Хората ще се държат така, както искат, не така, както искам аз

2059 0
drugite

Автор: о. Джордж Морели
Източник: orthodoxytoday.org
Превод: Людмила Грибнева

Причината, поради която много от конфликтите ни с околните ни разстройват е, че в умовете си имаме редица ръководни правила, или познавателни „конфигурации”, относно това какви трябва да бъдат поведението на околните или последствията от определени събития. Казано направо: мислим, че те трябва да правят това, което ние мислим, че трябва да правят и е ужасно и страшно, катастрофално, едва ли не, ако не го направят. Това наблюдение относно човечеството е било обстойно разработено от пионера в когнитивно-поведенческата психология Албърт Елис, който посочва, че “е просто изумително как милиони хора на тази земя са ужасно разстроени и отчаяни, когато нещата не стоят по начина, по който те искат да бъдат или когато светът е такъв, какъвто е.” Казано иначе, те предявяват искания към хора и събития.

Подобно послание е познато сред различните религиозни традиции. В будизма има понятие за откъсване, според което човек би трябвало да се стреми да бъде толкова безпристрастен към мненията и мислите си, така че да не бъде емоционално и мислено нараняван от тях. “[Откажи се] от самия настоящ свят. Погрешните представи са от този свят. Правилните представи се издигат над този свят.” Това допълнително е обяснено в будистките текстове: “Трябва да бъдеш зает със собствената си практика. Не гледай правилното и грешното в другите.” По същия начин, индуизмът свързва взискателността с нашите привързаности и желания. Индуската свещена книга Бхагавад гита, казва “… от привързаността извира желанието, и от (незадоволеното) желание произлиза гнева. От гнева възниква заблудата; от заблудата възниква смущението на паметта; от смущението на паметта възниква загубата на благоразумие (будхи); от загубата на благоразумие индивидът загива.. . . .” Друг пасаж изразява тази идея с доста поетична образност: “Този, който извършва дълга си без привързване, предавайки резултатите на Върховния Бог, е неповлиян от греховно действие, както лотусът е недокоснат от водата.”

Интересна перспектива към взискателността идва от австрийския психиатър от еврейски произход Виктор Франкъл (1975), оцелял нацисткото унищожение, който я счита за форма на безбожие. Той пише: “Колкото по-религиозен е човек, толкова повече той ще уважава решението на ближния си да не продължи нататък. В края на краищата, точно религиозният човек е този, който трябва да уважава свободата на подобен избор, защото той е този, който вярва, че човекът е създаден свободен.”

Отците на източната църква считат отсичането на собствената воля за помощно средство в преодоляването на нашата взискателност към другите и към това какъв край мислим, че трябва да имат събитията. Св. Петър Дамаскин ни казва, че “трябва да бъдем безпристрастни към всички неща” (Добротолюбие II, стр. 149). Св. Йоан Лествичник (Манастир Свето Преображение, 1971) набляга на подобно „отношение”, когато ни казва, че това трябва да е “доброволно откъсване от всяко създание и цялостно отсичане на тяхната (нашата) собствена воля.”(стр. 67). За да направим това трябва да осъзнаем, че взискателността е болест. Св. Йоан добре изразява това, когато ни казва: “този, чиято воля и желание в разговор е да наложи собственото си мнение, дори и това, което казва да е истина, трябва да осъзнае, че е болен…”(стр. 38).

В основата на учението на всички църковни отци е това, че трябва да подчиним нашата воля на Божията воля. Така ние можем да видим синергията, съвместната работа на психологията и духовната традиция в подкрепа на излекуването на ненормално функциониращите мисли, емоции и поведения.