ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ И АСКЕЗАТА

632 0

Автор: архим. Павел Пападопулос

Превод: Константин Константинов

Християнският живот и аскезата трябва да се разбират като две понятия, които изразяват едно общо преживяване. Християнският живот не е  понятен без аскезата, нито  православната аскеза е понятна извън християнския живот.

Църквата много правилно и мъдро зове всички свои членове да се подвизават, т.е. да влязат в процеса на доброволно лишение (каквото и да е то), за да се откъснат постепенно от земните неща и да се изпълнят с любов към небесното. Много хора обаче се противят на този призив към аскеза. Звучи им абсурдно да се лишават доброволно от определени неща от любов към Христос. Докато някои християни полагат усилия да приложат в живота си аскетическия дух на Църквата, повечето хора го правят с унил дух.

Въпросът е, че Църквата, установявайки постите или говорейки за въздържанието на плътта, за мълчанието, ходенето на църква и т.н., поставя най-ниската граница на едно правило, което трябва да изпълва нашия живот. И ние трябва добре да разберем това.

Църквата иска от нас най-малкото, което може да поиска! Например отците на Църквата постановили като постни дни сряда и петък. Това правило е най-малкото, което християнинът трябва да спазва в живота си, а не най-голямото. Защото виждаме други хора, монаси или миряни, да постят не само в сряда и петък, но и в други дни с благословение на своя духовен отец. Защо правят това? От любов към Христос!

Друг пример: говорим постоянно за черкуването. И повечето хора мислят, че говорим само за черкуване в неделя сутрин. Но това трябва да се счита не за най-голямото, а за най-малкото, което можем да правим. Наистина може да нямаме възможност да ходим всеки ден на църква, но със сигурност можем да ходим на вечерня, на някой акатист или на някое бдение, или ако не можем да отидем в някой храм, можем да се помолим насаме у дома.

Какво искам да кажа? Че е грешка да смятаме за постижение, че пазим най-малкото, което Църквата ни предлага. Това, че пазим нещата, които Църквата ни казва, е първата стъпка, за да влезем в света на аскезата, в света на свободата и на божествената любов. Оттам нататък всеки човек съгласно това, което чувства и може, се подвизава, имайки винаги за критерий любовта и за спътници покаянието и смирението.

Аскетическите подвизи, установени от Църквата, са най-малкият дар, който можем да принесем на Христос за дара на Неговата любов. Затова виждаме преподобни мъже и жени, които са извършили непонятни (за нас) и свръхмерни подвизи (пост, бдения, молитви, правостоене, сред студ и жега, в пещери, върху дървета и стълпове, в доброволен затвор и т.н.).

Как са успели да направят всичко това и защо? Те са успели да се подвизават толкова много не защото са гледали най-малкото, което Църквата предлага, а защото са осъзнали величието на Божията любов. Когато човек разбере колко голяма е Божията любов и колко значимо е всичко това, тогава всичко му изглежда малко. Каквото и да прави — колкото и да се подвизава — е малко пред Неговата любов.

Каквото и да жертва в този живот, е минимално пред Неговата жертва. Колкото и да бъде онеправдан, е малко пред Неправдата, която Той претърпя заради нас. Затова и аскезата на светците превъзмогнала законите на падналата природа или по-точно накарала хората — светците — да живеят естествено, стремейки се постоянно към Светлината и Любовта.

Когато аскезата се върши не защото трябва, а защото сме движени от любов, тогава тя става покой, а не затруднение. Когато аскезата се върши с жертвен и смирен дух, тогава тя се върши не с унилост, а с радост и славословие.

Трябва обаче да подчертаем, че аскезата сама по себе си не ни спасява, ако не е съчетана със смирение, покаяние и изповед, със съучастие в тайнствата на Църквата, с послушание към духовника (или към стареца), с прошка и любов. Аскезата не действа магически върху човека, а е основата, за да съществува блага промяна в нашето битие. Аскезата няма граници и не трябва да остава във външните форми и външните черти.

Аскезата е различна за всеки, но е еднакво важна. Затова и майката Църква е установила малки аскетически подвизи, общи за всички, за да могат всички християни да живеят макар и с минимална аскеза, за да могат всички да бъдат в духовно бодърстване.

Позволете им да кажа, че човек може да спре аскезата само когато придобие христоподражателната любов. Защото аскезата има една цел: човек да се очисти и да стане необятен съд на Любовта, който ще се раздава на всички чрез Христос и чрез това раздаването ще израства  в Христос.

Можем повече да не се подвизаваме, ако сме се съединили с Христос, ако сме станали богочовеци по благодат, ако сме станали свети по благодат. Но кой от нас е постигнал подобно нещо?