Убийствената категоричност на идеала

2046 0

Автор: Юлия Лисова
Източник: сп. „Матрона РУ”
Превод: Силвия Николова

Ако идеалите са ненужни, то с какво тогава можем да ги заменим? Някак си, без тях не е възможно да се живее. Най-напред да определим що за понятие е това? Сякаш то е съвършеното въплъщение на едно или друго нещо. Но има ли на този свят нещо съвършено? – Не.

Несъвършенството е част от природата на всяко явление, предмет или живо същество.

Когато призоваваме да се следва идеалът, ние на практика, призоваваме към невъзможното. Казано на евангелски език – стоварваме неудобно за носене бреме. Тоест, ние от самото начало поставяме задача без решение.

Мнозина смятат, че в това няма нищо страшно до толкова, доколкото, като се стреми към съвършенство, човек започва да става малко по-добър. Така ли е в действителност?

Работата е в това, че хората реагират различно на невъзможността да постигнат резултата. Някои съумяват да се опрат на подобренията, които се случват с тях, признават честно и приемат собствената си невъзможност да бъдат идеални. Други потъват в море от вина, която често пъти объркват с покаяние. Практиката показва, че вторите са повече, особено в църковните среди.

Ето как архимандрит Сава (Мажуко) споделя пастирският си опит по отношение на мирския пост и влиянието, което той оказва на хората, които не могат да постят идеално:

„Повечето православни, макар и да постят, съвсем не го правят така, както предписва Типикът, тоест църковният устав. Съвестта у всички нас обаче, е жива и чувствителна. Всички ние сме хора вярващи и преживяваме много тежко нарушаването на каноните. Действително, духовникът може да посъветва, лекарят да предпише, родителят да пожали. Но, чувството за вина остава, а това значи, че всеки пост за съвременния мирянин е време не за духовни упражнения, а преди всичко за остър нравствен стрес – аз не правя това и онова така, както трябва, нарушавам, постъпвам неправилно. Не бива да се примиряваме с това чувство на вина, православният човек и без това за всичко все е виновен”.

Аз бих продължила: Ние много тежко преживяваме всеки факт на несъответствие, защото просто сами сме решили, че това е несъответствие.
Ние живеем в свят на призиви и достижения. Ние не можем просто да се отучим да живеем и ценим малките радости и мигновенията спокойствие.

Навсякъде (на работа, у дома, в университета, в колектива, още повече в църквата) ние се подлагаме на сравнения. Практически, у нас още от раждането е заложен механизмът на подобряване чрез сравнително – призивното изискване да бъдем от добри още по-добри. Най-доброто образование, поведение, материални блага, жилище, изискано прекарване на отпуската. Светът на потребителското не може да съществува без повишаване на плановете.

По-лошото е, че всичко това се пренася и в духовната сфера, вмъква се в нашите междуличностни отношения и разрушава човешката ни цялост, вътрешната ни личност. Ние всякога сме не достатъчно добри, но не се молим достатъчно, не постим достатъчно, раждаме малко деца, грижим се зле за всички и още по-малко обичаме. Ние досаждаме постоянно. Удивително е, но божествените заповеди са ни дадени не като призиви към някакво действие, а като предпазване от тези действия, които не бива да правим: „не убивай”, „не си прави кумири”, ”не прелюбодействай” … Впрочем, за кумирите – какво са те? Не са ли същите тези идеали, които имаме за наши нравствени вдъхновители? И защо ние и мислим, че те не могат да виреят в духовна среда?

Ето сега, например, в обществото се води съвсем не на шега спор за идеала многодетно семейство, така много критикуван от Валерий Панюшкин (известен руски журналист и публицист, б. пр.). Той твърди, че ако децата не са три, а десет, някои от тях ще умрат, други ще станат инвалиди, майката ще се занемари и здравето й ще се подкопае, а бащата ще изнемогва от работа.

Преди десетина години самата аз, нагълтала се с православни книжки на тема многодетност и традиционно православно семейство, също бях в отсрещния лагер: моля, моля, няма от какво да се страхуваме, Бог ще помогне, многодетността е богоугодна, всичко ще бъде добре.

След това, като родих две деца, преживях загубата на две бременности, нямах помощ и материални възможности да се справя с тях (а също така и възможността да си отдъхна няколко години), аз започнах постепенно да оценявам реално своите сили. Това вече беше отговорният и зрелият период на моята църковност. Аз направих глобална преоценка на вътрешните си идеални картинки, като ги замених с реални практически примери и със собствения си опит.

По онова време, като положителен пример, ни сочеха семейство Казакови – Павлюченкови, които имат 11 деца. Но, може ли по тях да се съди за многодетното семейство?

Първо, майката е в отлично здраве. Второ, тя води активен начин на живот, мислите й не са заети постоянно с грижите по децата. Един вид, тя е жена, която се самореализира – кандидат е на политическите науки, член е на Междусъборното присъствие на Руската Православна Църква, председател е на Православния благотворителен фонд „Искам да вярвам” и редица други организации.

Трето, семейството има много добри доходи, родителите не се измъчват постоянно, че парите не стигат.

Четвърто, мама има помощнички – едни водят децата на детска градина и в училище и ги прибират, а самата нея от работа прибира съпругът.

Ето този пример ни набиваха на нас, хората от семейства, за които такива условия са повече от мечтани, направо невъзможни.

Някои критикуват жените, които се оплакват, че нямат време за себе си. „Ами, тичайте сутрин, ще имате енергия да се справяте с проблемите през целия ден”, така ги поучават всезнайковците.

В други случаи привържениците на многодетството плашат тези, които не искат много деца, че ако те не раждат, мъжете им ще си намерят други, които да им раждат. Един вид пробутват ни „идеала” мързеливата и глупавата не раждат. Тези, които се опитват да ни го натрапват, не си дават сметка, че хората са различни и не могат да бъдат слагани под общ знаменател, защото това може да свърши зле. Кой ще отговаря тогава? Този, който се стреми към идеала или този, който му го е сформирал?

Аз и до сега чувствам вина за това, че имам всичко на всичко две деца, така и не успях да стана пълноценна православна многодетна майка, защото това беше моят идеал. Идеал, който ми „подари” само чувството за вина.

Как да живеем без идеали? С какво да ги заменим? – Със себе си.

Да, именно със себе си, с това добро, за което говори собственото ни сърце. В действителност, при майката–героиня всичко се получава, защото тя върви по своя път, по който никой не я кара да върви. На нея не са й необходими идеали: сърцето и душата й подсказват какво да прави.

Да предположим, че голяма част от своето земно съществуване човечеството е преживяло без идеали: хората просто са живели и са слушали себе си.

Да намерим дадения ни от Бога образ в самите себе си – ето това е единственият идеал, който няма да повреди нито психическото, нито физическото ни здраве.

„Придобий мир в душата си и около тебе ще се спасят хиляди”, – е казвал св. Серафим Саровски. А мирът в душата е невъзможен, ако не знаем собствените си способности и ограничения, без да се познаваме, без да се уважаваме и да се обичаме, без да приемаме самите себе си. Следването на недостижимия идеал – това е пътят на немирността и оплитането в безкрайна вина.