Тя е и наша Майка

738 0

Автор: отец Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Богородичният пост е проява на любовта ни към личността на света Богородица, на нуждата ни от лично изцеление и на копнежа ни за Бога. Останалото са отклонения и отстъпления, които дори не е нужно да анализираме. Аскезата обхваща целия живот на човека. Когато говорим за църковния пост, говорим за смиряване на сетивата, за гладуване, бдение, молитва, за лишаване от някои материални блага, за услаждане с небесни наслади. Аскезата е една ваксина, с която поразяваме болестта на страстите. Въздържанието на сетивата преобразява човека в предобраз на Жениха, в подобие на ангелите и светците. Постя, за да кажа „Не” на земните неща и „Да” на небесните. Постя от любовен копнеж за небето. Постя, за да стана небесен жител.

Много пъти хората си мислят: „Не осъждам, значи не е нужно да постя.” Духовната борба не влиза в схеми. Едно е обхватът на аскезата в зависимост от силите на човека — един въпрос, който духовният отец ще реши, а съвсем друго да правя какво ми е удобно и да превръщам поста в религиозно задължение, за да оправдая своя егоизъм.

Думи  от рода на „Постя, както искам, вярвам, както искам, не е нужно това и онова” говорят за една несъвършена любов.  Любовта към Бога не се побира в схеми и оценки. Или обичаме, или не обичаме. Или искаме да се спасим, или не искаме.

Петнадесетте дни на поста са като стъпала, по които се изкачваме, за да стигнем до Божията Майка и да ù се помолим, защото тя е и наша майка. Молим се на света Богородица, защото имаме нужда от нея. Без нея ние сме сиротни и беззащитни. Тя е тази, която може да измоли нашето спасение от своя Син. Тя е тази, която като нежна майка прегръща и изцелява всяка човешка болка.

На света Богородица се молим за покаяние. Не за здраве и дълъг живот, нито за материални блага и нещо друго. Искаме спасение, а как ще стане това, ще отсъди Господ — със здраве, изпитания, болки, кръст, благословение… По какъвто начин Бог иска, стига да се спасим.

Имаме нужда от света Богородица, за да стане безсилието ни сила, сълзите ни — усмивка, а падението ни — възкресение.

Отиваме в храма в дните на поста, за да я срещнем и да потънем в нейната прегръдка. Да заплачем, да извикаме, да ù кажем всичко. Да ù дадем нараненото си сърце, да я помолим за прошка, защото я наранихме със своите грехове. И тя като наша майка ще ни помогне.

Отиваме в храма, за да извикаме: „Мамо, изпитвам болка. Твоето дете страда. Моля те, помогни ми. Имам нужда от теб…”.

Света Богородица е разцъфнало цвете в света и на небето. Чрез връзката си с нея отново ставаме деца и това ни помага много в духовния живот. В нас отново бликва онзи чуден порив от детството, когато ако паднехме, първата ни дума бе най-хубавият зов: „Мамо!”.

Колко красива песен, като слънчев лъч в тъмните стаи на сърцето ни! „Теб имаме за застъпница пред човеколюбивия Бог, не изобличавай делата ми пред ангелите, моля те, Дево, бързо ми помогни.”