Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Ние никога не живеем. Ние само си мислим, че живеем. Или сме в миналото, или в бъдещето, но никога сега, в настоящето.
Блез Паскал, „Мисли”
Времето е проблем. Винаги е било така — както и в историята на цивилизацията въобще, така и във всеки отделен човешки живот. Всичко е във времето и то изпълва всичко неуловимо, неумолимо и неизбежно. Този, който е разбрал загадката му, е повече от щастлив, блажен е онзи, който е отговорил на въпросите му! Всички цивилизации са били изправени пред неговите предизвикателства и по свой различен начин са тълкували невидимите му закони.
Но как Църквата Христова подхожда към него не само от гледна точка на своята свята догматика, но и в контекста на вярата като порив на човешката душа? Християнството използва понятието „сгъстено време” — съчетание между минало, настояще и бъдеще. Времето не само като вечност, но и като отрязък от вечността — сега и тук, тук и сега. Не точно като проблем въобще, а като миг, проблясък, изпълнен с духовно съдържание.
На едно място в Евангелието Спасителят изрича многозначително: „Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му”(Мат 6:34). Богочовекът лично затваря проблема в рамката на деня, но не на деня въобще, а на конкретния, настоящия, изминаващия ден. Отхвърля чувството за протяжност и за някаква безотговорна безметежност с размити граници и предели, изхвърлени в хаоса на всемира някъде отвъд и встрани. Защо?
Защото воден от харизмата на новото учение, опитвайки се да изобрази „новата твар”, християнинът е изправен пред съблазънта да се изгуби, задъхан от неспиращия поток на бликащата свише благодат, и да се разтвори във вселената. Любовта разтопява сърцето му, разтваря границите на собственото му аз и може да го захвърли разпилян и разтворен във всички неща около него. И съществува опасност да го превърне в неспособен за творчество в конкретния миг и детайл. Да прогони от него практическата му деятелност и да му попречи да претвори царството Божие в живота си — на думи и на дело.
Спасителят не изисква добродетели изобщо, а изградени с огън и страст в ковачницата на духа и претворени в настоящото битие. Да бъдем Негови сега, а не въобще, и първо да Го изобразим в отрязъка от деня и едва тогава в стихията на вечността. Бъдещето е ангажимент на Твореца и Той като всезнаещ ще промисли за него повече от всеки един от нас поотделно и взети заедно. Бог има промисъл за всичко и всички творения са дело на Неговата воля. Неговият план обхваща развитието както на цели народи и общности от хора, така и всеки един малък отрязък от нашето скромно човешко битие. Кой друг, ако не Изкупителят на греховете на човешкия род, познава болката на ежедневието и горчивината на деня? Всички несгоди, обиди и несправедливости, които те могат да поднесат на истинския вярващ. Разочарованието от липсата на разбиране от другите и неизбежната „гъба с оцет”, която са готови да поднесат на всеки устремил се към небето в своя копнеж за царството Божие. Всичко това може да бъде спестено чрез насочване на взора на личността в ясната конкретика на нещата, поставена само в рамката на деня. Защото злото е много и сатаната изкушава отвсякъде.
Широките хоризонти често са пречка за разгръщане на ясна и силна деятелност на вярващия и съблазън за онзи, които е сложил ръката си върху ралото на духовното начало. Несигурността на близкото бъдеще и стихията на връхлитащите събития могат да разпилеят всички лични усилия и да опустошат едно искрено сърце. Бог знае не само какво да ни даде, но и какво да ни спести.
Водени от Светия Дух, светите отци на Църквата прекрасно са разбирали мимолетността на нашето битие и смисъла на истинския ни престой тук във военната школа на живота. Напуснали света, но осъзнали суетата на връхлитащото ни ежедневие, те са отсели зрънцето от плявата, пречистили са златото от нечистите елементи в духа. Всеки от тях е изживял трагичния сблъсък с времето и е открил изпитаната рецепта за разбиране на неговите загадки. След дългогодишно общуване с живия Бог не самите те като отделни личности, а мистичният им опит им е подсказал да ни препоръчват да опростяваме нещата в своя живот. Да живеем просто и да живеем сега, за да бъдем духовни и да живеем истински. Всеки от тях е осъзнал, че широките пространства и могъщите кръгозори често разпиляват и разкъсват съзнанието на човека. Той трябва да е „събран”, за да даде най-доброто от себе си. Всеки от нас да осъществи индивидуално единството на дух, душа и тяло в конкретния момент и на определеното място, във всеки един отрязък от деня.
Поднебесните духове знаят фрагментарността на нашия ум и със свойственото им постоянство и изобретателност се опитват да го объркат и отклонят от целта на нашия живот — спасението на душата. Те обичат да си играят с фантазията и да разпалват въображението. Всички инструменти на лечебницата Църква —молитвата, постът, покаянието, милостинята — укротяват и утешават, успокояват и смиряват. Дават възможност на ума да навлезе в себе си и кротко да подреди съкровения храм на личността — душата. И всичко това да стори ясно, конкретно и деликатно, без излишен замах и патетичност. Проникнат от Светия Дух, а не воден от своя егоцентризъм и амбиция.
Един от забележителните подвижници на ХХ столетие, св. Сава Печорски обичал да казва на хората, които идвали при него: „Мислете за всеки ден като за последен в живота си”. С тези думи той изразявал своята топла грижа на баща към децата си, които се лутат в желанието си да оцелеят духовно в един недуховен свят. Стремял се да насочва вниманието им към значимото, дължимото, истински важното. Онова, което ще даде плод и ще успокои търсещия им дух. Защото верните на Христа трябва да живеят само в рамките на настоящия ден. Преданите на учението Му не следва да градят върху несигурното. На практика той е продължил линията на отношение към проблема за времето от св. Антоний и св. Макарий Египетски през св. Серафим Саровски и св. Сергий Радонежки до наши дни. Подобни цитати пронизват творчеството и на някои подвижници от нашето съвремие — св. Серафим Вирицки и св. Софроний Сахаров, както и на мъдрите отци — стареца Тадей и стареца Паисий.
Цялото Свещено Предание е пропито от дух на простота, яснота и вечност, защото произтича от съкровищницата на Светия Дух, Който неспирно животвори и вдъхновява.
Православието преподава духа на светите отци — непринуден и необикновен, вечен и истинен. Неговото знание е пречистено и затова е винаги актуално. Ако ние сме православни по дух, а не само по кръщение, сме длъжни да живеем и на практика като такива. Независимо от връхлитащата ни агресия и студена стихийност на един все по-объркан свят, в който хаосът на съзнанията вече е ежедневие, а не диагноза, а представите за времето стават все по-размити и необикновени. Затова нека бъдем верни на неговите изпитани рецепти и да живеем не някъде и въобще, а в настоящия миг, тук и сега. Амин.
За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, издание на храм „Св. Атанасий”, гр. Варна, бр. 3, 2011 г.
