Твоята болка докосва и мен

1462 0
love-2

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Не мога да почувствам болката ти, колкото и да искам. Болката си е лично твоя. Това, което мога да направя, е да стоя до теб, да се моля за теб, да държа ръката ти, да ти се усмихвам. Болката ти обаче не мога да почувствам. По един начин я преживяваш ти, а по друг начин — аз. С ума си разбирам, че си разстроен от нещо, на което сърцето ти откликва с особена сила и острота. Но знаеш ли какво? Твоята скръб, твоята болка докосва и мен. Може да не я усещам по същия начин, но тя ме докосва. Докосва ме, приемайки друга форма: когато виждам, че скърбиш, и в мен се ражда скръб.

Не бива да сме строги с хората, които имат страдание и болка в живота си, и го показват по някакъв начин, защото не можем да почувстваме това, което те преживяват. Не можем и да съдим последиците от тяхното състояние. Само Христос знае през какво преминава другият, затова и ще бъде справедлив към него. Само Христос познава борбата, тревогите, движенията на сърцето му.

В моментите, когато другият изстрадва своята лична Гетсимания и Голгота, сме призвани да присъстваме активно в живота му, да му покажем, че сме готови да го изслушаме. Молитва, мълчание, търпение, разбиране — това трябва да дадем на своя брат в моментите на изпитание, ако го обичаме. Тогава другият е уязвим. Една наша дума, един наш поглед могат да му донесат мир или да го смажат.

Нека обаче не забравяме, че ако сърцето ни бъде обзето от скръб, тя не трябва да остава там задълго. Да се предпазим от това. Обикновено хората скърбят, когато в живота им се случи нещо, което не са очаквали, или не е станало това, за което са копнели. Донякъде тази скръб е понятна и приемлива. Но много често тя преминава границите на приемливото. С други думи, онази граница, отвъд която скръбта се превръща в депресия, а емоционалното претоварване — в дългогодишна унилост, капризност и своенравност. Това се случва, когато човек се затвори в нещата, за които копнее, и прекалено много ги анализира.

Нужна е простота, за да приемем всяко нещо в живота си. Нужна е вяра в Бога, Който ни обича истинно дори когато смятаме, че Той отсъства. Когато Бог не се вижда, сме призвани мъжествено да се противопоставим на тъмните помисли, да ги заменим с помисли на надежда и смело да погледнем живота в очите.

Когато Бог не се вижда, именно тогава ни говори по хиляди начини. Говори ни с думите на нашите близки, които ни обичат; усмихва ни се с усмивките на нашите приятели, които не са равнодушни към нас; докосва ни с вечерния ветрец, за да облекчи болката ни; пее ни чрез славеите на зазоряване; утешава ни и ни дава пример чрез житията на светиите, които толкова много пострадали, но не се отчаяли. Ако не виждаме, не чуваме и не чувстваме Бога, вината не е в Него, а в нас, понеже сме изпълнили сърцето си с егоизъм, подхранващ скръбта ни. Защото, да кажем, не сме се примирили с нещо, което ни се е случило. Поради това Бог не може да открие в нас кътче, в което да влезе и да остане.

Животът е красив, ако гледаме на всичко през призмата на вечността. Животът е пълен със светлина, ако винаги и навсякъде виждаме Божиите дарове. И ако понякога скръбта нахлува в живота ни, нека я посрещаме с живот, защото всяка скръб е и една малка смърт. А смъртта може да се победи само с живот. Всъщност не от живота се уморяваме. Уморява ни това, че живеем всекидневно за себе си, без да живеем за никой друг.