Автор: Димитриос Целенгидис
Превод: Константин Константинов
Предпоставки за активиране и запазване на Божията благодат в нас според светия старец Ефрем Катунакийски
Свети Ефрем — доколкото го познавах — беше за мен онази много приятна изненада, която всеки вярващ вкусва, когато застане пред очевидната реалност на живите членове на Църквата. С други думи, свети Ефрем бе това, което повече или по-малко трябва да бъдем всички ние, като органични членове на богочовешкото тяло на Църквата.
В частност смятам за особено благословение факта, че лично, и то чрез много знаци — т.е. чрез светодуховни доказателства — видях, че светият старец осъществи в себе си предвечния Божи план за човека, за който говори устата на Христос, апостол Павел, когато пише на ефесяните: „(Той) ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля” (Еф. 1:4-5).
Още по-конкретно, в свети Ефрем видях ясно и бях убеден неопровержимо, че той наистина изпълни своето призвание от Бога, което очевидно е и призванието на всеки един от нас в рамките на Църквата. Сам той се изпълни, т.е. неговото психосоматично същество се изпълни с пълнотата на Божеството (Кол. 2:9). Това ни най-малко не е форма на речта, тъй като както тълкувателно отбелязва по този въпрос свети Йоан Златоуст: „Вие нямате нищо по-малко от това (т.е. пълнотата на Божеството), защото както в Него обитава Божеството, така и във вас“. Така той можеше да живее наистина „достойно за Бога” и да стане още от този свят участник в нетварната слава и царството на Бога.
Христос присъствал благодатно в тялото му, както и в святата му душа. Това е така, защото чрез съгласуваната си аскетична борба той принесъл тялото си като чист храм в словесното служение на Бога, както и очистения си ум като словесен жертвеник, откъдето и в душата, и в тялото си чувствал нетварните благодатни енергии и неизреченото Христово благоухание.
Нека дадем един пример. Веднъж, в отговор на въпрос на събеседниците си какво е „благоуханието Христово” и какво означават думите на св. ап. Павел, че „ние сме Христово благоухание” (2 Кор. 2:15), св. Ефрем не отговори. Той само склони глава на гърдите си и замълча. За кратко време последователни вълни от неизречено благоухание, излизащо от гърдите му, обля събеседниците му, които, онемели и изумени, се наслаждаваха на това невиждано за тях духовно преживяване, придружено от непрестанни сълзи на радост, дълбок психосоматичен мир и най-вече духовна сладост, която достигаше до мозъка на костите. Събеседниците му, когато някак се съвзеха, си тръгнаха без по-нататъшни дискусии и без каквото и да е недоумение за поставения въпрос. По уникален за тях начин те получиха отговора с абсолютна пълнота, не вербално, а опитно и изключително екзистенциално. В действителност, увереността в истинността на това опитно познание е дадена от Самия Христос с неопровержимите доказателства, които Самият Христос ни обеща, т.е. духовния покой на душите и неизречената утеха на Светия Дух. Предполагам, че свети Ефрем е помолил Христос да извести събеседниците му, както Той знае.
Свети Ефрем бе автентичен човек. Човек се радваше на това, което наричаме по природа, когато беше с него. Той не познаваше формалната учтивост и преструвките, притежаваше непринуденост и спонтанност, имаше благодатта на естествения човек. Но това, което го отличаваше, беше не естествеността, а това, което бе свръх ума и естеството.
През годините на личните ми отношения със свети Ефрем, 1975-1998 г., придобих удивителното прозрение, че той говореше само за това, което познаваше много добре, чрез личния си житейски опит, и отговаряше на сериозни духовни въпроси само когато имаше „известие” от Светия Дух. Той често ми казваше: „От опит говорим”. И под това той разбираше дълбоко изкристализиран духовен опит. Разбира се, думите му напълно те убеждаваха, защото чрез него Сам Бог ти говореше. Неговият глас се превърна в проводник на действащата в него нетварна благодат и преминаваше като тих повей в душата ти, а чрез нея и в тялото ти и те утешаваше екзистенциално. Не искаше да се отлепиш от него. Човек губеше усещането за време или по-скоро преживяваше измерението на вечността, което това време възприемаше, тъй като то се присаждаше и обогатяваше от нетварната енергия на Светия Дух, така че миналото и бъдещето се преживяваха концентрирани в конкретното настояще на твоето присъствие.
В продължение на години разговора със свети Ефрем се въртеше около характера, предпоставките, активното присъствие и последиците от различните енергии на обожаващата Божия благодат. Това, към което подходих научно чрез изследванията си в съчиненията на великите отци на Църквата и особено на св. Григорий Палама, го срещнах автентично преживяно в лицето на свети Ефрем. Но най-важното за мен беше, че дори това, което не разбирах от свръхестествения характер на Божията благодат, той ми го обясни подробно, основавайки се на богатия си опит. Когато през 1988 г. отидох да се срещна с него във връзка с моя богословски опит, както обикновено без предупреждение, той предварително уведоми дружината си за предстоящото ми посещение и препоръча вратата да бъде отключена. Когато отворих входната врата, го видях да стои срещу мен, да се усмихва и да казва: „Стоях тук и те очаквах”. Той ме прегърна за дълго, целуна ме по главата и развълнувано ми каза: „Ще ти кажа онова, което ми каза моят старец Йосиф Исихаст: „Ти търсеше мене и аз теб”. „Наистина — казах му изненадан — аз търсих теб, но изобщо не разбирам защо ти търси мен.” „Ела в килията ми — каза той — и ще ти обясня”. „Търсех те, защото за петдесет и пет години тук, в пустинните скали, забравих и гръцкия си език. Така че не мога да намеря подходящите думи, за да изразя правилно това, което живея чрез Божията благодат. Но след като прочетох твоите текстове, в които се говори за Божията благодат според свети Григорий Палама, се зарадвах много, защото сега и аз мога да изразя преживяванията си по отношение на Божията благодат с максимална богословска точност (акривия). Бре, детенцето ми — каза ми нежно, — ти казваш точно това, което живеем тук.”
Бях зашеметен! „Ама, отче Ефреме, му казах, аз с голям страх от Бога и с гореща молитва към свети Григорий Палама, за да не се заблудя богословски и духовно, внимавах да не напиша нищо свое. Това, което написах, е богословската мисъл и опит на свети Григорий Палама.” Всъщност ще ви призная, че някои от неговите формулировки, макар и да ги разбирам богословски, не ги разбирам напълно, защото светецът се изразява апофатично за своите свръхестествени преживявания.
— Какво не разбираш? — ми каза , изпълнен с духовен плам и радост.
— Ето, не разбирам точно — пояснявам аз — как Бог се вижда „невидимо” и как се проумява „умонепостижимо”.
— Това е — ми казва — единствената правилна формулировка, която изразява, неизразимо, онова, което толкова дълго не можех да изразя, докато го живея точно така.
Разбирате сега моята приятна изненада, както от научна, така и духовна гледна точка. Стоях пред едно духовно съкровище и исках да напълня „багажа” си колкото се може повече. Последва най-красивият разговор в живота ми. Времето не би ми стигнало, но може би няма да намеря най-добрия начин да ви опиша това, което чух и преживях. Благодаря на Христос от цялото си сърце за тази неописуема среща. Това беше най-важният момент от моето богословско и духовно познание досега. Имам дълбокото и сигурно усещане, че чрез него Бог ми даде всичко, което свети Ефрем ми обеща, че ще ми бъде дадено постепенно и с течение на времето. Благословен Бог! Той наистина е щедър и милостив, дълготърпелив и многомилостив и гледа към смирените! Той снизхожда щедро, вслушва се в молитвите и прави достоверни думите на смирените си приятели, един от които в наше време е свети Ефрем Катунакийски.
Кой бе в действителност свети Ефрем, не може да се каже. Това ти се разкрива само в Духа и пак според твоята възприемчивост и духовни способности. Но колебливо и заради ползата на мнозина ще се опитам да го направя.
Свети Ефрем, поради своята духовна чистота, бързо разбрал, че духовната „нива” със „скъпоценния бисер” се намира по благодатен начин вътре в него, затова съсредоточил цялата си грижа върху „копаенето” и обработването на нивата на сърцето си. Чрез смирение през целия си живот, внимателно, трезво наблюдение на движенията на ума си, духовно изследване на помислите и непрестанна молитва в покаяние той напълно изчистил умствените отпадъци на греха от ума и сърцето си и опитно и с всички сетива разбрал, че Божията благодат е духовният „родител” на новия човек по Бога. Той настояваше най-вече за пълното опразване на сърцето, за да се активира Божията благодат. Това, което разбрах в този конкретен случай от думите му, беше, че степента на чистотата на ума и сърцето на вярващия става мярка за възприемчивост на Божията благодат, но също така и предпоставка за степента на виждане и преживяване на Божията благодат. В характерната му формулировка: „Колкото имаш, толкова ще вземеш” и съответно „според състоянието си ще говориш”.
Той дори даде следния пример, за да илюстрира това: според човешката справедливост един баща, който има четири деца, оставя на всяко дете по една четвърт от имуществото си. Но това не важи за духовните неща. Тук всяко дете ще получи според духовната си възприемчивост от духовното съкровище на своя духовен баща. Ако възприемчивостта на духовното дете е много голяма, то е възможно да получи духовно повече от цялото духовно имущество на своя старец, без в този случай да лиши някой от своите духовни братя от техния дял в общото духовно наследство.
По-специално, що се отнася до Божията благодат, той често и с разбиране ми обясняваше: „Едно е да говориш за Божията благодат, а друго — да участваш активно в нея”. И наистина едно е да чуеш или да прочетеш, че Божията благодат — когато се преживява — се вижда като неизменна, жива и животворна светлина, която е придружена от неизказан вътрешен мир, радост, сладост и непрестанни сълзи, които отдалечават не само лукавия, но и всяко зло, а друго е да преживееш това състояние лично. По аналогия, много по-различно е да виждаш красива картина с изключителна храна или да чуваш прекрасно описание на храна, отколкото да имаш пряк достъп и опит с всички сетива до описаната храна, т.е. когато я виждаш, помирисваш и ядеш.
Конкретно, когато човек преживява автентично Божествената благодат, той пряко бива поучаван от Самия Бог чрез нея, че Божията благодат се дава свободно и изключително по Божие усмотрение. Както самият той казваше, Божията благодат идва, когато не я очакваш, остава толкова дълго, колкото иска, и си отива, когато пожелае. Бог не може да бъде изнудван, както и Неговата благодат. Вярващият, който действа чрез Божията благодат, разбира духовно, че самата Божията благодат го обучава в смиреномъдрие, укрепва го, за да отговори успешно на предстоящите изкушения, но също така, когато той е подложен на изпитания чрез скърби, го придружава с утехите на Светия Дух, докато „известява” с абсолютна убеденост както този, който се моли, така и този, за когото се моли. Това „известие”, като пряк опит, имаха често неговите събеседници и го обсъждахме с голямо удивление помежду си.—
По-специално свети Ефрем, като опитен учител, отбелязваше категорично и с конкретни примери от личния си живот, че активната Божествена благодат, която някой притежава, се предава на възприемчивия за нея — и доколкото е възприемчив — чрез молитвата на този, който я притежава. Когато притежателят ѝ е и клирик в рамките на богослужението, например свещеник, тогава този, който благославя и предава Божията благодат на вярващите чрез свещеника, е самата личност на Светия Дух. Божията благодат се запазва активна в нейния благодатен носител само при ясни предпоставки. А тези предпоставки, според свети Ефрем, са смиреномъдрието и сърдечна благодарност към Подателя на благодатта. Има много хора, които повече или по-малко активират някога благодатта на Светия Дух в себе си. Но практиката е показала, според свети Ефрем, че никой не би могъл да я поддържа активна — и още по-малко да увеличи нейното активиране — без аскетично ученичество и практика, и особено без духовно ръководство от опитен духовен наставник.
На въпроса ни как Божията благодат започва да действа в нас на дело, свети Ефрем ни насочи към думите на Христос и опита на светците. Духът на думите му се фокусираше и върху личния му духовен опит. Тоест когато вярващият започне да се очиства от нечистотата на страстите чрез съзнателно участие в богодейните Тайнства на Църквата, в съчетание със съгласувано аскетично и любящо пазене на Божиите заповеди, благодатта на св. Миропомазание се активира от източника на живата и неизменна вода като потвърждение на достоверността на нейния Подател, нашия Господ Иисус Христос. Той, като Ипостасната Истина, ни увери, че „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. (…) А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан. 14:15-17 и 26).
Когато Божията благодат се активира и в нас се установи това активиране, т.е. когато тя стане привично състояние, както при свети Ефрем, в Светия Дух се премахват тварните ограничения на пространството и времето и това, което Бог разкрива, се вижда ясно. Така например свети Ефрем „виждал” логосите на съществата и „чувал” с обучените си сетива безмълвната възхвала на безсловесната и дори на неорганичната природа. На логичното ми недоумение как е възможно безсловесната и неорганична материя да славослови Бога, той отговори, че „вижда” това, макар и не много ясно, както други, които познава, но не е в състояние да го изрази словесно, защото не намира нито думи, нито някакво логично съответствие от опита на тварите. По-късно разбрах, че той говори за съответното духовно преживяване на псалмопевеца Давид, който казва: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. (…) Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас. Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената” (Пс 18:1, 4-5). Но той говореше и за „невидимото” виждане на нетварните Божии енергии в сътворения свят, за което боговидецът апостол и избран Божи съсъд, небесният Павел, също говори ясно в своето Послание до римляните, където казва: „Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми” (Рим. 1:20). С други думи, макар че както вечната сила на Бога, така и Неговото битие са невидими, хората могат да ги видят в творението, откакто светът съществува. Затова те нямат никакво оправдание за неверието си. По същия духовен начин той виждаше „невидимо” лица, локално и времево много отдалечени от собственото си историческо присъствие, в „триизмерна духовна телевизия”, с тази разлика в сравнение с телевизията, че самият той също присъстваше жив определени пъти в Духа и преживяваше цялото състояние, което виждаше.
Той дори „сканираше” духовно хора или ситуации и „виждаше” прозорливо техните мисли или бъдещия изход от определени ситуации. Така в повечето случаи, когато го посещавах, без дори да му задавам въпрос, той отговаряше на въпросите, които исках да му задам, обстойно, дори следвайки същата оценъчна градация и приоритет, с които ги поставях. И най-изненадващото за мен беше, че той използваше силно личните думи, с които възнамерявах да ги задам, или ясно представяше всичките ми размисли, свързани с въпросите.
С чувствителните си духовни сетива той усещаше конкретния дух, който владееше човека, а също и неговата духовна мяра, било по време на непосредственото му присъствие, било по време на пламенната му молитва. Но с помощта на своята духовна „компютърна томография” той усещаше безпогрешно в Светия Дух конкретния дух, който владеел посетен от него дом, но също и духа на по-широки екзистенциални пространства, без географски граници.
Дори ми каза, че с духовното си обоняние усещал и степента на благоухание или зловоние на съответния дух, което определя духовната висота на конкретни лица или глобални ситуации. И аз лично неведнъж преживях това духовно усещане на свети Ефрем.
Ако идването на Божията благодат става чрез смиряване на ума ни, според библейското свидетелство, че Бог „на смирени дава благодат”, тогава много практичният и непосредствено плодотворният начин да придобием и поддържаме тази добродетел, според свети Ефрем и цялото исихастко предание на Църквата, е подвигът на послушанието към Христос чрез стриктно спазване на Неговите заповеди. Тук опитният духовен наставник е духовният „ключ”. По този начин послушанието се превръща във видимо, осезаемо и съвсем конкретно условие за активиране и поддържане на Божията благодат в нас.
Характерно провокативна и изключително често бе неговата формулировка: „На първо място в духовния живот е послушанието”. Тези думи особено го изразяваха. Така в съзнанието ни споменаването на неговото име е съпроводено с понятието за послушание. То бе Алфа и Омега на неговото практическо учение. Всички духовни неща ги свързваше успешно в словото си с послушанието. Послушанието, казваше той, се противопоставя на нашето болно себелюбие, което се изразява главно в самоволието на нашия помисъл. На първо място, той препоръчваше пълно послушание към духовния наставник, а след това, казва той, стигаме до разсъдително послушание. Послушанието и оправданието той смяташе за противоположни понятия. Оправданието, казва той, не е Божия заповед. То не е лек за гордостта от непослушанието. Затова не можеш да оставаш истински смирен с оправдания. Освен това, както знаем, тази незаконна двойка на непослушанието и оправданието изразила и явила скритата гордост на нашите прародители и ги довела до излизането от рая. Следователно послушанието е противоотровата срещу непослушанието и оправданието и практическият начин да обезопасим нашето пребъдване в смиреномъдрието, което като магнит привлича Божията благодат и я поддържа активна.
Послушанието има онтологични последици в човешката природа, които са обратно пропорционални на последиците от непослушанието. И така, докато непослушанието към Божията воля води до болести и изопачаване на човешката природа, послушанието, казва свети Ефрем, довело и води до изцеление, но и до поддържане на духовното здраве на човешката природа. Каквото и да е духовното състояние на човека, според свети Ефрем то се анулира и губи поради непослушанието. Всъщност понасяме тази духовна вреда не само когато непослушанието се проявява на видимото равнище на делата, но и когато се проявява на невидимото равнище на помисъла. С други думи, ние се движим нагоре и надолу по духовната стълбица, в съответствие с духовната висота на нашия помисъл, която се определя от послушанието или непослушанието към нашия духовен наставник и следователно към Самия Бог. Защото целта на послушанието е да се подчиним на Божията воля, а крайният възприемник на нашето послушание е самият Троичен Бог.
Послушанието ни е дадено от Бога не само в рамките на Стария Завет, но и на Църквата. То ни е предадено на дело от Христос. Освен това именно послушанието направило и Бога Човек, както казваше характерно, за да направи човека бог по благодат. Отправната точка на послушанието той отнасяше към самия Троичен Бог и по-специално към светотроичния живот. Христос, казваше свети Ефрем, постоянно споменавал факта, че не дошъл в света по Своя воля, а бил изпратен от Бог Отец. Той говорил това, което Му казал Неговият Отец, и проявил послушание към Неговата воля, до болезнена кръстна смърт. Но дори и Светият Дух, Който Христос ни обеща, нямаше да дойде, ако не бе изпратен от Него, и нямаше да говори от само себе си, а само от това, което щял да чуе. Така и нашето послушание към Божията воля става по подражание на Христос. Това е най-дълбоката богословска и духовна причина, поради която послушанието никога не води до зло.
Свети Ефрем поставя стареца на мястото на Бога в процеса на духовно ръководство на послушника. Затова той нарича стареца “Божия уста. Този, който пръв познава много добре духовната сила на стареца, е дяволът. И той знае това на практика, тъй като вижда, че чрез стареца силата му буквално се неутрализира.
Всъщност причастността към Божията благодат, според духовния опит на свети Ефрем, става толкова по-голяма, колкото по-голямо е благоговението на послушника към своя старец. Ето защо той смело казваше: „любовта към стареца трябва да съответства на любовта ни към Бога”. Освен това той виждаше, че Бог му дава духовни дарби съобразно благоговението, което изпитвал към своя старец. Така чрез послушанието си — в съчетание с търпението и молитвата — той чувстваше духовно умиление и сълзи, вътрешен мир и духовно покритие от отблъскващ злото духовен чадър. Той твърдеше, че си осигуряваме рая чрез послушание, защото послушанието, като проява на аскетическо насилие над самите нас, улеснява „грабването на царството Божие”. И накрая, той смяташе, че послушанието не само превъзхожда молитвата, но е и нейно предварително условие — факт, който доказваше с много примери от личния си духовен опит. Дори след смъртта на стареца Йосиф връзката му с него била толкова жива и тясна, че както ми каза, той го посещавал всяка седмица или две седмици и обсъждали духовни въпроси, по които били на едно мнение. Затова правдоподобно го нарекли „надгробен камък” на стареца си.
Плодът на послушанието, според свети Ефрем, е молитвата на ума. При нея умът на човека се превръща в духовен жертвеник, от който се отправя нашето словесно служение Богу.
Както непрестанната молитва на ума е Божия заповед за всички вярващи, според библейските свидетелства, така и реенето на ума по време на молитва е ясна забрана от страна на Христос. Според свети Ефрем духовната ни висота се определя от висотата на молитвата ни. Молитвата ни придвижва духовно напред, по опитен начин. Чрез нея придобиваме ясно усещане за състоянието си. Първото духовно вкусване на молитвата на ума е радостта, а сладостта, която следва, превъзхожда дори молитвата. Ето защо молитвата спира при голяма сладост и вярващият вкусва сладостта, движен от Божията благодат.
Но молитвата на ума е лесно постижима, когато вярващият упорито търси царството Божие според заповедта. С други думи, когато твърдо желае единствено Христос да цари в сърцето му, Той и единствено Той да бъде пълният господар на неговото битие. И това е така, както често подчертава свети Ефрем, защото Христос е ревнив Бог.
Молитвата на ума активира Божията благодат в нас, която, като нетварна божествена енергия, очиства, просветлява и постепенно обожава по благодат молещия се. Обогатен благодатно с Бога, молещия се човек има пряко и сигурно известие от Бога, придобива прозорливост и други духовни дарове според дара на Христос.
Духовната сила и плодотворност на молитвата, според свети Ефрем, зависи от това доколко сърцето ни е изпълнено с болка и любов към този, за когото се молим. Но болезнената, любяща и упорита молитва действа спасително дори за онези, които вече са мъртви, както свидетелства молитвеният опит на св. Ефрем. Пламенната и благодатна молитва понякога е последвана от осезаемо благоухание на Светия Дух, за което вече споменахме. Свети Ефрем много пъти ми е говорил за това благоухание и както осезаемо почувствах, той самият понякога благоухаеше. Нещо повече, по време на молитва той често чувствал грабване на ума си. Описанието на духовните му преживявания по време на тези грабвания е идентично с тези, описани от всички мистични богослови. Общото между всички тези преживявания е, че молещият се губи обладанието над ума си, бидейки воден радостно от обожаващата благодат („като добиче бях пред Тебе”, Пс. 72:22).
Но кога, колко и къде трябва да се моли вярващият с молитвата на ума? Всяко място и всяко време са подходящи за молитвата на ума, казваше и имаше предвид буквално свети Ефрем. Във всеки случай, той смяташе, че нощта е най-подходящото време, тъй като е сравнително по-тиха.
В допълнение към планираната молитва, той препоръчваше алтернативно броеницата, пеенето и четенето. Освен това съпровождаше целия си ръчен труд с молитвата на ума. Като начало за молитвата на ума определяше половин или един час в денонощието. Но настояваше това да става постоянно и неотклонно, без да се поддаваме на каквото и да е разсейване. Времето за молитва може да бъде увеличено в зависимост от степента на сладост, която ще съпътства молитвата. Разбира се, с помощта на вътрешното слово молитвата на ума може да продължава дори по време на сън, докато различните изкушения — както по време на сън, така и в будно състояние — могат да послужат като духовен будилник за нейното възобновяване.
Но молитвата на ума, особено в ранните ѝ етапи, се нуждае от дух на търпеливост. При това разумното търпение и настояване в молитвата е практическият израз на вярата в първоначалното значение на тази дума. Това е пълното ни доверие в достоверността на Бога, Който и ни е дал заповедта за непрестанна молитва.
Търпението въобще, като търпеливост сред изпитанията и скърбите, които ни сполетяват, също доказва нашата любов към Бога. По-специално кръстът на скърбите, даден от Бога, според покойния старец, е доказателство за Неговата голяма любов към нас. Нашето ученичество в Христос преминава през личния ни кръст на скърбите, докато произволението придава по изключителен начин съответната жизнена тежест на личния ни кръст. Големият и тежък кръст, според свети Ефрем, означава голяма духовна слава на небето.
Очевидно е, че скърбите и изпитанията са полезни, защото чрез тях се доближаваме повече до Бога, Който вече присъства и се разкрива в болката от различните скърби. Затова той категорично препоръчваше не избавление от болести и скърби, а търпение сред тях. Също така препоръчваше търпение при проявлението на страстите, независимо дали наши, или на ближния. Но също така разширяваше търпението и до доброволното самоограничаване до абсолютно необходимото, в съответствие с библейската заповед.
Доброволното търпение няма нищо общо с психологическия комплекс на злочестието или мазохизма. Това е така, защото според свети Ефрем целта на търпението е Божията воля, а не нашата, чуждата или тази на дявола. Разбира се, вярно е, че невинаги знаем Божията воля за нас. Но едно е абсолютно сигурно — казва свети Ефрем, — че Божията воля не винаги е приятна за нас. Понякога тя е дори много горчива, каквато при това била чашата на Христовата кръстна смърт. Напълно познава Божията воля единствено Самият Бог. Ние обаче, когато приемаме предстоящите изпитания като Божия воля за нас лично, духовно се умиротворяваме и се освобождаваме от духа на безпокойството.
Изпитанията и скърбите са последвани от утехата на Светия Дух, както и от някой друг Божи дар. Но когато този дар не се проявява, според свети Ефрем, става дума за заличаване на някакъв неизвестен грях. Тук можем да забележим предълбокото му смиреномъдрие, тъй като той не помисля, че и той може да бъде изпитван от Бога за скритата си добродетел, както някога многострадални Йов.
Като видим духовен дар, който следва търпеливото понасяне на скърбите, свети Ефрем назовава умилението и сълзите, а в някои случаи и виждането на нетварната божествена слава. Виждането винаги е предшествано от суровото страдание на личния кръст на скърбите. Затова и без друг аскетически подвиг, само чрез търпение, казваше той, човек може да се удостои с честта на ангелския чин или да се удостои да мироточи.
Скърбите са неразделна част от нашия живот и ни свързват органично с царството Божие. Освен това, според неговото точно наблюдение, самото Божие слово ни уверява, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22). Никой не е влязъл, казваше, в царството Божие с комфорт. Скърбите пораждат смиреномъдрие, без което никой не може да премине през тясната врата на рая.
Един ден помолих свети Ефрем да ми каже нещо за това какво точно е смирението и как се придобива. Но той остана наведен и мълчалив, сякаш не ме слушаше. Когато малко по-късно се върнах към въпроса си, той ми каза много сериозно на висок глас:
„Не мога да ти говоря за нещо, което нямам.” Бях шокиран! Ако свети Ефрем няма смирение, помислих си аз, тогава какво наистина е смирението? Щом завърших тази мисъл, той ми каза: „Смирението е дрехата на Бога, в която Божият Син се облече и дойде сред човеците”.
В друг разговор, който имах с него, разбрах косвено, че неговият автентично смирен етос е резултат от себепознание, получено чрез себевглеждане и светодуховно себеизследване. Това истинско себепознание, концентрирано в познанието за неговото безсилие, придаваше непринуденост на неговото смиреномъдрие, което според духовния закон привлича Божията благодат, която го обогатява с различни дарове на Светия Дух. Колкото по-смирен е човекът, казва той, толкова повече се приближава до Бога. И колкото повече се приближава към Бога, толкова повече вижда себе си като грешник, а другите като добри, докато, напротив, колкото повече се отдалечава от Бога, толкова повече вижда другите като по-низши от него. Затова можем да кажем, че отдалечаването от Бога и гордостта са двете страни на една и съща монета.
Характерен симптом на гордостта е осъждането на ближния. Поради скритата гордост, която е свързана с осъждането, то се превръща в основна пречка за молитвата. Всъщност то разрушава моста за общение с Бога, защото с духа на гордост, който има, отблъсква Божията благодат. Връх на осъждането е осъждането на нашия духовен наставник, нашия старец. Според свети Ефрем това е равносилно на осъждането на самия Бог. Поправянето на ближния става не чрез неговото осъждане, а чрез собственото ни поправяне. Дори при грешки с еклесиологичен характер на църковните водачи той препоръчваше търпение и молитва, а не незабавно отделяне и схизма. Болеше го много за единението в Христос, като твърдеше, че най-голямата милостиня е да съединяваш човека с Бога. Всички ние дължим тази духовна милостиня на себе си, но също и на ближния си, по чисто църковни причини. В крайна сметка, това е и основното прошение в Първосвещеническата молитва на Христос и целта, заради която съществуваме: „Да бъдат всички едно”. Но осъществяването на това изискване има за основно условие участието на човека в нетварната божествена слава, което обаче се дава само чрез Христос и в Христос, т.е. само чрез Неговото богочовешко тяло, Неговата Църква, както ни уверява Самият Син Божий в Своята Първосвещеническа молитва. Участвайки в тази нетварна слава — под формата на обручание — от настоящия живот, свети Ефрем получил сигурни гаранции за очаквания покой и участие в Царството Божие, където е и Отецът на Осмия и нескончаем бъдещ век. Неговото благословение и молитви да имаме!
