ХРИСТИЯНИТЕ КАТО ГОСПОДНИ ПРАОТЦИ

258 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски

Източник: „Prairie spirituelle”

Превод: Пламена Вълчева

Видяхме как светите Праотци са успели да преодолеят своето греховно състояние и да се превърнат в скъпоценен и безценен предобраз на Бога. Нека сега видим как и ние можем да станем праотци (предтечи) на Второто Христово Пришествие, как можем да станем светци. Историята ни показва това, което Бог очаква от нас.

Всички ние се раждаме духовно чрез кръщението. Кръщението е  утробата, нашата майка е Църквата, а Христос е нашият баща. Църквата ни ражда отново. Когато Никодим отива да види Христос тайно през нощта, Господ му говори за раждането  „свише” (Иоан. 3:3). Именно това раждане „свише” ни дава Църквата. Тя ни ражда, за да не бъдем чеда на тлението и смъртта, потомци на тези седем или четиринадесет рода, а за да станем чеда на безсмъртието, синове на възкресението, предтечи на осмия ден. Следователно какво е направил Христос чрез Своето идване в света?

Когато идва пълнотата на времето, Христос го събира, свива го и го затваря в Своята воля, за да му сложи край. С други думи, мистично и изначално премахва времето, което Сам е създал, и установява възкресението, вечността, превръщайки бъдещето в настояще. Следователно пълнотата на времето не е времето, а Самият Христос.

Нещо повече, Той е предвидил за нас края на времената, защото е поместил и приел в богочовешката Си личност нашата човешка природа. Но понеже Христос ще дойде отново и понеже ние сме в Него, това означава, че Той подготвя заедно с нас Своето Второто Пришествие. Христос не може да дойде, ако ние не подготвим Неговото идване. Както не влиза в сърцата ни, ако те не Го желаят и не Го търсят, така няма да дойде, ако ние не се подготвим за Неговото второ идване. Пришествието ще яви нашата слава, както казва Свещеното Писание: „а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:4). Светите Праотци отивали в шеола; ние, новите праотци, ще влезем в славата на Христос. Трябва ли да чакаме да минат поколения и хиляди години, за да се наситим на присъствието на Бога? Не!

Понякога когато монашеството бива атакувано и заклеймявано, се казва следното: монашеството е безплодно, защото монасите и монахините не раждат деца. Ала отците на Църквата отговарят: по един непосредствен начин монашеството осъществява делото на Христос от втория период от Неговия живот, делото на Новия Завет. Бракът е обслужвал целите на Стария Завет, когато хората са се раждали и са умирали и всеки от тях е имал усещането, че ставайки баща и дядо, ще живее вечно, защото е оставил поколение след себе си.

Ала нужно ли е да сме дълговечни тук, на земята, когато сме станали Христови и когато ни очаква слава и съвършенство? Отците на Църквата казват, че монашеството преодолява брака, плътското раждане, за да предотврати появата на хора, които са подвластни на смъртта, и за да способства раждането на духовни плодове. Монашеството, това подражание на ангелския живот, е осъществяване на есхатологичния призив: „Дойди, Господи Иисусе” (Откр. 22:20).

Осъзнаваме ли, братя, своята отговорност в човешката история относно идването на Христос? Ние пишем и служим на всемирната история. Нашето поведение и всяко наше действие в Тялото на Църквата оттекват в историята на човечеството и в богочовешката общност, защото ние сме „чеда на обещанието” (Рим. 9:8). Бог ни е дал обещание и е верен на него.

Несъмнено ние сме грешници както светите Праотци. Ние също сме изпълнени със страсти, ние също се отричаме от обетите си. Какво представлява нашето кръщение? Това е обет да умрем заедно с Христос за суетата на настоящия свят и да възкръснем с Него в другия живот. Колко пъти сме се отричали от обетите на своето кръщение!  „Кле се Господ и няма да се разкае” (Пс. 109:4). Бог не се отказва от обещанията Си. Дори и да не спазваме обещанията, които сме Му дали. Той ни е приел в Себе Си, ние сме Неговата награда, Неговата плът, а Той е наградата ни в нашата борба, в нашите сълзи, в нашите желания, в нашите страдания, Той е надеждата ни в бездните, които преминаваме. Христос кани нас, грешниците, като „призвани светии” (1 Кор. 1:2).

Христос е не само  свидетел на сътворяването на света, Той е и Негов Творец. В символите и в мрака на Стария Завет Той действа чрез смътни предобрази, които биват осветлени от Новия Завет. Сега Христос се открива в светлината на Църквата, на Истината, на познанието на Бога, в Своята собствена светлина. Старите неща са се обновили. Така ние попълваме сомна на Праотците според степента на своето освещаване. Когато се храня, цялото ми тяло се храни. Когато  „вкусваме” Христос, праотците също Го вкусват. Ние ги допълваме и те се усъвършенстват заедно с нас. Нашето обожение ги прави щастливи, това е, което те гледат от небесата. Вместо да гледат към Христос, те се навеждат, за да видят нас, за да видят какво правим, дали мислим за тях, дали вървим в тяхната посока, дали знаем, че са наши братя, наши ръце, наши нозе, наше тяло.

Чрез кръщението си ние сме поели отговорността за подготовката и идването на Второто Христово Пришествие. Сега ние сме пророците, праотците, предтечите на Христос, светиите, както ни нарича апостол Павел. Христос живее в света, защото ние живеем в света. Ето защо апостолът казва: „Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Когато ставаме едно със светите Праотци, ние способстваме за това Христос да проникне в човешките сърца. Христос живее там, където съм аз. Аз, грешникът, съм пророк, енергия на Бога.

Братя мои, за да не изпуснем от погледа си последната тайнствена вечеря и за да разберем нашето призвание, нашето величие, нашата вечна участ, нека станем богослови. Аз не съм част от едно семейство с две, три или четири деца, аз съм част от всемирното семейство. Аз не съм човек, аз съм бог по благодат. Влизам в кръщелните води и излизам богочовек. Колко велика е Божията премъдрост! Бог прави настоящето вечно и превръща ежедневните ни преживявания в тайнство. Тъй като сме създадени по образа на нашия Творец, трябва да чувстваме и да разбираме Неговия образ, трябва да живеем образа на Твореца. Казано по друг начин: трябва да растем в познанието на нашето общение с Христос. А пълно и съвършено познание ще постигнем, когато се яви Христос, нашият живот (Кол. 3:4). Там горе няма да мога да позная себе си, ще открия, че съм бил и съм бог, светлина от светлина.

Кое е това нещо, което може постоянно да ни освещава? Както Праотците не са загубили връзката си с Бога, така и ние не бива да я губим. Тъй като Бог е вложил в нас божествения образ — направил ни е неизличими образи и е дал на природата ни белега на светостта — първото нещо, което може да ни освети, е споменът, че всеки от нас е образ на Бога. Където съм аз, там е предвечният Бог.

Нека се движим като богове. Нека всекидневно ставаме участници в Словото на предвечния Бог. Христос е първообраз на невидимия Отец, изпълнен е със слава, единосъщен е с Отца. Разбира се, нашата същност е друга, но чрез участието си, чрез благодатта ние ставаме майки и бащи. Монасите и свещениците се наричат отци, защото раждат Бога. Христос казва: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват” (Лук. 8:21), те са тези, които раждат Христос. Христос бива заченат, развива се и расте в нас. Когато една жена е непразна, тя знае това. Ние също трябва да разпознаваме белезите на нашата бременност и да знаем, че носим в себе си Младенеца Христос; трябва да знаем, че в нас се изпълняват пророчествата на Исаия и думите на светиите.

Бог взе назаем плътта на Пресветата, за да я даде на Христос. Приемайки да служи на тайната на Въплъщението, Божията майка получава божествеността на Христос. Ние отдаваме плътта си чрез нашата воля, чрез нашия труд, чрез спазването на Божиите заповеди, чрез нашето смирение, послушание, пост, молитва, поклони и получаваме божествеността Му по духовен начин, но със сигурност не в същата степен, както Божията майка. Получаваме въплътената божественост на Христос и Неговата божествена плът. И когато сме на кръста като добрия разбойник, когато животът ни е като този на митаря, на блудния син…, никой не може да ни спре да кажем: „Боже мой, щом си ми дал Своята божественост, сега ме спаси!”. Щом кажем това, условията в нашия живот се променят и духовният живот става лесен, защото силата на Всевишния слиза върху нас и постига всичко.

Ние сме праотци на Христос! Осъзнаваме ли това? Да! Един в по-малка, друг в по-голяма степен, доколкото можем да Го поберем, доколкото се упражняваме в това, доколкото искаме да бъдем хора на молитвата. Важното е да вярваме в Него, независимо дали Го разбираме, или не. Важното е да не отхвърляме Бога вътре в себе си, да не сме безразлични, да не сме толкова склонни да забравяме всичко и да оставаме доброволно свързани със своите страсти.

Но това не означава, че няма да страдаме. Авва Лонгин казва: „Преди да се прояви външно, че жената е непразна, тя разбира това в момента, в който [месечното ù] кръвотечение спре.” Що се отнася до нас, ние трябва да сме готови да пролеем кръвта си, да умрем за Христос.  Въпреки това нека не се страхуваме. Както станало с Исаак и Авраам, Бог ще ни грабне и ще постави на наше място жертвено агне, а ако трябва да станем мъченици, мъчението ни ще бъде подобно на роса, защото Бог е Бог.

Затова нека живеем с желанието да станем богове. Бедите, скърбите, неуспехите, трудностите, страданията, плачът, болестите, смъртта са ежедневният хляб на човека. Но нека не се страхуваме, защото всичко това ражда святост, ражда Бога в нас.

Скъпи приятели, нека живеем с това убеждение и Бог ще ни напои с мляко и ще ни покаже нашия образ. След това ще ни даде хляба на безсмъртието, този на богословските прозрения и на духовните преживявания. Бог не е несправедлив към никого.

Нека се радваме, че сме участници в Божеството. Когато Христос дойде при Второто Пришествие, носен на облаци, ние също ще бъдем там. О, не сме ли наистина блажени? Обикновено ние виждаме светлината на падналия свят, но не виждаме светлината на истинския свят, не виждаме Христос. Но когато сърцето ни се сдобие с божествени трепети и движения, когато душата ни бъде удостоена с божествени преживявания, тогава ще разберем, че най-сетне сме презрели плътта и света и сме станали богове според призванието си. Именно тогава Бог ще ни даде неизказани съзерцания, на всеки според това, което може да понесе и да възприеме.

Наближава Рождество и от 20 декември започват да се пеят тропарите на предпразненството. Църквата мъдро е установила и най-малкия детайл. 20 декември е последният ден, в който нощта нараства; денят започва да се увеличава от 21 декември . Нощта и тъмнината се отдръпват, за да дадат път на светлината на деня. Нека се помолим Бог да премахне тъмнината в нашите сърца, сега, когато дните стават по-дълги и по-светли, когато ходът на времето се променя. Църквата възвестява това с изгрева на истинската Светлина, Слънцето на нашите души.

Христос ни е сътворил по-висши от ангелите, защото ангелите възпяват Христос, но не могат да разговарят с Него така, както човек разговаря с приятеля си. Не ни е направил просто служители, покриващи лицата си и треперещи като наемници, а Свое Тяло. Той умря за нас, а не за ангелите. Заради нас възкръсна и заради нас отново ще слезе от небесата и  ще се възнесе при Своето Второ Пришествие.

Нека се молим Бог да слезе заедно с нас в дълбините на сърцето ни, за да ни заведе веднъж завинаги на небето.

Втора част на беседа, произнесена в Драма на 16 декември 1984 г.