Търпението на истинната вяра

968 0
cananeanca1

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Грешни или добродетелни, елини или варвари, бедни или богати, по-малко или повече грешници, Христос е за всички. Той не гледа външната форма, а вътрешното разположение. И този, който мисли, че не е за Бога, защото си е създал една увереност в себе си, че не е за тези (духовни) неща, се лъже и мами. Всички ние, след като сме Божии създания, имаме възможност да вкусим Божията любов и да се свържем с Бога, да имаме жива връзка с Него и да ни се открие в живота.

Това, което е нужно и се изисква, е свидетелството на нашата свобода. Но не правим това, защото още вярваме в лъжебоговете, които си стъкмихме, и преди всичко в нашия егоизъм, помисъл, ум и фантазия. Докато стигнем момент, в който ще се сринем, ще почувстваме пълен провал и тогава ставаме готова земя, за да може Господ да я обработи. Само това да имаме предвид, че Господ е за всички, в каквото и състояние да сме, в крайно падение. И онеправдаваме себе си, когато изтъкваме като предлог, че сме гърци, благословен народ, че сме православни християни. И всичко приключи? Ама то сега започва. Ако имаме тези предпоставки, имаме най-голяма отговорност. Да отворим сърцето си за Бога и Неговите откровения и дарове да ги предадем на другите.

Ето, удивителното е, че Господ се занимава с една жена, която е езичничка, хананейка. Това не е неуспех, а надежда за нас.

Настояването на хананейката показва нейната вяра и смирение. Ние си мислим, че всичко е или черно или бяло. Или си либерален, или консервативен, или си такъв, или онакъв. Апостолите искат да се освободят от белята, която им докарва хананейката, която вървяла след тях и ги измъчвала с нейните викове, и казват на Христос: ела сега, след като можеш, толкова чудеса направи, направи така, че тя да си тръгне, отпрати я.

Ние, независимо дали сме либерални или консервативни, искаме магически решения, механични решения, да натиснем едно копче и проблемът ни да се реши без да поемем нашата лична отговорност, тоест без съзнание кои сме и какво правим. Сърцеведецът обаче гледа по-нататък. Искал да прояви харизмата на хананейката – вярата и смирението. Както казва и св. Йоан Златоуст, Той не й отговорил, а я предизвикал, за да си проличи нейната харизма и хората през всички векове да я видят, да се дивят на нейната вяра и настоятелност и смирение. Затова, когато Господ ни отказва, Неговият отказ е реално приемане, не ни отказва, защото е зъл. Нашият ум ни казва, че Господ трябва да удовлетворява всяко наше желание и смятаме това за Божий дар, щастие, радост. Това е пълна безумица, когато смятаме, че Господ, след като е Бог на свободата, ще удовлетвори всичко, което искаме.

Проблемът е, че не знаем какво искаме, и така определяме нещата като бели и черни, за да се окопаем и да се чувстваме комфортно, но безотговорно. Господ обаче продължава по-нататък. Някой би казал на Господ, когато не изпълнява молбата на хананейката: ама Ти си Този, Който говориш за любов? Който говориш за свобода? Не я ли виждаш нещастната, защо не й изпълниш молбата? Господ стои вън от схемите, вижда сърцето й и я изпитва още повече, предизвиква я, обижда я.

Човек, който истинно вярва и е смирен и обича, никога не се обижда – много е важно да разберем това. Ако ние се обиждаме от каквото и да е, лъжлив е животът ни, лъжлива е вярата ни, идваме и казваме Христе мой, колко Те обичам! Ти си моята любов! Басни! Веднага щом ни лиши от нещо, веднага щом ни засегне, веднага казваме: ама това ли е Църквата?! Цял живот забрани! Защото, какво искаме – един бог, който не е реален, а е проекция на нашата идеология, идолизация на нашето аз, идолизираме себе си, и искаме нещата така, както ние си ги представяме. Но реалността на Бога е далеч от нашата. Ние живеем в лъжата. Знак дали имаме автентична вяра е да не се засягаме. Обичаш и казваш, че се обиждаш? Вярваш и казваш, че се обиждаш?

Стигаме до това, че сръдливият човек е за оплакване. Той е като мъртъв, не е жив човек. Няма живот в себе си, живее в своите комплекси и смята, че другите трябва да обслужват неговите нужди, не е способен с никого да създаде връзка. Човек, който се сърди и обижда, който се дразни от най-малкото и започва да роптае, започва с претенциите и оплакването. Ако поставим себе си на мястото на хананейката и Христос ни обиди така, какво бихме направили? Или като отидем на църква и ни кажат една лоша дума, не свещеникът, а някои други, веднага се смущаваме, дразним се и казваме: е, знаем я Църквата! Цял живот само клики! Знаем я Църквата, все такива работи прави. Всички болни са в Църквата! Ама естествено, че всички болни са в Църквата. Ако бяхме здрави, щяхме ли да бъдем тук? – защото искаме Лекаря да ни излекува, не сме себедостатъчни, дори и да казваме, че сме добре! А сме окаяни и идваме и казваме:  излекувай ни! Ела да ни утвърдиш! И след като сме окаяни, е, ще съществуват и недоразумения.

Началото на нашето изцеление и знак, че нещо добро имаме в нас, е елементарното смирение – да не се сърдим, да не се засягаме, да имаме търпение и настоятелност в нашата молба, ако тя е богоугодна. Ако действително искаме Бога. Възможно ли е да казваш, че жадуваш за Христос и веднага щом другият те засегне, да избухваш? Възможно ли е да казваш, че жадуваш за Бога и веднага щом те лишат от нещо, да се подлудяваш? Това означава, че в друг бог вярваш. Христос за теб просто е оправдание, превърнал си Го в твоя фантазия, идолизирал си твоето аз, твоите идеи, мнение, емоции и това наричаш Христос. Това е едно патологично състояние, което просто носи одеждата на религиозността.

Хананейката ни показва друг път. Ако истински търсим Бога, ако истински копнеем, но понеже нямаме зрелостта да копнеем свободно, болката ще ни накара да закопнеем и да потърсим, не може да се гневим. Стига да не се разочароваме, както и нашите грешки, неуспехи, грехове, срам да не доведат до себезатваряне. Ако истински се покайваме, не се засягаме, нека имаме предвид това. Ако имаме елементарно духовно разположение за Бога, първото нещо в човека, който има дори малко, а не голямо разположение за покаяние, е, че не се обижда и не се сърди. Ако сме сърдити, трябва да принудим себе си да се помирим. В противен случай по-добре да се отдалечим от хората, защото ще бъдем тежест за тях. Ако видим сръдлив човек, по-добре да бягаме далеч. Защо? Не от злоба, а защото никога няма да излезе нищо, (колкото и да се опитваме). Отдалечаваме се, троши си главата и му идва акълът. И това е отхвърляне, което е всъщност приемане на човека. Както и Господ, привидно отхвърля хананейката, но реално я утвърждава. Учениците привидно изглеждали човеколюбиви, но били немилосърдни, защото не разбирали същността на проблема и не оставили да се проявят благодатните дарове на хананейката – нейната дълбока вяра, дълбока болка и смирение, които от езичничка я направили истинска изповедничка на Христос.