ТРУДНИТЕ ХАРАКТЕРИ

841 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

Във всяка енория има една особена категория миряни, която няма как да бъде ясно обозначена или така повърхностно подмината. Разбира се, всеки енориаш е различен и носи свой незабравим колорит и лични особености, но конкретно тази е особено специфична  и изпъкваща на общия фон.

Това са православни с чепати характери, твърде сложни личности, както в общуването с най-близките, така и с другите вярващи. Всъщност погледнато от гледна точка на професионалната психология, те са „сложни“ и за самите себе си. С тях наистина е по-трудно. И не само за техните духовни братя и сестри, но и за духовниците.  В особена степен това се отнася  и за техните изповедници, тези, на които те са гласували  доверие и са предали ключовете за своите души. Каквото и както и да направят, те няма как да не бъдат забелязани. Всеки от тях носи своята „слава“ със себе си и една вълна от клюки, интриги и оценки от останалите.

Обикновено това са лица в напреднала възраст, разведени или никога сериозно обвързани мъже и жени, вдовици или израснали сами, с тежко травматично минало, с изразени фиксации и характеропатии. Това са конфликтни личности, живеещи около ръба и много трудни за интервенция от когото и да е било. Но те имат голям заряд и в делата на вярата проявяват изключителна ревност и лично дръзновение, включват се в инициативи на всички нива и са пламенни проповедници и защитници на вярата. Но е трудно да бъдат изтърпяни в най-близък план.

Всеки случай е твърде различен и носи своя конкретен отпечатък, но при всяко положение това са души, на които трябва да се обърне повече внимание. Понякога те заемат някаква длъжност в храма като клисари, чистачи, помощници или са обикновени енориаши. Но трудно се вместват в рамките на ритъма на духовния енорийски живот. Това не означава, че са „лоши“ и носят отрицателни характеристики. Мнозина от околните, за съжаление, наблюдават нещата отстрани твърде повърхностно и затова лекомислено дават оценки за тях и личното им неблагочестие. Те са „дълбоки води“ и „клокочещи извори“, които винаги вълнуват и създават около себе си тежко впечатление с присъствието си. Без да искат да дразнят другите, те носят по-високо напрежение в общуването си.

Наистина с тях трябва много да се внимава. Много е лесно да бъдат прогонени или игнорирани от общността и отхвърлени настрани с на пръв поглед успокояващия аргумент да не пречат. На езика на църковната действителност — да не носят и разпространяват съблазни  сред общността, да не нарушават общия мир. Те са „черни овце“ в стадото и твърде често понасят обиди и хули не само повече от всички, но и абсолютно несправедливо и незаслужено.

На този тип миряни обръща особено внимание и един от големите боговидци на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994). Той ги нарича „криви дървета“ и прави асоциация за работата с тях от гледна точка на своето любимо занимание в света и на Атон — дърводелството. На едно от духовните си чеда той казва така: „Като дърводелец съм работил и с криви дървета… Искам да ви кажа, че хората с труден характер имат вътрешни сили и ако се оставят да работиш върху тях, ще започнат да правят салто в духовния живот“ (Слова том 3, „Духовна борба“, стр. 239).

Тези думи са плод на огромния опит на атонския подвижник и като духовник, и като изповедник и попечител на душите на идващите при него поклонници. Затова са правилен ориентир и дават вярна посока за развитие и добро обяснение за пастирската работа с тях.

Срещата с тези трудни характери е неизбежна. Но затова духовникът трябва да бъде подготвен не само теоретично и абстрактно, но и практически и в най-суровия смисъл на тази дума. Те са богатство, но и изпитание за всички, които са в досег с тях. Но от всички и особено от пастира се изисква да прояви най-важния дар в своето призвание — любовта. В беседите, в изповедите и във всичко да прояви особена грижа и необходимата деликатност, съчетана с търпение и задължителна молитва. Това е неговият дълг и той не трябва да отстъпва под никакъв предлог, като слуша мнения и съвети отстрани.

Христос е пролял Своята кръв за всички на светото Разпятие и нашите етични оценки за когото и да е било не само нямат духовна стойност, но и са нашето самоосъждане пред Него. Никой няма право да дели хората на „добри“ и „лоши“, „нечестиви“ и „благочестиви“, защото всички сме болни и страдаме от една обща болест — греха. Спасителят го е изрекъл: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:13).

Светата Църква е общество от разкайващи се грешници, а не от самодоволни праведници. Тя е една вечна Витезда, която изцелява всяка немощ, болка и страдание в човешката личност. Това е не само място за утеха от ужасите на този пропит от болка  свят, но и кораб за спасение в морето на преходността.

Всеки от нас трябва да даде най-доброто от себе си и да изпълни своя дълг, като претърпи немощите на другите в името на любовта и общото ни спасение. С много търпение и грижа да приемем всеки, дошъл в Негово име, и да не слагаме знак за равенство между диагнозата на болния и неговата личност. Да се постараем да бъдем наистина Христови, без да отхвърляме когото и да е било, да го приемем въпреки болестите и недостатъците му, като забравим осъждането и отегчението от общуването с него и проявим своето истинско братолюбие и отдаденост към всеки наш спътник в кораба на спасението.