Терапията на тишината

586 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Тишината лекува.

Надпис в коридора на психиатрична клиника

Живеем в хаотичен свят. Предизвикателствата пред нас са все повече и повече, а динамиката на връхлитащите дни помита нашите представи за сигурност и стабилност. Несигурността се е превърнала в реалност, а неспокойствието в нашето най-естествено душевно състояние. Ние не живеем, а  вибрираме от нестихващо напрежение, което изпълва нашия дух, притиска слепоочията  ни и ни тласка напред към неясните коридори на връхлитащото битие. Чувството за неадекватност е станало наш постоянен спътник, а тревожността е вече естествена ни среда. Нормалното се превръща в ненормално, а ненормалното се приема за нормално. Колко много от нас са изгубили истинските си лица и вече им е неимоверно трудно да ги открият…

Но как можем да намерим себе си? Кое би ни помогнало да отърсим от душата си полепналата кал от общуването с другите и да успокоим разстроените си умове? Отговорът е прост — тишината като терапевтичен метод на Православието.

Две хиляди години християнството лекува заразеното от грях човечество и с благодатното си учение предлага изцеление от всички телесни, духовни и психически болести. Във висша степен това се отнася именно за Православието, което повече от всички други деноминации носи духа на ранната църква, съхранила вечния завет между Христос и светите апостоли. През превратностите  на времето то пази най-важното си съкровище — духа на светите отци и го поднася на поколения хора неподправен, истински и благодатен. Неговото познание е пречистено във всеки  детайл и поднесено изключително просто, ясно и достъпно. Православният човек е дете на Твореца, той е опиянен от идеята за царството Божие и вдъхновен от желанието да освети всичките си инстинкти и да обожи себе си. Православието няма за цел да завоюва света с някаква своебразна социална  утопия,  нито да представи Иисус като рекламен агент на бъдещото царство, а да излекува човешката душа. Това е най-съкровеното учение на християнството, неговата „светая светих”. Изповедническо учение, което дори не претендира да бъде система.

С благодатните си творби светите отци на Изтока са предали неговия дух на поколения последователи и са го превърнали в съкровище от мъдрост и проникновения, обогатяващи цивилизацията. Те учат човека да забави ритъма на ежедневието си, да излезе от трескавия ритъм на деня и да утихне. Тихо и кротко му прошепват да навлезе в себе си и да чуе вътрешния ритъм на сърцето си. Да събере останките от разпиляната си личност и да я потопи в неизказаната мистика на благодатта. Но задължително да се обърне към вътрешния си свят и чрез Спасителя  Христос да осмисли целия си жизнен път.

Най-точен израз на този стремеж са Господните слова: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно” (Мат. 6:6 ). Истинската среща между Бога и човека, между Твореца и творението не е някъде в пространството и времето, а  именно в дълбините на душата като мистичен център на личността. Бог от Вседържител се превръща в Тайновидец и Утешител на едно разбито, вечно лутащо се и прогонено от Рая същество. Укротяването на страстите, успокояването на телесната възбуда и прекратяването на бомбардировката на помислите са задължителното условие за беседата между Бога и човека. Няма как Христос да се превърне в повелител на нашия вътрешен свят, без поне малко да не се уподобим на Него. Да приемем заповедите Му и да ги отпечатаме в сърцето си не като външни повели, а като наше достояние и постижение. Светът може да ни разочарова непрекъснато, но ние трябва да знаем, че колкото повече се обръщаме към себе си, толкова повече се обогатяваме. Колкото по-искрено се окайваме за своето нищожество, толкова повече се възнасяме на небето. Светите отци ни учат, че благодатта слиза върху смирените, а мъдростта посещава само преклонилите главите си пред Небето.

Човекът е болен и истинската диагноза на неговото състояние е грехът. Носи товара на своите големи и малки отстъпления, осъден на страстите си и преследван от видими и невидими врагове. Призван за небето, но осъден и прикован за земята. Застанал на кръстопът, объркан и смутен, неспособен за просветление без подкрепа „свише’’. Той започва да преоткрива себе си, когато остане насаме, успокои пулса си и замълчи. Тишината носи някаква особена рецепта за неспокойния ум. Потопява го в мъдростта на всемира и му дава спокойствието на необятния космос.

Всички свети отци на Църквата са препоръчвали безмълвието като метод и практика. Св. Исаак Сирин обичал да повтаря: „Мълчанието е лечение за ума.’’ Най-чистите прозрения в духовния живот са придобити след отдалечаване от суетата на света и избягване от шума на връхлитащата цивилизация. Най-богатите плодове на ума са узрели след съкровено уединение далеч от борбите в света. Най-красивите цветя в градината на мъдростта са израснали след тихите дъждове на небесните посещения.

Прогонен от блаженството на Рая, човекът има нужда от лечение от чистите извори на благодатта. Св. Петър Дамаскин истински е проумял това, като е оставил следното откровение: „Всички хора се нуждаем от това умение  за себеотдаване в безмълвие — отчасти или изцяло. Без него е невъзможно някой да постигне духовно познание и смирение.” Думите на този духовен мъж са отправени не към избрани и посветени в някакво особено знание или към монаси и отшелници, а към всички хора. Те са обръщение към всяка вярваща душа, независимо от нейния пол, характер или съсловие, стенеща в нестихващата борба за спасение. Нещо повече — те са явен плод на едно дългогодишно наблюдение върху молитвения опит на подвизаващите се в цялата му пъстрота и многообразие. Те са като предписание за задължително практикуване на метода на безмълвието и рецепта за постигане на истински духовни резултати.  Познанието и смирението в тяхната задълбоченост могат да бъдат постигнати само от вярващ, който е потопил личността си в чистите води на мълчанието. Радостта от общуването с божествената благодат може да бъде изживяна в пълнота само от една утихнала душа и успокоен ум.

Много интересен пример за силата на мълчаливото общуване с Бога, дава митрополит Антоний Сурожски в книгата си „Молитвата и животът”. Той цитира един  светец от ХIХ век, който запитал един селянин какво всъщност прави, защото го наблюдавал, че мълчаливо стои в храма, без дори да се моли. А той отговорил: „Аз гледам Него, Той гледа мене и ни е добре заедно.” Коментарът на автора е следният: „Този човек се е научил да говори с Бога, без да нарушава с думи тишината на близостта. Ако постигнем това, можем да употребяваме всяка форма на молитва.” Митрополит Антоний сочи това като ключ за всяка форма на молитвено общение с Живия Бог.

Колко много хора говорят с Бога, но вътрешно мълчат, и колко малко външно мълчат, а вътрешно говорят с Него! Да  обичаш Бога,  означава да споделиш всичко свое с Него, да разгърнеш гънките на душата си и да Му отдадеш дори и най-тихите си часове. В съкровеността си да намериш диалог, а в диалога — съкровеност. Да бликаш любов навсякъде и във всичко — и в многообразието на шума, и в дълбочината на мълчанието. Тишината e  разковниче за разкриване на тайната на молитвата и метод, отвеждащ ни до истинското навлизане в делата на духа. Тя не само успокоява, но и лекува с невидимото си величие. Нейната лекота обгръща с нежния си воал душата на вярващия и тихо я насочва чрез молитвата към живия извор на благодатта — Светия Дух, Който нестихващо утешава и животвори по волята на Всеподателя Бога сега, винаги и во веки веков. Амин.

За първи път този текст е публикуван в сп. Амвон”, бр. 3, 2011 г.