УЧТИВАТА КЛЕТВА

557 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

В служението си всеки енорийски свещеник има много срещи с вярващи и невярващи хора, които, след като споделят нещо преживяно от сблъсъка си с несправедливостите от света, изричат за ония, които им са ги причинили: „Бог ще ги оправи!“, „Той ще им въздаде!“, „Господ си знае работата!“ или „На Него съм ги оставил…“. Това е логично заключение и е горчив израз на тяхното разочарование от факта, че са ощетени.

За съжаление, тези пострадали никак не са малко, а и всеки един от нас е изпадал в подобна ситуация и е изричал или поне помислил нещо подобно. Това звучи толкова близко и познато, че дори се е превърнало в съвсем обикновен рефрен от църковната действителност.

Това е присъщо не само на нашата тежка и травмирана народопсихология, но и на другите православни народи, а и на всички хора въобще. За невярващите подобна реакция е съвсем нормална и се е превърнала в нещо естествено, но трябва ли вярващите последователи на Спасителя Христос да постъпват така?

Отговорът на този въпрос е наблюдението на един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), което той изрича пред духовните си чеда: „Онези, които казват за себе си, че са чувствителни, че имат любов и деликатност и че понасят търпеливо несправедливостта, причинена им от хората, но казват: „Нека Бог да им въздаде“, те, без да разбират това, стават за смях на лукавия, защото техните думи са всъщност една учтива клетва“ („Писма“, стр. 105). Тези негови думи са плод преди всичко на огромния му личен пастирски опит в попечението на душите и трябва да бъдат приети в цялата им дълбочина и релеф.

Уви, практиката на духовниците в енориите е в удивителен синхрон със заключението на атонския подвижник. За нас не звучи като оправдание, че в голяма степен от случаите ние правим това не само неволно, но и дори с някакво твърдо и сигурно упование в Божието въздаяние. А после в душата ни се настанява една особена сладост от това, че сме се въздържали да им отговорим и сме проявили някакво голямо благородство и великодушие. И така успокоени или сами себе си успокоили в нашето сладникаво невежество, въздъхваме и сме готови да продължим напред.

Но ние сме християни и нямаме никакво основание да постъпваме по този начин, защото сме длъжни да бдим и да внимаваме във всичко свое — не само в мислите си, но особено в думите и делата си и да ги съобразяваме с учението на Спасителя Христос. Ако Той беше постъпил така с враговете Си, не само нямаше да бъде Цар на мира и любовта, но и нямаше да изрече от Разпятието: „Отче! прости им, понеже те не знаят, що правят” (Лук. 23:34). Тогава щеше да прокълне света. И цялото човечество щеше да понесе справедливия Божи гняв и да бъде унищожено абсолютно заслужено като отплата за това, което е причинило на Сина Божи. Защото в цялата своя пропадналост не само не е познало историческата и духовна мисия на Иисус и със силата на свободната си воля е отказало да Го последва, но и Го е предало, бичувало и разпнало по най-недостойния начин. Ако униженият Иисус, вкусил гъбата с оцета, бе изрекъл нещо по-различно от онова, което е предадено от светия евангелист, светът отдавна щеше да бъде захвърлен в бездната на ада.

В пълна степен това се отнася и за всички светии и праведници, които са се молили за враговете си.  С това те не само са изпълнили Божията заповед за любовта, но и са обърнали към вярата една голяма част от тях. Изреченото от св. архидякон Стефан: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7: 59-60) носи духа на поведението на тези забележителни мъже и жени, истински мъченици в подвизаването си в Христа.

На Бог се служи само с чисто сърце! Злопаметността и желанието за мъст са не само нежелателни и укорими от гледна точка на чистата мистика, но и пречка за приемането в пълнота на Божията благодат. Те са отглас на старозаветното „Око за око, зъб за зъб“, което е записано в духа на всеки, който носи в себе си трагичните последици на грехопадението и нямат нищо общо с посланието на Новия Завет.

Ние, християните, сме длъжни да се молим за всички и навсякъде, включително и за ония, които са ни причинили зло.  Това е проява на висша любов, но и дори да не сме достигнали до това ниво на разсъждение и поведение, ние сме длъжни поне да не мразим. На практика да не отговаряме като тях, защото под благовиден предлог ще се превърнем в носители на духа на злобата.

Нашият враг е един — сатаната. А тези, които са негови проводници — бесовете и лошите хора — са под пълно или непълно въздействие от него. Ние имаме свят дълг най-малкото да се молим за тях и да се въздържаме по всякакъв начин от превърналите се в типични методи за отреагиране в тези травмиращи ни ситуации. Вразумително и спасително за тях е да записваме имената им за акатисти, за света Литургия и особено за четиридесетница. С това можем да се погрижим и за нашите души, защото това е вид духовна милостиня с особена ценност. А милостивият Бог ще го оцени по особен начин, защото в Негово име сме превърнали отровата в балсам. Затова когато отговаряме или вземаме отношение за сторените към нас неправди, най-добре за нас е да възпрем нашата обяснима първична реакция и да кажем добронамерено: „Дано Бог ги просвети!“, „Дай Боже, Господ да ги вразуми“ или „Дано Христос отвори духовните им очи” и по този начин да превърнем това така удобно, учтиво проклятие в красива благословия.

По този начин ще превъзмогнем себе си, ще счупим онзи вътрешен, често неуловим печат на светското си поведение и ще бъдем по-близо до Спасителя. Така ще изпълним новозаветната заповед за любовта: „Злословени—благославяме; гонени — търпим“ (1 Кор. 4:12).