ТЕБЕ ДУМАМ, СТАНИ!

315 0

Автор: протойерей Георгий Бенигсен

Източник: „Не хлебом единым”

Превод: Пламена Вълчева

На Божествената литургия в двадeсетaта неделя слeд Петдесетница, след празника на Светата Троица, се чете разказът на евангелист Лука за чудото, което Господ извършил в града, наречен Наин. Господ се приближил до вратите на този град, обкръжен от Своите ученици и от тълпите народ, които следвали Иисус с надеждата да чуят проповед и ако е възможно, да видят чудесата, които нерядко съпътствали проповедта на Спасителя. Господ се приближил до градските врати, през които в същото това време изнасяли тялото на починал младеж, единствен син на една наинска вдовица. В погребалното шествие участвали много хора. Затова мнозина станали свидетели на последвалото събитие — Христовите ученици, съпровождащата Го тълпа и многобройните участници в погребалната процесия. Сред множеството Христос най-напред видял горко плачещата майка и по думите на Евангелието се смилил над нея и ù казал: „Не плачи”.

При градските врати се пресекли два пътя — пътят на смъртта и пътят на живота. Смъртта водела към гробището единствения син на вдовицата. Ала при градските врати тя срещнала Живота, Жизнодавеца Христос. Христос, „като се приближи[л], се допря[л] до носилото” с бездиханното тяло. Не казал нищо, ала „носачите се спр[ели]”, сякаш били доловили със сърцето си негласното повеление на Господа. Смъртта спряла, застинала, осъзнала своето безсилие пред лицето на Живота. А Този, в Чиито ръце се намирала властта над живота и смъртта, се обърнал към бездиханното тяло, приготвено за погребение, и казал: „Момко, тебе думам, стани!“. Тази божествена заповед, тези немного думи били достатъчни, за да спре ходът на смъртта, процесът на разложение — да спре и да отстъпи място на процеса на живота. За това свидетелства евангелист Лука: „мъртвецът, като се подигна, седна”. И не само седнал, но и „почна[л] да говори”. Не ни е открито какво е казал възкръсналият от мъртвите младеж, само знаем, че Христовата любов, която го възкресила, го върнала на поразената му от мъка майка. Евангелистът казва:  „И Иисус го предаде на майка му”.

Единственият неизбежен факт в човешкия живот — това е смъртта. Всичко останало в живота на човека подлежи на изменение. Всяка радост може да премине в печал и всяка печал да се измени в радост. В края на жизнения ни път ни очаква единствено смъртта и никой не може да избяга от нея.  И ако не си я обясним чрез вярата в безсмъртието на душата, чрез очакването на възкресение на мъртвите и живота в бъдещия век, за което се говори в Символа на вярата, то смъртта е ужасна и безсмислена, колкото и да я украсяваме с надеждата за предстоящия прогрес на бъдещите поколения.

По-страшна от физическата смърт е духовната смърт. Ако вярата в безсмъртието на душата и възкресението на мъртвите е благословено разрешение на тайната на физическата смърт, то за проблема за духовната смърт разрешение няма. Тя води към вечна погибел. Затова в днешния свят толкова много хора са физически живи, действени, суетящи се, говорещи, ала всъщност мъртви — мъртви, защото в своето духовно заслепение не искат да потърсят и да видят Единия, Който е казал на Лазар Четверодневни: „Лазаре, излез вън!“ (Иоан. 11:43). Този, Който е казал на сина на наинската вдовица:  „Момко, тебе думам, стани!”.

На такава духовна смърт били подложени поколения младежи и девойки от нашия народ. Пленителното, абсолютно и жестоко безбожие последователно и упорито ги лишавало от Бога, от вярата, от християнството, от православието, от Църквата. Лишавало ги без всякаква милост. Закривало, разрушавало и взривявало храмовете. Подлагало на поругание иконите, народните светини, мощите на  светите Божи угодници. Обричало народа на духовна смърт. Тровело го със своя „опиум за народа” — научния атеизъм. Процесът на богоотрицание и богоборчество бил действително повсеместен — от люлката до гроба и от детската градина до университета. Несъгласните или подозираните в несъгласие били физически унищожавани. Арестували ги, заточавали ги, разстрелвали ги. Не едно поколение се наложило да претърпи това — няколко десетилетия продължил този дяволски поход против вярата, тази дяволска борба за човешката душа.

Несъмнено победата на злото над доброто, на тъмнината над светлината щяла да е абсолютна и да се увенчае с успех. Ала милосърдният Бог  отсъдил друго. Приел жертвата на многочислените мъченици и изповедници. Видял сълзите на Родината-майка. Спрял колесницата на историята, която водела човешката душа към гробището на воинстващия атеизъм. „Като се приближи[л], се допря[л] до носилото” на смъртта с божественото повеление: „Тебе думам, стани!”. И ето, че ние станахме свидетели на възкресението на народната душа, освободена от оковите на неверието, станахме свидетели на едно историческо чудо — чудото на духовното възраждане на нацията, която се пробуди от дълъг и кошмарен сън и възкръсна от духовна смърт.

Радио Свобода”, 21 октомври 1990 г.