Автор: Деян Петров
„…ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение.“ Лк. 8:15
Хлебарят винаги беше буден още в тъмна нощ. Дори май не лягаше въобще. Когато и човек да минеше покрай малката фурна, все беше там. Дори да го нямаше на тезгяха сред самуните, баничките и всички най-различни чудни курабийки и сладки, малко след като влезлия се огледаше, хлебарят, незнайно как разбрал, че има посетител, излизаше от вътрешното помещение и направо подаваше поръчката на клиента.
Странното беше, че сякаш винаги знаеше какво иска новодошлият, дори оня да не беше сигурен, даже вечно мърморещите и недоволни бабички получаваха неща, които ги караха да замълчат, сякаш точно това са искали.
Сладки с различни аромати, цветове и форми, тестени чудеса с плодове, малки курабийки, всички със собствен характер, живот и съдба. Децата, залепили носове на витрината се кълняха, че виждали как творенията на хлебаря помръдвали и чували, че си шепнат помежду си, но кой ли обръща внимание на това, което малчуганите разказват? Важното беше, че хлебарят беше много способен в трудното и изискващо изкуство на печивата и въпреки, че не беше тукашен, хората наоколо бяха много доволни от него и работата му. Винаги можеше да му поръчаш нещо конкретно или да го оставиш той да реши какво да ти направи. Имаше десетки различни, все нови и нови неща – сладки, солени, с различни плънки, форми и видове, много от които съвсем неизвестни за хората, които го посещаваха от близо и далеч. Това обаче, както и личността на хлебаря (който май беше повече сладкар), не ги вълнуваше особено – все пак те получаваха това, което искаха, а и да не знаеха какво искат, винаги оставаха доволни.
Той имаше някои странности, но те не водеха до нищо обезпокоително – изглеждаше доста необичайно, говореше малко и със странен акцент, гледаше хората някак настойчиво и никой не знаеше от къде е дошъл и кога точно, просто един ден се появи или по-скоро от известно време се оказа, че на мястото има фурна с чудесни неща и един особняк, който ги правеше. Хлябът му беше прекрасен, нямаше човек, който да купи от фурната топъл и ароматен хляб с коричка и да го донесе цял до вкъщи. Може би затова той винаги даваше по един хляб в повече, а хората така и не можеха да разберат защо не искаше да вземе пари за него. Независимо какво си купеше човек, хлебарят с унесената си вглъбена усмивка слагаше по един хляб пред клиента. Ако човекът беше поръчал хляб, пет пакета сладки или дори просто една бисквита, винаги получаваше по един хляб допълнително и без заплащане. Продавачът се усмихваше се и държеше хлябът да бъде взет. Иначе не даваше и другото, което вече е поръчано. Хората обикновено приемаха, някои с благодарност и радост, други като естествено нещо от един собственик на фурна, трети с безразличие. Някои дори се връщаха втори път през същия ден и пак получаваха допълнителен хляб. Разбира се, имаше и крайни случаи – наблизо живееше един троснат старец, бивш военен, който бил извънредно дисциплиниран и принципен и настоял доста да си заплати за хляба или да не го взима. Хлебарят не приел нито едното, нито другото. След няколкократно повтаряне и по навик от армията, възрастният човек се нервирал и се разкрещял, но и това не променило нищо – след като се поизчерпал гръмогласният монолог, посетителят рязко си тръгнал … чак у дома открил, че носи два хляба и няма никакъв спомен как се стигнало до там. Повече във фурната не стъпил.
Майсторът винаги изпращаше с поглед всеки човек, преди да обърне внимание на следващия. Унесено гледаше към отдалечаващия се и нещо прошепваше, после затваря за миг очи и след мъничко насочваше цялото си внимание към следващия човек. Никой не знаеше какво казва, нито можеха да се досетят. Дори семейството глухонеми не успяха да прочетат по устните му – твърдяха, че явно било на чужд език. Когато нямаше много хора хлебарят понякога сядал пред вратата на малката ръчно скована пейка, запрятал престилката, махаше бялата си шапка и търпеливо чакаше следващия клиент или просто си почиваше. Гледаше надалеч и устните му се мърдаха без звук. Когато някой идваше, пекарят ставаше и винаги го дочакваше вътре, зад тезгяха, леко усмихнат и с неизменния допълнителен хляб без пари.
С годините всички свикнаха с необичайностите на този човек и ги приеха доста лесно, може би заради майсторлъка му или затова, че никога никому не досаждал, всъщност никъде и не ходел, приятели, роднини и въобще посетители нямал. Интересът около него поутихна и хората продължиха да си купуват от неговите чудни творения и да си получават безплатния хляб. Така и не разбраха на какво се дължи искрящата надежда в погледа, с която хлебарят посрещаше всеки, който идва, очакването като си тръгваше и какво беше всъщност цялото това нещо с хляба даром?!
Ако някой можеше да проникне в главата на този странен човек на средна възраст, щеше да види удивителни картини: как всеки, който си тръгва със самуна под мишница отива по пътя си, у дома или другаде, как го разчупва за децата си, слага в шкафа за друг път, как някой дори го изхвърля като си тръгне, до пътя, където минаващите хора и коли го стъпкваха и птиците – изкълваваха; имаше и различни човеци, получили този ароматен, пресен със златиста коричка извор на живот и символ на света, радостни си тръгваха, хапваха си от топлия, вкусен хляб, отдаваха се на разни мечтания, мисли, желания, почти винаги или се препъваха и се стряскаха и мигом забравяха или някой нещо поискваше от тях, спираше ги по пътя, или се сещаха, че дължаха пари или друго на някого, намръщваха се и продължаваха, някои отиваха към любовниците си и хлябът оставаше недовършен, само един-два пъти било взето от него; крадците се връщаха към попрището си, мързеливците продължаваха да мързелуват, горделивите се гордееха, злите – злобееха и хлябът изсъхваше, ставаше безвкусен и го изхвърляше за часове.
С всяка от тези съдби и случки взорът на хлебаря потъмняваше за миг, но той все така очакваше следващия човек да влезе във фурната, за да му даде насъщния даром, да го изпрати с кратка молитва и да види, да изживее случващото се нататък.
А другият вид хора вървяха, като все по-рядко си чупкаха от хляба и все по-малки парченца, връщаха се на работните си места, при болните си деца или съпруги, в домовете, които изискват постоянна и разнообразна грижа и домашните им ги чакаха с какви ли не задачи; други потъваха в празнотата и насладите и пак изоставяха и забравяха в джоба си, в торбичката, на стълбите, на масата, от, където прислугата го изхвърляше, този същият чуден хляб, разсеяно го захвърляха някъде, като бързаха за суетните си обществени явявания и толкова важни задачи, брояха си парите с радост и трепет и сърцата им биваха заглушени. Натъжаваше се и тогава хлебарят, но не се отчайваше, не губеше надежда. И ето, много рядко, но все пак се случваше – по пътя идваше светлинка (защото той така виждал хората, какви са наистина вътре и кой им е спътник разбирал за миг), приближаваше: плахо и нежно пристъпвало крехко девойче с големи, искрящи очи и живот занапред, който щеше да бъде отдаден на отглеждане на децата, които щеше да има; дебелият касапин влизал и с астмата си в миг изпълвал цялото помещение, за да купи сладки за болната си и на легло жена, за която се грижеше от години като за малко дете; идваше и куцащата баба, която живееше до сами гората и цяла есен събираше плодове, за да ги суши и свари като вкусен ошав за сирачетата през зимата; един напет момък пък като тръгваше, отиваше в една къща оттатък реката с обрасъл двор, чупеше хляба на парченца и правеше попара на немощния старец, който живееше там и не можел да излиза; надзирателя в затвора, който подаваше всеки път парченце от средата на хляба на осъдения на смърт, за да може онзи да прави фигурките за шаха си, който правеше вече месеци; смешното момченце с щръкнала коса, което все спореше с баща си и съучениците за истината и все го биеше; една жена без име, която занасяше хляба, който купуваше и този, взет даром на бездомните всеки път и се връщаше по 2-3 пъти, за което я мислеха лакома; още няколко души, които никой никога не забелязваше, но които с добри и чисти сърца принасяха добър плод с търпение, с тях засиявали очите на хлебаря, стопляло се сърцето му и той виждаше как те бяха съпровождани от ангели, а всичко, което даваха или правеха разтърсваше и променяше света, давало надежда и обещава живот.
Прибираше се във вътрешното помещение, където никой, освен него никога не влизаше, коленичеше, прекръстваше се и запяваше тихичко древните песни, хвалещи Бога пред малката икона, осветена от пламъчето на кандило. Наоколо нямало нито пещ, нито нощви, дори брашно и продукти за сладкиши не се виждаха никъде. Устните му се движеха в беззвучна молитва и след малко той пак ставаше, прекръстваше се отново, посягаше и от празния допреди миг рафт взимаше това, което очакваше следващия човек, който идваше, заедно с един топъл, пресен хляб, за да го даде даром. И да може оня, който го получи, да го пропилее или да принесе плод стократно.
