ХИРУРГЪТ

Автор: Величка Николова

Не, не съм монах, нямам това щастие и такива сили, но живея като монах — сам в този манастир, далече от света и хората. Защото монах, монос — означава „сам”. Изобщо не бих седнал да говоря с тебе, но ти каза нещо, което заслужава внимание поне за мен. Тук понякога идват разни хорица — да донесат нещо за манастира, да се помолят или просто да разгледат. Някои от тях са читави хора, други направо отпращам, пъдя ги — празни хора, безсмислени душици. Как ги познавам ли? Давам им по една лопата да обръщат градината и ги гледам. По-свестните, макар и да не са работили такова нещо, се хващат за работа и с усилие и старание се получава нещо. Другите се халтавят, помайват се, пушат цигара, въртят се като шугави овце и не правят нищо в края на краищата.

Това, което ти каза, ме накара да говоря с теб — учиш медицина, искаш да станеш лекар. Вече трети път идваш тук да ми помагаш в пренасянето на камъните от единия зид до другия, да ги наместваме и правим каменната ограда. И знам какво искаш да ме питаш, виждам го в очите ти, в недоизречените ти фрази: какво се е случило с мен, та съм обърнал гръб на света и всеки ден разранявам ръцете и нозете си, че и гърба си с тази тежка работа. Защо аз, известният хирург, се крия тук зад тези стени и под тази брада? Какво ме мъчи? И няма да крия — нощем терзая душата си, плача и се моля. А как стигнах дотук? Дай Боже всекиму да стигне дотук, но да стигне доброволно, не като мен.

Искаш да лекуваш хората, да им помагаш, жал ти е за тях в болестите им. Е, някога и за мислех така. Започнах по този начин, с такива възвишени мисли. Отначало всичко бе наред, работех, създадох семейство, родиха ми се син и дъщеря. Хирургията е отговорно нещо, оперираш човека, мислиш за конкретната работа, за органите, които оперираш, четеш още, образоваш се, не спираш да се усъвършенстваш. Усъвършенствах се в коремна хирургия, станах много добър, взеха да ме търсят от близо и далече. А хората са признателни, носеха почерпки, бутилките с уиски, ядките и бонбоните станаха почти ежедневие. Нищо лошо. При всички лекари е така, населението е благодарно, чувствах се горд. Никога не търсех благодарност от пациентите във вид на подаръци и пари. Радвах се на себе си, на успеха си като специалист. Имаше колеги, за които казваха, че търсели някакви благини допълнително от пациентите, чудех се на тях, осъждах ги и дори им се подигравах. А те пък се подиграваха на мен, че нищо не вземам. Не вземах пари, но нямах нищо против парите, обичах ги, защо да крия. Но пазех авторитета си, бях влюбен в имиджа си на велик специалист — безкористен и добър. Стремях се към слава, казано по-просто и директно. А всъщност за мен хората бяха органи за операция, не знаех какво е човешко страдание, не се замислях по-дълбоко. А дяволът те съблазнява, хората ти предлагат големи суми само да им обърнеш повече внимание, да ги утешиш и успокоиш, ама защо е така — не ме интересуваше.

Добре, че Господ ни удря по темето понякога да не се самозабравяме. И мен ме удари, и то така тежко, че обърнах живота си не на сто и осемдесет, а на триста и шейсет градуса. И видях какъв боклук съм бил, пък и още съм, каква мръсна гад и воняща яма съм аз. Е, какво да ти кажа — човек може да сгреши само веднъж, но това да е фатално. И аз сгреших веднъж фатално и необратимо, и глупаво.

Спомням си много добре онова дежурство — беше мокра и хладна есенна нощ, бях се унесъл да слушам класическа музика — увертюра към „Крадливата сврака” на Росини. Звъни дежурната сестра от първия етаж и ме вика за спешен случай. „Доктор Брезов, идвайте, докараха млад човек с порезни рани, пребит и кървав!” Тази сестра, Минка Кондова, я знаех като голяма паника, обичаше да засилва нещата, затова спокойно я попитах кой го докара. Ами, един таксиметров шофьор. Видял го на улицата да лежи проснат, качил го в колата и дошъл тука. И тогава аз казах нещо, което не бях казвал до този момент. Сякаш някакъв демон ми внуши да се правя на велик, на такъв, какъвто не знаех, че мога да бъда. Аз казах: А кой ще плати за операцията?

Сестрата онемя.

Не знам какво ми беше станало, но аз бях доволен, че я шашнах. Защото от мен такова нещо не бяха чували. Продължих да издевателствам: Има ли документи? Какъв е? Да не би да е клошар?

Сякаш имаше някакво значение какъв е пострадалият. Нали е човек, Божи образ и подобие.

Елате да го видите, докторе! Младо момче, хубаво, кръвта му изтича, наръган е в корема и по-надолу по краката. Аз пак не се засилих да отивам, а казах: Ти виж за лична карта и се обади пак! Потърси роднините му да дойдат. Да си платят. Аз не съм майка Тереза.

Сестрата затвори. Не знам защо се държах така, почувствах се отвратен и уморен от всичко. Все пак реших да побързам. Тръгвам аз по коридора и на среща ми един млад русоляв дребен човек. Аз ще платя — казва той — ето вземете. Той свали от врата си златен синджир с кръстче на него. Вземи, вземи, докторе, ела поне да го видиш, поне го превържи, да му спреш кръвта. Умира момчето.

Аз забързах напред и вървешком попитах: ти кой си? Аз съм таксито — рече младежът. И пусна златото в джоба на престилката ми. Влязох в приемната и видях момчето, веднага разбрах, че е в безсъзнание. Светкавично разпоредих кръвоспираща превръзка и инжекции, кръвопреливане и да се събере операционния екип много спешно. Бързо! Веднага! В разтакаването горе бях загубил ценни минути. Зави ми се свят, едва стоях на краката си, ръцете ми трепереха, пулсът ми хвръкна. Защото пациентът бе моят собствен син, студент в Художествената академия, трети курс — Боян. Екипът дойде бързо, донесоха нужните банки кръв, започнахме операцията. Бяха засегнати стомахът и червата, имаше много рани по краката, прекъснати сухожилия. Оперирахме шест часа. Не знам как се стегнах и мобилизирах, беше въпрос на живот и смърт. В един момент аз загубих кураж и всякаква увереност, вътрешно в паника и ужас, извиках в душата си: Господи! Спаси сина ми! Вече нищо няма да искам, не съм искал досега. Спаси го, моля Те! Ще ти служа цяла година, ако го спасиш. Моля Те, умолявам Те, не ми го вземай! Света Богородице, помогни, мила, свята Майчице!

Това беше само за миг, който сякаш продължи цяла вечност. После пак се съсредоточих, спрях да треперя, усетих се по-стабилен. Ще кажеш сигурно, че не е възможно в такова състояние да оперираш собствения си син. Не е възможно, но така беше. Когато свършихме, рухнах на една кушетка и заплаках. Проклинах се за забавянето, за моментната душевна слабост, за цялата си самодоволна горделивост. А шофьорчето на таксито чакаше отвън да разбере ще оживее ли пациентът, когото той е взел от улицата. Като разбра, че момчето ще живее, той се усмихна и ми стисна ръката, сякаш моят син му беше роден брат. И сякаш не бе платил за операцията със златното кръстче, което може би беше спомен и подарък от някой близък човек. А тогава аз бях толкова шокиран от собственото си държание и от всичко, което стана, бях в някакъв вихър от събития, и не се сетих да му благодаря.

Мислех какво ще казвам на жена си, как ще се оправдавам пред нея за забавяното си и още — кой го е клал, трепал и ръгал с нож? Къде е бил Боян? С какви хора се е събрал? Как е станало всичко? Най-важното беше Боян да оживее. И той оживя! Бях денонощно край него. Всички в болницата разбраха, че това е синът ми, а на мен ми беше все едно какво говорят за мен. Жена ми дойде и тя, дъщеря ми също. Отложих признанията пред жена ми за по-късно. А сестра Кондова, свидетел на моя позор и срам, си мълчеше — тя явно бе потресена от нещастието ми и ме пощади. На никого не разказа как съм се бавил горе и съм питал кой ще плати, макар че не бях я молил за това. Синът ми не може да се храни нормално и сега трудно върви сам. Майка му го води по клиники и санаториуми, аз работя. Нейната коса побеля, моята също. След време разказах всичко на жена си, както си беше, молих я да ми прости. Аз разказвам, тя мълчи. Мълчи и досега. А синът ми ме гледа с такава любов, с такова възхищение и благодарност — Татко, ти ме спаси! Ако знаеше той колко съм виновен, и как се мразя и проклинам! Защото сухожилието можеше да бъде спасено. И сам не усещам как сълзите ми текат, станах плачлив като бабичка и от сърцето ми кръв капе.

По едно време се сетих, за негласното обещание, което душата ми бе извикала към Бога по време на операцията. Не знаех към кой поп да се обърна, но бях чувал, че при тях има някаква йерархия. Реших да говоря направо с владиката, прие ме трудно, бе много зает. Той ме изслуша — беше благ човек, гледаше ме със съчувствие и разбиране. Всичко му разказах като на изповед. И си беше изповед. И плаках и чаках какво ще отсъди. Той ми прочете някаква молитва и ме прати тук, в този пуст стар манастир — да служа на Бога и да се моля една година.

— Като изпълниш обещанието, ще ти олекне съвсем — каза ми той. Говореше тихо и спокойно, с един тънък глас, сякаш не беше ял цял месец, беше наистина слабичък, постник и аскет. Но благ, благ и мъдър — такъв човек не бях срещал!

— Във всичко има Божия воля — каза той — това е било нужно да стане за теб и семейството ти, Бог ще ви помогне. Той ви обича и няма да ви остави. Може би е предпазил сина ти от нещо много по-лошо. Чети духовни книги, чети Евангелието, работи, смирявай се и се покай за всички грехове в живота си. Пак ще оперираш някой ден.

Въведе ме в една стая, пълна с книги. Събра някои от тях и ми ги връчи. Имаше една за свети Лука Кримски — той също е бил лекар, хирург и е станал светец. На него най-много се моля за оздравяването на сина ми и за подкрепа на мен, големия грешник.

Това е моята история. Само ще допълня, че издирих таксиметровия шофьор, сестрата бе записала данните му, върнах му златото и реших да благодаря. Попитах жена си, аз глупакът, как да изразя благодарността си към това невероятно момче, което е вдигнало непознатия за него човек и го е довело в болницата. Колко да му дам? Жена ми, милата ми, умна жена каза:

— Ако му дадеш пари, ще го обидиш. Не разбираш ли, че това е човещина, любов? Как ще се отплатиш с пари за любовта на човека?!

Сега този човек е като брат на сина ми. И на мен — втори син. Така и не разбрахме кой е пребил Боян, каза, че се прибирал през нощта и не видял кой го е нападнал. Обрали го, взели му парите, телефона и якето от гърба. Понеже отначало се съпротивлявал, извадили ножовете. Но вече няма значение, така е трябвало да стане. Бог да им прости на злодеите, да прости и на мен! Хайде, младежо, ако ще работиш, вдигай камъните, ако не — тръгвай си! И каквото си разбрал — разбрал. Достатъчно време загубих, анализ и разбор няма да правим. Имаш мозък в главата си — сам се оправяй оттук нататък.

Разказът е отличен с втора награда на Седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева” под надслов „Дървото на живота” — Стралджа 2024