Автор: арх. Андрей Конанос
Източник: YouTube
Превод: Мартин Ганев
Нека по-често в нашия дом да има тишина и да се намираме в покой, за да влезе Бог в атмосферата на нашия дом и да съществува някакъв климат на мир и спокойствие, а не климат на много приказки и мисли. Когато имате някакъв проблем, не го обсъждайте постоянно. Оставете малко да се успокоят духовете и след това го обсъждайте. Утихнете малко, за да се успокоите. Понякога и многото християнски разговори измарят. Може да бъде изморително някой да говори и да проповядва постоянно, без да чувства Бог в себе си. Някой би му отвърнал: “Стига толкова, каза го, нека се успокоим, да го помислим и да го изживеем сами”, а не да слушаме постоянно приказки. Също и при някои разговори с политическо или спортно съдържание, заради които често се карат, разгорещяват, дори им изпъкват вените, сякаш светът се разпада… Дори и за религиозни теми. Колко по-добре би било, вместо да говорим толкова много приказки, да се успокоим и да намерим в себе си истинния извор на щастието.
Веднъж един човек ми говореше по телефона различни неща за Второто пришествие, за Антихриста, за едно, за друго, говореше и говореше. По някое време това нещо ме измори и накрая му казвах: “Γосподи помилуй”, въздишайки тежко, а той ме пита: “Какво господи помилуй? – Е, омръзна ми да говорим. Не искаш ли да се помолим малко, вместо да говорим постоянно за Второто пришествие? – Добре де, ама ти си свещеник, това е духовна тема, не е нещо лошо”, отговаря ми той. И аз му казвам: “И духовните теми изискват разсъдливост и мяра. А също и да се хванем за същността. Това, за което си говорим ще ни поведе ли към Бога? Или ще ни доведе до някоя християнска разпра? Да те питам нещо, защото ми говориш за Второто пришествие, (даже ме молеше да му кажа дати), да речем, че Бог дойде днес, че Второто пришествие стане сега или след 50 години, или след 100. Аз те питам, ако Бог дойде днес да ни вземе, аз съм готов, какво ще си мислим в този час, когато Той дойде? Да речем, че Бог ни каже: “Днес вечерта ще те взема” – Ама, аз имам да правя една беседа в Паралимни, утре, вдругиден – Не, казва Бог, Аз ще те взема днес! – И аз какво да Му кажа – “Ама знаеш ли, аз мисля по моите проблеми. – Бог ще ти каже: – Ама ти за какво мислиш, кой ти каза да ги мислиш тия работи?”. Разбирате ли, мислим си за неща, които нямат отношение към Бога, въпреки че си мислим, че са християнски.
Когато бях млад прочетох едно интервю с една възрастна монахиня от Румъния. Като я попитаха: “Когато умрете, кое ще е последното Ви пожелание?”, защото тя вече беше в напреднала възраст. Монахинята каза: “Бих помолила Бога, когато дойде краят на живота ми, да мисля Негово име и да се моля на Него. Искам моят ум да казва в себе си – Господи Иисусе Христе, помилуй ме-, и Бог да ме вземе в онзи час. Това искам да казвам, какво друго да казвам? За храна ли, та след малко ще умра, за семейство ли, след като нямам, къщите не ме занимават, просто искам да казвам това нещо”. Когато го прочетох, тъй като бях малък, ми се стори малко крайно. “Колко крайно се изказва тази жена”, мислех си. Сега, след като пораснах гледам нещата вече с перспективата “какво в крайна сметка си струва в нашия живот”. Перспективата, която се измерва с този труден момент, който все някога ще дойде, когато ще си отидем всички и Бог ще види какво сме събрали. И ще види Бог, какво имаме в нашия разум всички ние, за какво мислим, на кое поставяме тежест, какво направихме. В момента не ти говоря за теории. Само влез в някое гробище и ще видиш, че нашите прабаби, баби и дядовци са там. Тези същите, които някога са били като нас – и те са работили, тичали, изморявали са се, изпотявали са се, разболявали са се, затруднявали са се, събирали са, строили са, а сега къде са всички те – отминали са. Следователно не ти разказвам някакви приказки, това съществува. Когато е дошъл моментът Господ да ги вземе, всички те какво ли са имали в своя ум? А ние какво имам в нашия ум? Какво мислиш в този момент? Тази нощ, когато се опънеш на леглото кажи: “Боже мой, къде съм поставил тежестта в моя живот, какво ще се случи с този свят, защо живея, накъде вървя?”. Това са много хубави въпроси, ако човек седне да помисли и си каже: “Дано Христе мой, когато дойде време да ме вземеш, аз да обичам Теб! И моите децата и жена ми, и мъжът, и моят дом, всичко това да го правя, за да ме доведат по близо до Теб”. Няма да отхвърля своя дом, няма да оставя жената и децата си, нито пък ще стана калугер, тук ще остана в моя дом и в моя свят. Тук, където съм, но всичко това не трябва да ме кара да забравя моята основна цел, моето предопределение. Харесва ми Кипър, харесват ми кипърците, харесват ми душите на хората, че са толкова скромни, усърдни, благочестиви, но съм тук за малко. Харесва ми хотелът, в който съм, хубаво е, има всичко в стаята ми, но е за малко. Колкото и да използвам нещата и ги чистя и ги мия, вътре в ума си казвам: “Тези неща не са твои, след време ще си отидеш отново вкъщи”. Така трябва да се чувстваме на цялата земя. Цялата земя е наша, но и не е наша. Защото няма да живеем постоянно тук. Обичам ви, и вие ме обикнахте, но след малко ще се разделим. Така е с всички хора. Колкото ги обичаме и ги мислим, и се привързваме и се обвързваме с тях, добре правим хора сме, но няма да останем винаги заедно. Започваме сами от утробата на нашата майка, женим се и ставаме двама, правим деца и ставаме повече. След време децата отново заминават от вкъщи, и там, където домът е бил от 6 човека започва да става 5,4,3 и отново двама. Остават бащата и майката, децата са се оженили и са си отишли. След време умира един от двамата съпрузи, остава само един, накрая пак остава сам-самичък. Казваше един светец: “Както започваш, така и завършваш. Сам потегляш своя път и сам го завършваш”. Но след време всички ще сме възлюбени заедно в Рая. Това не са ли неща, за които трябва да мислиш? И да положиш Бога в твоя живот, и да не чувстваш, че всичко се състои само от това, което виждаш. Да не мислиш, че светът се състои само от тези неща, които разумът ти счита за правилни, и че това, което казва Църквата и това, което казва Бог не съществува. Не само, че съществува, ами съществува извънредно много. Не мога да те убедя, не мога да ти го докажа, но ако проявим търпение и отминат 50, 100 години, колкото живее всеки, ще ги видим пред нас. Всички тези неща ще ги видим пред нас.
Бих искал да се упокоим и да се молим в нашия живот. Дано, ако сега ти напипам пулса да усетя, че сърцето ти бие спокойно, като на малко дете. Дано нямаш нито хипертония, нито хипотония. Дано нямате нито захар от многото притеснения, нито пък някои други страдания от вида на язва, стомах и други подобни, които всички те започват от притеснения. Дори лекарите казват, че много често ракът произхожда от притеснения. Ние казваме “от притесненията ми изби на рак”, защо иначе го казваме по този начин? Болестите произхождат от притесненията. А притесненията какво са? Мùсли! Мùсли…. Не мисли, каквото и да те притеснява, ще видиш, че е нищо. Един ден ще видиш, че то ще премине, каквото и да те занимава. Ще премине…
Всичко това, за което ти говоря дори и аз не го правя. Не си мисли, че и аз винаги го правя. Един ден, падаше се Велики вторник, се приготвях да пътувам за Америка, тъй като на другия ден бях поканен за една беседа. Докато се приготвях поставих тенджерата на котлона на най-силната степен. Сложих едно гърне с пъстър боб, тъй като беше Велики вторник и реших да си направя една салата за обед. Приготвях се и да отида до центъра да направя последните покупки, преди да замина за Америка. В часа, в който го поставих на котлона, а то трябваше да стои не повече от 5 минути и да го изключа, изсвири клаксонът на автомобила долу, защото щях да ходя с един познат до центъра на Атина. Аз избързах, наметнах си расото, излязох и се качих на автомобила. По пътя чувствах, че се моля, че имам Бог в сърцето, че съм един добър свещеник и т.н.., т.е. усещах, че не мисля, а че се моля. Така си мислех. Усещах, че се моля и се радвах. Казвах си: “Аз съм близо до Бога, колко е хубаво, виждаш ли другите имат стрес, пък аз съм спокоен. Другите само мислят, аз не мисля, близо съм до Бога”. Когато стигнах до площад Омония слязох от автомобила и влязох в станцията, за да си перфорирам билета. В момента, в който поставих билета в перфоратора ми дойде онази мисъл – “ТЕНДЖЕРАТА”; която стои вече 35 минути, откакто съм навън, а гърнето беше оставено на макс вече 35 минути. Полудях. Припотих се. Излязох от подземието навън на пътя, изкачих се на булевард Александрас и тичах като маниак. Расото се разтвори по пътя, а аз търсех такси. Почти скачах върху автомобилите. Намерих едно такси, в което влизаха две жени и им казах: “Моля ви!”. В този момент аз не се молех, а това, за което ти говоря, всичко това го забравих. Мислех, постоянно мислех. И започнах да фантазирам – “домът ми гори”. Представях си пожарните коли събрани в нашия квартал, излизаха пушеци като във филмите, пушеци от прозореца, съседите около мен да си казват: “Свещеникът подпали нашия квартал”. Полудях, полудях. На жените от таксито им казах: “Много Ви моля, моля Ви, нека го взема аз, къщата им изгоря! – Олеле, влезте отче, влезте!”. Влизам в таксито, по пътя се опитах да се помоля на свети Фанурий, за да ни отвори и проясни пътя, та да имаме лек трафик, но даже и тропара не можах да кажа, дори една дума не можах. Просто му казвах: “Свети Фанурие, моля те!” На таксиметровия шофьор казвах: “Карай по-бързо моля те, домът ми гори! Натисни клаксона, сякаш отиваме в болницата! – Отче, не мога да лъжа. – Ама ти не лъжеш, аз съм болен, добре ли ти изглеждам?! Да речем, че съм се разболял. – Ще сварим”, казва ми.
Бях се поболял от мислите. Някои от космите по брадата ми, които сега виждате, че са бели, побеляха в онзи ден. Истината ви казвам. Когато се погледнах в огледалото, забелязах, че онзи ден съм остарял. Бях станал дядо. Стигнах до вкъщи, хвърлих парите на шофьора, не исках ресто, той се израдва много. Качвам се, отварям вратата, разбира се миришеше, но тази тенджера, не го знаех, е немска и пише, че каквото и да случи, най-много да се отлепи дъното. Тя не се пука, а аз си представях, че е експлодирала, че е паднала върху пода обхващайки в пламъци целия дом. Когато влязох вътре, съблякох се, течеше вода от мен и си казах: “Браво… , че си и свещеник, и казваш на другите да не мислят, но да се молят. А ти какво правеше толкова време…”.
С това искам да ви кажа, никой да не си мисли, че това, което казах го считам за нещо лесно. Нито пък ви го казах, за да се правя на умен или пък, че аз прилагам всичко това. Всички се затрудняваме. Но си мисля, че това е правилното решението. Днес аз ви показах един връх, който трябва да стигнем, за да видим залеза на слънцето. Ако ти не искаш, остани на равното, или ако искаш, изкачи се на малко, и аз съм там в ниското. Но на мен ми харесва да ревнувам по тази височина и да казвам: “Боже мой, бих искал някога да не мисля като луд и да се разболявам, но да се моля, да бъда спокоен”. … Въпросът е да бъдеш спокоен не по природа, т.е. да си спокоен като характер. Защото съм виждал някои, които са спокойни по природа, спокойни като агънца. Има едно дете в училище, което е толкова спокойно, че когато му говориш, то ти отговаря с ритъм slow motion, много бавно. След време дойде баща му да вземе оценките. Видях го отдалеч и си казах: “Този със сигурност е баща му”, защото и той така ходеше, някак спокойно. Питах го: “Вие ли сте бащата на Йорго? – Как го разбрахте?, ме пита – Е, разбрах го някак си, личи си, отличава се някак”. Той беше спокоен по природа. Но истинско е когато имаш нерви, стрес, когато си разтревожен, Бог да те успокои в Неговата Църква. И когато след няколко години видиш някоя снимка и я сравниш със състоянието ти сега, “преди” и “сега”, както казват в диетологичните центрове, т.е. виж какъв си бил и виж какъв си станал. Да си казваш: “Виж какъв бях преди – смущения и стрес, обаче близо до Христа се успокоих. Молих се, смирих се, успокоих се. Животът ми се успокои”. Това си струва и ти го пожелавам, да хвърляш в морето демоните, които те борят в твоя ум чрез мислите. Подобно на Христос, който отпратил всичките свине в езерото и те се удавили, така и ти демоните, които ти създават стрес, да ги хвърлиш в морето. Подобно на Христос, Който отива и заповядва на морето: “До брега, до там ще стигаш ти”. И вълните не отиват по-навътре. Така вълните стигат донякъде и не ни давят. Така и Христос нека дойде в твоя ум и да каже на фъртуната: “Стоп! Край! Остави моето дете спокойно!”. Недей да мислиш, нека се успокои твоят ум и спиш като птиче. Пожелавам ти това, Христос да напълни твоето сърце! И когато Христос влезе да си отиде всяко притеснение, всеки стрес, всяка неприятна мисъл. След това ще видиш, че ще се изправиш срещу същите проблеми с различно настроение. Ти отново ще имаш разходи, но ще си спокоен; отново ще имаш тревоги и проблеми, но ще се отнасяш по-спокойно; аз отново ще прегоря храната си, но няма да ме обхване тази паника. Животът ни няма да се промени, няма да стане съвършен. Но ние трябва да се променим. Вътре в нас. Нашият разум и сърце. А това го прави само Христос … Трябва да намерим истинно решение за нашите проблеми в нашия живот. Не болкоуспокояващи и хапчета, които траят десет минути, но нещо, което да продължи десет десетилетия, толкова, колкото трае нашият живот. Нещо, което ще реши нашите проблеми веднъж завинаги. А това е нашият Христос, Светите тайнства, Божественото причастие…
