Христос и последните неща

3377 0
time

Автор: Моисей Светогорец
Източник: списание Τόλμη, брой 3, Декември 2000
Превод: Мартин Ганев

Есхатологията се занимава със свършека на човека, на историята, на цивилизацията и света. Краят ни напомня за смъртта, а смъртта – за вярващите – напомня за вечния живот. Христос чрез Своята смърт на кръста победи смъртта, а чрез Своето възкресение ни даде светлоносното послание за нашето възкресение и радост в безкрайното Царство Небесно. Християните са определени за безконечна радост от близостта на Христа, като спасени поради тяхната вяра и любов към Спасителя и Изкупителя Иисус, а достойните богато предвкусват небесната радост още в този живот, макар и непълно. Предпоставка за посоченото горе е необходимата, гореща вяра на верните, за която другият живот е по-действителен от настоящия, но не като интелектуална процедура, а като непоколебима сигурност в радостотворните слова на Господа за бъдещите и последни неща. …. В първохристиянските години, в техния жив и ентусиазиращ елемент, първите християни са имали постоянното чувство, че “краят наближава”. Когато апостол Павел отишъл в Солун и открил християните да очакват края бездейни, той ги смъмрил и им казал, че който не се труди няма право да яде, като по този начин осъдил паразитния начин на живот в тежест на другите, който произхожда от една погрешна есхатология. Свети Киприян през 3 век споменава, че светът е остарял и наближава една световна катастрофа. Общата тенденция на всички църковни писатели през всичките векове е, че краят на света не е далеч изобщо.

Христос е реализирал напълно всички старозаветни надежди, изпълнил е пророческия Закон, победил мрачните демонски сили, преобразил света, преобразил и онези, които искали да се спасят и да дойдат в светлината на Истината. Кръстът и Възкресението са символите на победата над смъртта, над греха и мрака, и са начатък на новия живот в Христа. Словата на Христос за деня и часа на съда представляват една присъща действителност, а очакването на бъдещето се преживява още тук и сега. Иисус не бил единствено и само един ентусиазиран учител за бъдещето, както се поддържа от протестантите, но Той Самият бил началото на ново, хубаво, истинско и свободно отношение между човека и Бога чрез Иисус Месията, отношение чрез Сина Човечески.

Християнинът в Църквата се намира в постоянен преход, той е отправен към края с добра загриженост, желаейки съвършенството на последните неща, а като причастник на вечния живот, копнее по крайната среща с Христос. Като ранен от Христовата любов, християнинът сега преживява радостния опит от сигурната надежда донякъде, очаквайки с копнеж завършването на неговото горещо желание. Църквата преживява последните неща в настоящето чрез Божествените Тайнства и всесилната Божия благодат на Светия Дух, желаейки завършването ù в съвършенството на Божието Царство. Притъпяването на това силно преживяване се проявява в хипотонична любов, неентусиазирана умереност, равнодушие и нежелание за Бога, атония на въодушевяващия елемент, на жертвеното, подвижническо и мъченическо автентично мислене.

Книгата Откровение на Йоан Богослов, любим ученик на Господ и спътник на Богородица, говори за възкресението на светците преди крайното възкресение, което светоотеческата писменост тълкува като причастност на светците във Възкресението на Господа чрез Тайнствата. Резервираността на великите отци на Църквата да тълкуват тази книга със седем печата, както и изобилието от съвременни, отнасящи се към темата тълкувателни книги, написани от расоносци и не само, би трябвало да ни проблематизира. Импровизираните и лесни тълкувания за последните неща, които много често са и толкова нелепи, говорят за необходимостта от това, да бъдем благоразумни и сериозни.

Напрегнатата, шумна и плашеща днешна есхатология, съчетана с ужасяващата антихристология и неудържима демонология създават страх и ужас, които не говорят за онзи дух и етос на разсъдливост, на скромност и кротост, на безстрашие и радост. Няма да доближим Христа до хората чрез проклятия, страх, ужас, заплахи и викове. Ние следваме Христа от любов, а любовта изгонва страха. Ние отиваме при Христа като свободни синове, а не като безволни, несвободни и наплашени роби.

Нашата борба има добра тревога за нашето спасение, а не стрес подбуден от демоните. Ние имаме ума си в ада и не се отчайваме, по думите на Господа отправени към свети Силуан Атонски. Нас не ни плаши и унижава помненето за смъртта и края, но ни дава чувството за суетност и мимолетност, както и чувство за радостната тъга от покаянието. Да говорим повече за Христа, а не за антихриста, казваше блаженият старец Паисий Светогорски. Нека живеем края като настояще, а настоящето като край. Близо до Христа и Алфата и Омегата са хубави. Без Христа краят е ужасяващ, хаотичен, истинска смърт без изход, без очакване, без надежда и светлина. За християните обаче в края стои съвършенството, а след края началото…

Според прекрасния, преподобен Максим Изповедник сегашното е малко и нищожно, в сравнение с бъдещия век. Тук е годежът, а там е бракът. Тук е само част, а там е цялото.

Покой, блаженство, благодат, благословия, ликуване в съзерцанието на Бога, в прегръдката на Христа. Тук и сега са само лъчите от Неговата Божия благодат. Есхатологичното очакване властва в целия живот на Църквата, без смущения, но напротив като печеливш изход във възкресния живот на Христа, в Пасхата, в светодуховния и радостотворен мир. Краят за Православната църква не е толкова времеви, колкото качествен, това е нов живот с Христа, нов живот, който започва още отсега. Ако някой преживява радостта от присъствието на Христа в своя живот, него не го плаши идващият край, а го радва и той го очаква с трепет. Есхатонът в настоящето придава на живота на вярващия християнин едно удивително ново измерение, което се характеризира с трезвост, бодърстване, победа над страстите, жътва на добродетелите, богоподобна любов, безстрастие, обожение, съвършенство по благодат и причастност, съзерцание на Таворската светлина, причастие с Тялото и Кръвта на Господа. В Божествената литургия Спасителят, Изкупителят Иисус Христос е постоянен и неизразходващ Се, като в нея литургичният вярващ дълбоко чувства опита от вечното настояще, навлиза във вечността, предвкусва божествената хармония от вечните векове, чувствайки Възкръсналия Христос да благославя както последните неща, така и настоящите…