвали, имали по рождение и приемали за даденост.
Хората често ми напомнят на пилците в кокошарника. По-големите кълват и тормозят по-малките. Не им дават равни права, макар това да не би им струвало нищо. Това е комплекс за власт. Това е комплекс за защита на имиджа ми. Това е моят нарцисизъм. Всеки, който отклонява вниманието на хората от мен, се превръща в мой враг. И аз повече не го смятам за свой ближен. Обръщам му гръб и го презирам за това, че е автентичен, а всъщност това по никакъв начин няма отношение към мен. Това е ревност! Най-тъжното в тази история е, че ние обикновено не ревнуваме хората, които имат същите способности като нашите. Ревнуваме бедните, стига да придобият макар и малко богатство. Ревнуваме слабите, стига да съберат макар и малко сили. Ревнуваме самотните, стига да създадат макар и няколко познанства. Жалко, но факт!
За какво е доказателство това? За вътрешната ни несигурност! Не можем да се зарадваме на чуждия успех. Стисваме устни, когато трябва да поздравим някого. Нещастни сме вътрешно и външно. Губим своята простота, способност да обичаме безусловно и човечност, докато се опитваме да повишим социалното си положение.
Това е психологическо разстройство, което носи името „фарисейство“. Ако живеех по времето на Иисус, щях да се държа точно като фарисеите. В нашето съвремие аз се ръководя от същите принципи, а именно — саморазправям се с всеки, който ме застрашава. И върша това в името на Бога! В името на праведността! В името на закона! Фарисейството означава, че душата ми е прогнила. Прогнила до степен, от която няма връщане назад. Аз никога няма да осъзная и да приема това, защото заради обсебеността ми от моята слава и власт не мога да постигна вътрешно спокойствие и смелост, така че да бъда честен, да разбера и да приема същността си. Да приема себе си. Правя от себе си кумир и му се покланям, по същия начин, по който израилтяните се покланяли на златния телец в пустинята. Превръщам се в блестящ златен телец. Духовно мъртъв и студен идол, на който се покланям.
Наричам това нормално и си мисля, че съм прав и че отстоявам правата си, и така животът си върви… Всъщност не животът, а смъртта. Защото това, което живея, е смъртта на душата ми. И аз наричам това живот! Наричам го успех! Наричам го популярност, или подтикван от егоизма си — по някакъв друг начин. Но тези наши убеждения няма да имат тежест на Страшния Божи съд.
Слепороденият бил беден, обикновен, страдащ човек. Христос посетил този „незначителен” човек, за да му каже: „Виж, приятелю, не се тревожи за нищо. Аз съм твоят Творец и те обичам. Това е единственото, което има значение!”. Ние не сме творци, не можем да правим чудеса, по всяка вероятност не можем да променим живота на другите. Въпреки това обаче можем да бъдем до своя ближен. Дори и да не намираме думи, все пак можем да му се усмихнем и да му покажем, че сме съпричастни. Чрез действията си да му докажем, че е в мислите ни. За някой човек нашето внимание може да означава толкова много, колкото би означавало и изцелението на зрението му. И заради това свое безкористно действие ние ставаме творци на светлина!
Проповед в гръцкия православен храм „Св. Параскева”, Бризбейн, 21 май 2023 г.