Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Смятаме, че молитвата е много позната тема, но когато я виждаме в живота на светците, осъзнаваме, че е много непозната, че в крайна сметка не се молим и е време да махнем някои удивителни и да поставим някои въпросителни. Много пъти казваме: „Изповядах се! Бях на службата! Причастих се! Помолих се!“. Време е удивителните да отпаднат, защото не помагат, и да дойдат въпросителни. „Причастих ли се? Участвах ли в службата? Изповядах ли се? Помолих ли се?“ Навярно въпросителните ще ни помогнат по-добре да разберем какво е изповедта, покаянието, св. Причастие, св. Литургия, молитвата. Така ще установим, че не сме почувствали нищо от всичко това и ще можем да закопнеем и зажадуваме да го преживеем.
Молитвата е огромна тема. Молитвата не е претенция, а молба и навярно ние не сме го разбрали. Търсиш коя е най-силната молитва, от човек, който е бил истински посветен на молитвата и отдаден на служението Богу. Този човек е Авраам. Той навсякъде издигал жертвеници, за да благодари на Бога. Търсиш най-силната молитва. Кога този човек се е молил най-усърдно? Коя е най-силната молитва? Най-силната молитва на Авраам не е моментът, когато издигал жертвеник и принасял в жертва животно или се молил и благодарил на Бога, а когато поставил върху жертвеника собственото си дете и бил готов да го принесе в жертва на Бога. Защото в крайна сметка молитвата означава, че жертвам волята си, за да мога да потърся Божията воля. Трябва да заколя своята воля, да я умъртвя. Защото ако не пожертвам волята си и не я умъртвя, тогава прошението (αίτηση), молитвата, молението и изповедта ще станат претенция (απαίτηση). Ако оставя волята си свободна, тя е толкова силна, мощна и егоистична, че ще застане пред Бога и ще предяви претенции. И ако там не се умъртви, се умъртвява молитвата. И това събитие не може да стане съприкосновение с Бога. Ще ви кажа един хубав случай за това какво реално е молитвата.
Млад човек постъпил в манастир, ходел на службите, отивал при игумена и винаги стоял до него. Така става, послушникът отива при стареца, ученикът при учителя, неопитният при опитния, за да се научи. След повечерието старецът се оттеглял в ъгъла и се молел. Послушникът си казал:
— Ще отида да чуя как се моли моят старец!
Да нададем ухо в живота на светците, да намерим процеп, да ги видим през отвора на ключалката и да ги чуем. Каквото и друго да чуем или да се опитаме да видим скришно, е сигурно, че ще ни опразни. Когато видим и чуем нещо от живота на светците, е сигурно, че ще ни изпълни. Защото в живота на светците срещаш и човека, който се подвизава, но и Бога, Който облагодатява подвизаващия се човек.
Този млад човек искал да чуе дали старецът казва Иисусовата молитва, дали казва Царю Небесни, дали чете молебен към света Богородица?
Надал ухо и чул стареца.
— А, б, в, г, д, е, ж, з, и, й, к, л, м, н…
Не след дълго пак същото. Не върви добре! Миналата седмица, тази седмица все същото. Послушникът започнал вътрешно да се възмущава.
Трябва да обърнем внимание на нещо. Ние не се изповядваме помежду си. Съпрузите, братята, приятелите, роднините не се изповядват един на друг. Държим всичко в себе си. Така се създават различни състояния в нас. Ако в нас има гняв, ярост и напрежение, те се превръщат във вулкан. Припомнете си Давид. Среща Саул, негов враг, преследва го да го убие. Саул бил цар. Давид отишъл, коленичил пред него и му казал:
— Царю мой, каквото и да правиш, аз те обичам!
В онзи момент Давид отишъл и отворил сърцето си; и първо му показал, че го уважава, второ, че го почита, трето, изповядал се и му казал:
— Виж, каквото и да направиш, аз ще те обичам!
Той се изповядал. Ние не правим това, оставяме чувствата в нас, кипваме и вътрешно горим. Затова, когато не се изповядваме, а се срещнем с другия, го опърляме.
Изминал един месец откакто послушникът слушал как старецът казва азбуката.
Малко отклонение, за да видим един друг случай в Патерика. Старецът попитал млад монах:
— Как ме виждаш, чедо мое?
— Като Бог, геронда!
След известно време, през което всекидневието, проблемите, търканията в отношенията оказали влияние, отново го попитал:
— Как ме виждаш, чедо мое?
— Като Ангел, геронда!
Започваме да слизаме.
След известно време и след някои проблеми и изкушения отново го попитал:
— Как ме виждаш, чедо мое?
— Като светец, геронда!
След известно време:
— Как ме виждаш, чедо мое?
— Като човек, геронда!
Не след дълго:
— Как ме виждаш, геронда?
— Като дявол, геронда!
И ще ме попитате: нима тези неща са ставали в манастир? Каквото става в манастира, става и в човешките отношения. Когато се женят хората, в началото единият чака другия на вратата и казва:
— Хайде, любов моя, закъсня две минути!
А след няколко години казва:
— Ох, дойде ли?!
Разбирате ли? Когато сме нерадиви, ще дойдат проблемите, всекидневието, досадата, отегчението и ще ни съборят. Така станало и в този случай. Минали два-три месеца, послушникът вече не издържал.
Върви и отвори сърцето си. Молитвата е откриването на сърцето и битието ни, на миналото, настоящето и бъдещето, защото за миналото искам прошка, за настоящето — помощ, за бъдещето надеждата ми е в Бога. Ако се науча да се откривам за Бога в изповедта, нима е възможно да се затворя пред един човек? Молитвата означава култивиране, аскеза, подвиг, което ще ми помогне във връзката и общуването ми с другия човек.
Този послушник казал на стареца си:
— Тръгвам си! Но след като си тръгвам, да ти кажа нещо. Знаеш ли защо си тръгвам? Тръгвам си, защото вместо вечер да казваш Иисусовата молитва, „Пресвета Богородице, спаси ни!”, седиш и казваш азбуката. Прощавай, аз правих това в основното училище, не ми е нужно вече!
— Добре, чедо мое, на добър път!
Послушникът бил готов да си тръгне, но се обърнал и казал:
— Ще ми кажеш ли все пак защо казваш азбуката?
Старецът отговорил:
— Слушай, чедо мое! Какво да кажа на Бога? Отдавна осъзнах, че нямам какво да Му кажа, защото волята ми е умъртвена, и Му казвам: „Аз ще ти давам букви, а Ти твори думи, и каквото и да сътвориш, каквото и да кажеш, да бъде благословено! Ще го кажа!”.
Това е молитвата, да жертваш и да отстраниш волята си, която е голямо препятствие, и да поискаш чрез молитвата да видиш, да почувстваш и да преживееш Божията воля.
Знаете ли какво е волята ни? Нашата болест, патологията в нас — има мрак в ядрото на волята ни, която е пленена. Какво е Божията воля? Отците казват, че тя е нашето изцеление, спасение, истина и мир.
С тази моя воля тръгвам — хипотетично — да се помоля, но го правя претенциозно и егоистично и в крайна сметка вместо да доближа, да общувам и да се приобщя с Бога, се приобщавам отново с тази горчивина на егоизма ми. Тази тежест на егоизма не ме оставя да се вдигна и да излетя. Постоянно ме събаря. Затова отивам при Бога чрез молитвата не за да Му кажа, а за да ми каже. Не за да поиска нещо от Него, а да Го потърся. Нека обърнем специално внимание на това.
Св. Юстин Попович е велик сръбски светец, велик философ и бележит богослов, молитвен човек и изповедник на вярата. Живял в изгнание в един манастир, хора на режима отишли да го убият, но се побояли от народа и го пратили в изгнание в манастира. Но изгнанието на Божиите хора става рай за тях.
Един ден стоял на двора и гледал една крава. Много е хубаво да влезем в помислите на светците. Ще се удивим, той гледал кравата, която се качила на оградата и ядяла сливи от едно дърво.
Една монахиня отишла и казала:
— Отче, прощавай, не виждаш ли животното, което се е качило на оградата и яде сливите? Ще съсипе дървото и ще изяде плодовете!
Старецът не говорил, а гледал животното и се смеел.
Не след дълго:
— Отче, не виждаш ли животното?
Той ѝ дал знак да мълчи. И когато се обърнал и я погледнал, тя му казала:
— Кажете ми какво си мислехте.
Той казал:
— Слушай, чедо мое! Това животно яде днес трева, от храната, която му сложихме, сливите, и в какво превърна всички тези различни неща?
Монахинята казала:
— В мляко.
— Колко хубаво нещо!
— Къде виждате хубаво нещо, отче?
Представяте ли си и ние да „поглъщахме“ болката, изкушението, изпитанието, радостта, срещата, самотата? Всичко онова, което срещаме през деня, да го превръщаме в Христос? Това животно, каквото и да яде, ще го превърне в мляко. Всичко, което виждаме, чуваме, живеем и ядем всеки ден, е храна. И очите, и ушите, и устата, и ръцете ядат. Представи си всичко, което виждаш, чуваш и преживяваш, независимо дали е радост, или скърб, да става молитва и чрез молитвата да става Христос. Всичко през деня ти да се охристовява чрез молитвата. Не е ли поразително?
Вижте Йов. Седи на бунището, загубил е всичко, нищо не му е останало, тялото му е изгнило от болестта, но взима скръбта и болката и с молитвата си ги привежда пред Божия престол. Затова Йов не може да се отчае, да загуби надежда, да похули и да не благодари на Бога.
Помислете, всичко, което преживяхме днес, трудностите ни с един човек, да ставаше молитва. Изпитание, горчивина, радост, другият ми се е отплатил с неблагодарност, с болка, със скръб, с радост, да вземах това и то да ставаше молитва и чрез молитвата да ставаше Христос. Затова в живота на светците, понеже всичко е станало Христос, тяхната мисъл е Христос, техният поглед и чувство са Христос. Тяхното дело, движение и слово са Христос. Чрез житията на светците ние се приобщаваме с Христос, срещаме Го, слушаме Го, чувстваме Го и се приобщаваме с Него.
