Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Сърцата вече не туптят, не проиграват. Може да чуваме звуците на биологичния орган, но туптенето на любовта не се чува. Всичко се сведе до пресмятания и математически уравнения. Влюбваме се, женим се, създаваме приятелства, казваме „Добър ден“, защото винаги искаме нещо от другия, без да дадем нищо в замяна. Искаме просто да задоволим някои свои егоистични желания, които крещят, за да се нахранят. Случаите, в които съм осъждал през живота си, винаги ще са повече от случаите, в които съм казал „Извинявай!“ и „Обичам те!“. Харесват ни хубавите думи, дори и да са лъжливи. Но до святост стигаме, когато можем да превърнем хубавите думи в дело и живот и се подвизаваме да изкараме токсичността, която евентуално имаме в себе си и с която тровим другия.
Винаги другият е виновен, че не съм добре. Никога не виждаме истинското положение на нещата, защото е нужна смелост, за да видя своите рани. Нужна е духовна смелост, за да видя колко хора разпнах, но и защо убих детето, което нося в себе си. Може да дишаме, но, за съжаление, не живеем. Проявяваме войнишко послушание в това, което светът ни каже. Вършим нещата просто за да станат и не влагаме сърцето си в тях, затворихме сърцето си в тъмница и му казваме да не говори, защото „не бива, не трябва“.
С ранени, изморени и лишени от любов сърца не можем да направим стъпка напред. Всичко минава през „ светата инквизиция”. Какво може, какво не може, кое е правилно за света. Сърцето остава в края. Никой не му отдава значение и ако то тръгне да говори, му затваряме устата. В духовния живот свободата не се затваря, не се пленява, а се възпитава винаги с уважение към личността на човека. След няколко години ще бъде чудо хората да се влюбват помежду си. Да се срещнат два погледа и единият да чувства заедно с другия желание да станат една плът, един живот, едно единство, един път към царството небесно. Две сърца да туптят като едно.
Адът се състои в това, че хората са престанали да се влюбват помежду си, да кръщават връзката си в Христос и са се влюбили в себе си. Забравихме да обичаме, отказваме да се влюбваме и това ни кара да гледаме на нещата повърхностно, защото, за да видиш същността на нещата, е нужно любящо, а не мъртво сърце. Живо е сърцето, което се влюбва в един човек, в Христос и в цялото миросъздание. Живо е сърцето, което дори и да пада, понеже е било ранено, отново се вдига. Едно сърце, което тупти фалшиво, живеейки в императиви и социологически наредби, е мъртво сърце. Нека молитвата ни стане любовен вик към личността на Господ, а помислите ни — освещение на битието ни.
***
Нараниха се отношенията между хората, от самите хора… Не обвинявай дявола, човече! А ръката ти, която отваря вратата за него, и резултатът е, че раните се разширяват.
Телефонът звъни, защото другият иска нещо от теб, а не да научи новините около теб. Оставаме затворени вкъщи от любов към ближния, но години наред сме затворени в килията на егоизма си от завист или поради съперничество с другия. Сега показваме любовта си по един странен начин, но и това е нещо. Една свещица в безкрайния мрак…
Да прегръщаш другия дори и с молитвата си, ако не могат ръцете ти, и другият да чувства, че го „ваксинираш“ с любовта си.
Интересува ни мъжът ни, жена ни, децата ни, тялото ни, но другият къде е? Искаме от Разпнатия да ни спаси и да ни помогне, но забравяме, че сме длъжни да се съразпнем, за да чуем от Неговите уста: „Днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43).
Имаме още път да извървим, за да разберем, че сме „тяло Христово, а поотделно — членове“ (1 Кор. 12:27).
В крайна сметка, да не би покаянието да означава, че не искаш да бъдеш сам в Рая? Може би…
Мнозина водят битки за „слава“, едни за славата на Христос, други — за славата на света. Два пътя… Единият води до небето, а другият свършва в пропастта. Живеем, борейки се за това на какво, в крайна сметка, ще отдадем нашата свобода. Само каква борба, Боже мой!
Украсете елхите, братя, но не забравяйте и украсата на сърцето. Със запалени лампички на елхата и угаснало сърце, радост няма да намерим.
