Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
В последното блаженство „Блажени изгонените за правда“, както и в първото, „Блажени бедните духом“, Господ обещава една обща награда: „защото тяхно е Царството небесно“. Дарът Му за култивирането на добродетелта на нищетата на духа, тоест на смиреномъдрието, както и този за търпението в гоненията за Неговото име, е един и същ. Приемането на недоброволните болки, които ни причиняват нашите ближни, обстоятелствата на живота, но и ние самите и на себе си, има същото изцеляващо въздействие върху душата с доброволното ни смирение пред Бога и човеците.
Тъй като Господ знае, че всяко гонение предизвиква голяма скръб, поради човешката немощ и прилепването ни към земните неща, ни показва предварително края на борбите, за да може надеждата за насладата на царството небесно да ни накара да се подвизаваме с по-голяма охота.
Св. Григорий Нисийски, говорейки за гонените заради вярата им в Бога, казва: „Гонението става повод да се отдалечим от злото и да приемем доброто, което Самият Господ представлява. В действителност гоненият има гонителя за съработник в придобиването на благото. Защото гонителят, въпреки волята му, му помага да се отдалечи от тлението и да придобие нетлението.
Нека си припомним историята с прекрасния Йосиф. Братята му му завидели и го продали, но Бог го направил цар на братята му. Братската омраза му открила пътя към царския трон! А пък първомъченикът Стефан, докато го убивали с камъни, приемал последователния дъжд от камъни като приятна роса! Подражавайки на Владиката Христос, възнаградил убийците с благословения. „А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога. Но те, като закрещяха с висок глас, затулиха ушите си и единодушно се нахвърлиха върху него и, като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му; а свидетелите сложиха дрехите си при нозете на един момък, по име Савел, и хвърляха камъни върху Стефана, който се молеше и думаше: Господи Иисусе, приеми духа ми!“ (Деян. 7:55-60). Виждаме, че подвигоположникът Христос се подвизава заедно с първомъченика. Има ли по-голямо блаженство от това да бъдеш гонен за Господа, когато Той стои като Твой съюзник? (Слово 8 върху блаженствата)“.
Светите мъченици презирали смъртта, защото горели от любовта Христова. „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?“ (Рим. 8:35). Те са ни дали пример да не се противим на враговете ни, а да състрадаваме и да се молим за тях, защото в действителност те страдат повече от нас поради тяхната злоба. Христос ни поучава: „Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят. На тогова, който те удари по страната, обърни и другата; а на оногова, който ти отнеме горната дреха, не пречи да ти вземе и ризата.“ (Лук. 6:27-29).
„Христовият подвижник, продължава св. Григорий Нисийски, приема всякакъв вид мъчения; те стават причина да се наслади на радостта, която го очаква на небесата. Когато го хвърлят в огъня, го приема като очистващ неговото материално мислене. Благославя меча, с който го умъртвяват, защото умъртвява плътта му и го води до пространството на небесното. Приема с радост всяко телесно и душевно страдание, защото го смята за антидот за лошата отрова на насладата. Тъй като грехът навлезе в живота ни чрез насладата на първосъздадените хора, се прогонва само със страдание. Болезнените удари на мъченията изцелява сквернотата на насладата, те са очистващи греха.
В действителност сякаш Господ ни казва: „Блажени тези, които са гонени заради Мене от смъртта на душата, тоест от тлението, мрака, неправдата, алчността, защото те ще видят блага, „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Който се отдалечава от греха, се освобождава. Не съществува по-висша форма на свобода от това да управляваш себе си. Както казва ап. Павел „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност“ (Евр. 12:11). Гонени бързаме да завоюваме наградата на небесното призвание, Самия Господ. Той е нашето богатство и съкровище. Той е скъпоценният бисер, за Който си заслужава да заменим всичко, което притежаваме. Да се радваме, защото, бидейки гонени от смятаните за скъпоценни неща на земята, вървим към небесните блага“.
Духовния ни живот се определя от това доколко е в съгласие с евангелското слово на блаженствата. Думите на Господ „ Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“ откриват, че реалната причина за гоненията, които претърпяваме, е пазенето на Неговите думи, приемането на Неговата воля в живота ни. Този мъченически дух имат тези, които обичат Бога и са Го превърнали в средоточие на живота си, тези, които желаят да разпват логиката си и да отъждествяват волята си с волята Му.
За логиката на света един такъв етос се смята за пълно безумие. Кой „разумен“ човек може да приеме обвиненията и гоненията „заради Божията правда“ като благословение? „Словото за кръста е безумство за ония, които гинат“. Всичко, което нарушава щастието на съвременния човек, го скандализира и смущава. Днес цари цивилизацията на „щастливия“ човек, ние сме „щастливи“ сред комфорта! Но за тези, които се осмелят да последват съзнателно Христос, всяко изпитание става спасително, кръстът се претворява в сила и радост „а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“ (1 Кор. 1:18).
Целият опит на Църквата ни свидетелства, че пътят към светостта минава през изкушения, изпитания, гонения, осмивания, злострадания. Всички светци претърпели разнообразни гонения и клевети. Мъдростта на св. Антоний Велики важи във времето: „Никой не може да влезе в царството небесно без да изпита изкушения. Ако се отнемат изкушенията, никой няма да се спаси. Великото дело на човека е да поеме отговорността за делата си пред Бога и да очаква изкушения до сетния си дъх“ (Старечник).
Авва Йоан Колов, когато открил на авва Пимен, че стигнал до голям душевен покой и нямал вече изкушения, многоопитният мъдър старец го посъветвал: „Помоли, брате, Бога да ти върне войната, съкрушението и смирението, което имаше преди, защото душата напредва само чрез битките с изкушенията“.
Ето парадоксът на духовния живот: това, което светът избягва като страдание и нещастие, ние го преследваме като благословение! Духовният живот преодолява и преобръща доминиращата логика на света. Словото на Христос е повратно! Докато светската логика казва „Да те победя, за да бъда аз силният“, в духовния живот важи „Аз да бъда победен, за да живееш ти“. Когато светската логика ръководи живота ни, искаме да се предпазим от другия, за да се чувстваме всесилни спрямо него. Духовният поврат ни зове да загубим себе си заради любовта Христова и да дадем живот на другия. Нашата страст да стане копнеж и сила на живот за другия. Побеждаваме го, полагайки на земята нашите оръжия. Побеждаваме го, събаряйки нашите стени. В решението за една такава жизнено състояние единственото, което може да ни укрепи, е вкусването на Божието Откровение в нас.
Истински духовният човек има особена чувствителност, която го кара постоянно да страда за всички и за всичко, сякаш той е виновен за слабостите на другите. Жертва се с духовно мъжество от несебична любов. Той страда, за да се изцелят другите. Става щит, за да предпази другите. Не може да се почувства щастлив, ако първо не види другите щастливи. Опитва се да ги вдъхнови да изкарат омразата от сърцето си и мрака от ума си, за да вкусят сладостта на любовта и на истинската радост.
Божият човек вярва, че изпитанията за него са изпробвания на вярата му. Макар и да страда, ги претърпява в името на Бога. Има надеждата, че смирението, което ще придобие, ще принесе полза на душата му. Вярва , че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притч. 3:12) и „само за вразумяване наказва Господ ония, които се приближават до Него“ (Иудит 8:27). Душата му се изпълва с благодарност и признателност към Господа, Който знае да използва стипчиви лекарства за възстановяването на душевно-телесното му здраве.
За да живеем истински връзката ни с Бога, в началото се трудим и изпитваме голяма болка, понеже трябва да се борим с изпитания отвън и вътре в нас. Както за да запалим огън, в началото димът ни обгражда и ни задушава и от очите ни текат сълзи, така и докато в нас се запали божественият огън, ще търпим изпитания и болки и ще проливаме душевни сълзи. И както когато огънят се усили, се наслаждаваме на топлината, която излъчва, така и след трудните борби следва божествена утеха и неизречена радост.
Бог не желае да се измъчваме, но понеже сърцата ни са закоравели от греха, светските похоти и успехи, само болезнени неща могат да ни накарат да се покаем, тоест да сменим начина на мислене и живот. Бог ни откъсва от суетата, в която сме прилепнали, възпитавайки ни отечески чрез всекидневните трудности, скърби, болки. Болката има свойството да поразява, но и да смекчава сърцето ни, за да се разширява и да вмести всички и всичко, Самия Бог. „Кога викам, чуй ме, Боже на моята правда!” (Пс. 4:1) възкликва цар и пророк Давид. В пещта на скърбите сърцата ни се пропукват и стават способни да погълнат светлината на Божията любов и радост. Един човек, който е вкусил това просветление и това насищане, как да издържи да не го сподели с другите?
Човеците, които живеят неразкаяни и потопени в греха, се дразнят дори само от присъствието на добродетелния човек, защото той пробужда в съвестта им потиснатите вини. За да се почувстват по-превъзходни и по-силни от него, го клеветят и го преследват по хитър начин. Мъдрият Соломон открива с рядка проницателност отношението и помислите на нечестивите към Божия човек: „Да нагласим примки за праведника, защото той ни е в тягост и се противи на делата ни, укорява ни за грехове против закона и хули ни за греховете на нашето възпитание“ (Прем. 2:12).
Св. Симеон Нови Богослов, когато понесъл неописуеми клевети и гонения, благодарил на Бога, защото го удостоил да съучаства в славата на страданията Му.
„Христе мой, наистина е величайшо и превъзхождащо всяка слава приобщаването на Твоите страдания и подражанието на Твоите дела, защото ме прави участник на Твоята неизречена слава, и смирението Ти става причина за обожение за тези, които го упражняват със съзнание.
Благодаря Ти, Владико, защото по-скоро страдам несправедливо, а ако страдам справедливо, нека е за изкупване на прегрешенията ми, за очистване, Христе мой, от безбройните мои грехове.
Ти си единственият Подател на благата за тези, които припадат достойно от душа в Твоето величие“ (Химн 37).
Св. Силуан Атонски разрязва като със скалпел дълбините на сърцето ни и открива главната причина за изпитанията ни. Поучавайки се от това, което пострадал, той пише: „Господ, макар че обича хората, допуска скърбите, за да познаят своето безсилие и да се смирят. Страдаме само докато се смирим. Войната е упорита само за горделивите, защото нямат търпение и падат в разочарование. За смирените войната е лесна, защото обичат Господа и Той им дава силно оръжие, благодатта на Светия Дух, която изгаря враговете. Веднага щом се смирим, всички нещастия ще се превърнат в покой и удивени ще казваме: „Защо преди се мъчихме и скърбяхме толкова?“. Чрез смирението сме свободни от всяко обстоятелство, защото наше богатство и радост е Господ“.
Скърбите, които нашите обвинители ни причиняват, ни обучават в търпението, отдалечават леността, показват суетността на човешките неща. Факт е, че повечето пъти нашите обвинители гледат по-обективно нашите грехове и слабости, докато ние сами не можем лесно да ги различим поради нашето себелюбие. Така, макар и въпреки волята ни, се принуждаваме да видим себе си и да се опитаме да се поправим. Враждебността на другите в крайна сметка става повод за максимална полза за душата ни.
Когато имаме трудности, се принуждаваме да осмислим нещата. Научаваме се да приемаме условията на нашата среда и да се приспособяваме. Както ни уверява ап. Павел, „друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Кор. 10:13). Постепенно развиваме в нас едно благодарствено и признателно отношение към Бога за всяко неприятно събитие, което ни се случва. Оставаме търпеливи и издръжливи в изпитанията, ставаме смирени, чувствителни, милосърдни, зрели.
Св. Атанасий Велики казва: „ На вечния покой ще се насладят тези, които са прекарали живота си в голяма скръб и утеснение“ („За девството”). Скърбите ни откъсват от земните неща и индивидуалния живот; правят ни съборни хора. Изпитанията са кукичка, с която Бог привлича сърцето ни. Когато мъките ни смазват, душата спонтанно изкарва дълбок таен вик към Бога. Всяко страдание става повод да издигнем ума си към на небето и да потърсим Божията милост. Тогава по един парадоксален и непонятен начин силата на Кръста обръща препятствията в благодеяния и в поводи за славословие и благодарение към Бога. Божията утеха се излива като балсам в нас. Любовта и грижата на Бога, която извършва по всякакъв начин спасението ни, весели душата ни.
„Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода” (Пс. 65:12). Божията воля се открива в сърцето тайно, след голяма болка и голямо страдание. Това е общ опит на всички светци на Църквата. Ние обаче следваме идеологията на комфорта, която светът предлага, ставаме модерни и се примиряваме в един живот на „вегетиращо“ блаженство! Кой от нас може да понесе гонения, осмивания, неправди, и да не се наскърби, да не се разбунтува? Ние и при най-малката неправда ставаме зверове. Но истинското съдържание на сърцето ни се открива в обвиненията. Нашата духовна идентичност и динамика на душевността ни се изпитва в това как реагираме на неправдата.
Духовно здравият човек, след голямо лично опитно преживяване, различава и признава, че не външните скърби предизвикват в нас скръб и униние. Скръбта е въпрос на волята ни, тя е наш избор и решение. Когато култивираме в нас желания и искания, които ни отделят от Бога и ближните, ни обзема скръб. Ако се научим да се доверяваме на Бога, Който знае всичко, ще оставаме спокойни каквото и да ни се случва. „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“ (Иоан. 14:1), ни увещава Господ. Когато вярата в любовта и грижата на Бога ни укрепват, колкото и вълните на изпитанията да ни нанасят удари, не могат да ни засегнат. Оставаме несмутими до такава степен, че да казваме на Господа: „Да не се смущава сърцето Ти за нас, не се безпокой! Ще останем верни и твърди каквото и да ни се случи!“.
Както скалите на брега не само остават неподвижни под ударите на вълните, но стават и по-гладки и лъскави, така и душите ни, след като останат несмутими сред обидите, ще стават все по-балансирани и ще блестят с Божията благодат. Както наковалнята на ковача, колкото и удари да понася, не се огъва и не отстъпва пред силния натиск, така и ние ще понасяме смело ударите на хулите и гоненията от страна на хората и лукавите духове, когато уязвяват ума и сърцето ни. Едно таково жизнено състояние се постига само ако имаме винаги пред очите ни Господа, към Който ще прибягваме с вяра, непоклатима надежда и доверие. Няма да се помолим да спрат трудностите и помислите, а да се разруши преградата на нашия егоизъм и в нас да влезе Божията светлина и радост.
Без болка човекът рядко може да открие своята автентична вътрешна радост. „Сред много скръбни изпитни тяхната радост бе изобилно“ (2 Кор. 8:2), казва многострадалният апостол Павел. Единствената радост, която не се изчерпва, а трайно се развива, е кръстно-възкресната радост. Нашата издръжливост в скърбите и трудностите определя качеството и дълбочината на преживяването на радостта. Само ако етосът на кръста се отпечата неизличимо и се очертае дълбоко в сърцето ни, ще ни бъде дарувана победата над смъртта и радостта от възкресението. Понасяйки търпеливо кръста си, ще видим цялото ни същество и целия свят около нас да се изпълва с неизречена радост.
Когато бъдем гонени, Господ ни увещава не просто да не се скърбим, но и да се радваме! Това е дълбокият смисъл на кръста. Христос каза на учениците Си по пътя към Емаус: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ (Иоан. 24:26). И ние ставаме „сънаследници на Христа“ , „защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му“ (1 Петр. 2:21). Лукавият обаче успява толкова много да ни заблуди, че да не вярваме, че единственият път, който ни прави сродни на Христос, е пътят на кръста и на изпитанието. Думите на св. ап. Павел звучат толкова предизвикателно в ушите ни днес: „защото вам е дарувано заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Филип. 1:29).
Духовно зрелият и душевно балансираният човек не въстава, когато го клеветят. Не че нямаме право да защитим себе си, вместо да се превръщаме в наивни жертви. Но едно е да се нараним и да се разстроим по човешки, а друго да смятаме, че е станала страшна катастрофа, че целият свят се е преобърнал, че вселената се е разрушила, понеже ни онеправдаха. Духовно извисеният човек остава мирен при всяко изпитание; има за своя духовна „аксиома“ думите на св. Йоан Златоуст: „ Нищо и никой не може да онеправдае този, който се намира в духовно бодърстване. Нищо и никой не може да го лиши от добродетелта, ако той самият не онеправдае себе си“ (Писмо към света Олимпиада).