Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Много пъти объркваме емоционалното с духовното състояние. Затова и човеците казват на изповед: „Сега съм много добре, отче“ или „Сега съм зле“. Докато говорят за своето емоционално състояние, те имат предвид духовното си. А това е грешка. Може някой духовно да е много добре, но емоционално да не се чувства добре. Това, което искаме да уточним, е, че нашето емоционално състояние не отговаря на духовното и трябва винаги да правим това разграничение.
Например – понеже съм емоционално сринат от информацията, че мой познат е болен, това не означава, че съм духовно пропаднал. Ако обаче нямам никакъв проблем и винаги съм в добро настроение, това не означава, че напредвам духовно. Някой може да има много пари, слава, да се наслаждава на насладите на този свят, да живее без светотайнствен живот, без Христос, в греха. В своята заблуда той е емоционално приповдигнат, но духовно е на дъното. Ако го попитаме как е, той ще ни отговори, че е много добре, че е радостен, щастлив. Но неговото духовно състояние се различава много от емоционалното му състояние. От друга страна, някой християнин може да минава през определено изпитание и това изпитание емоционално да го изтощава, да се чувства зле, да няма настроение, но ако се моли, живее в покаяние, светотайнствено, молитвено, с търпение и любов към страдащия си брат, той напредва духовно. Емоционално не е добре, но духовно е.
Когато човек намери и познае Христос, той носи радост в себе си. Това не означава обаче, че няма да се разстрои от нещо трагично, което ще се случи във всекидневието му. Нашите емоции ни показват точно човешкото. Оттам нататък емоциите не трябва да направляват духовното ни усилие, тоест търсенето на Христос винаги и навсякъде.
И светците са имали положителни и отрицателни емоции. Това обаче не означава, че те ту са губили, ту са намирали Христос. Светците не са роботи, които не чувстват, не усещат. Добродетелта на безстрастието, за която отците говорят, не е състояние без емоции (тоест една безчувственост), а състояние без страст, без страстност.
Разбира се, св. ап. Павел увещава хората да се радват. Тази радост обаче да не бъде просто едно емоционално изригване, а дълбоко екзистенциално състояние, което извира от преживяването на Божията любов.
Лично аз се боя от онези християни, които постоянно имат фалшива усмивка на лицето си, защото изпитват вина да изразят по-различни чувства (например липса на настроение, скръб и др.). Резултатът е, че вместо те да „задавят“ чувствата си, самите им чувства ги „задавят“. А тези чувства придобиват гигантски размери у тях и са предпоставка за появата на „странни“ състояния на деспотичност. Появяват се още комплекси, синдром за вина и психични разстройства. И всичко това, защото хората са убедени, че тъй като не се чувстват добре, това означава, че се развиват духовно.
В крайна сметка не се развиваш в правилната духовна посока, когато смяташ, че твоето емоционално състояние е абсолютно отражение на твоето духовно състояние. Това показва, че отричаме нашата човешка страна. Това показва, че имаме едно напълно погрешно разбиране за духовния живот, което, за съжаление, изразяваме в плитки трогателни изригвания или в емоционални вербални изблици на едно повърхностно религиозно доближаване на Бога и Неговата църква.
Божият човек не е насила добре.
Божият човек дори да не е добре, в крайна сметка е добре, защото има Бога в живота си, ако ще да има проблеми, ако ще невинаги да е в добро настроение.
Въпросът не е в това да сме винаги благоразположени и радостни външно, а в това Христос да е в центъра на живота ни, та дори и тогава, когато емоционално не сме добре.
Нека не чувстваме вина, понеже някой ден сме без настроение… Човешко е, а не греховно!
