ЦАРСТВОТО НА БОГА И ЦАРСТВОТО НА КЕСАРЯ

629 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Християнинът, какъвто и да е той и където и да се намира, живее в два свята. Обитава две реалности, толкова различни и противопоставящи се — Царството на Бога и Царството на Кесаря. Този парадокс е като жертвен кръст в неговата душа и превръща живота му в истинска драма, неразбираема за другите. Тази трагична двойственост пронизва цялото му странстване, там, където Бог го е поставил.

От момента, в който човек повярва в Христос и Го приеме съзнателно като Спасител на човечеството и свой личен Бог и водач по стръмния път към рая, той напуска със сърцето си този грешен и потопен в страдания свят. Обръща гръб на всепоглъщащите му заблуди и  става поданик на невидимо, но и несъкрушимо Божие царство. Това е не само вътрешна еволюция, но и пробив, възлизане нагоре в едно друго, по-висше измерение. В същността си това е ново раждане, над видимото  и общоприетото, разчупване на детерминизма на света, дълбоко лично решение, плод на мистичното помазание свише от Духа Светаго.

Другите — „външните“ и неповярвалите, не могат да проумеят този съкровен и сакрален  акт и гледат на новообърналия се към вярата като на човек налудничав, заблуден и объркан. Но това е повече от разбираемо, защото душите им не са възпламенени от небесния огън, който е запалил кандилото на душите на Христовите последователи. Те не са посетени, не са докоснати и озарени от този необясним вътрешен прелом и духовна борба.

Християните са посланиците на Спасителя в един свят, който е поставен под греха, проклятието и смъртта. За него Той е произнесъл Своята присъда. Изрекъл е категоричното, но и твърде печалното:  „Цял свят лежи в злото“(1 Иоан. 5:19). Иисус обаче не е проклел света, а просто го е оставил на свободната воля на Своите чеда. Всички те като наследници на „изгонените от Едем“ съзнателно са решили да отхвърлят пълнотата на битието и радостта от общуването с Твореца в Неговата градина и са решили да тръгнат по свой път, слушайки предателския глас на гордостта.

А Той като примерен баща е уважил техния избор, но не е затворил вратата докрай, а като всемогъщ и всемилостив Бог им е дал път до небето чрез учението на Своя Единороден Син  и примера на светците. Призовал ги е да го отвоюват с борба в нестихващата стихия на личната „метаноя“. Не само да изкупят себе си от първородния грях, но и да заслужат място в царството Божие. Но не с омраза и противопоставяне на духа на света и като въстават в открит бунт срещу Кесаря, а като го превъзмогват с любов.

Да бъдеш християнин, не означава просто да бъдеш един добър човек, а да се опиташ да си светлина в тъмата, радост в тъгата, път в безпътицата. Да се опиташ да победиш света като „воля и представа“, като го обгърнеш с обич, вместо с омраза и простиш цялата болка, която ти е причинил. От онези, които са решили да го последват, Спасителят не иска да прокълнат този объркан свят, а да отхвърлят неговия престол в сърцето си.

Затова и Спасителят изрича: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Най-яркото свидетелство за изпълнението на този Негов завет са житията на Божиите угодници — светците, които по думите на великия Павел: „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани, умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани, (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти“ (Евр. 11:33).

С всичко това те са се превърнали в живи камъни, в светилници по пътя към Царството Му, преминали през „огън и вода“. Но не всеки от нас има това висше посвещение да последва в пълнота техния пример. А и Бог не иска това задължително и категорично от всеки. Той е милостив и чедолюбив и има не само план, но и промисъл за всеки човек.

Чрез св. Теофан Затворник Светият Дух посещава верните с кроткото Си наставление: „Живейте в света, но не бъдете от него.“ Но се иска не само сила да изпълниш това, но и нещо повече — Божията подкрепа. Защото в тази могъща задача всеки би се провалил, ако не беше Неговата спасяваща благодат. Без нетварните енергии на Бога, всеки, колкото и силен да си въобразява, че е, би се провалил в своите трагикомични опити. Християнинът е най-крехкият и най-силният човек на земята. Той е нежен като цвете, но и твърд като камък. Неговата беззащитност е всъщност най-голямата му сила. Защото той разчита на Божията защита и всеоръжие. Всемогъщият Бог му е дал Своите изказани чрез слово и неизказани от Духа обещания, не само за следващия, но и за този живот. Но на всеки от нас е поставил една важна задача, която е обръщение и обещание. С доверие и  любов Бог се обръща към всеки и изрича:  „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Не просто ще му се даде, затова че Го е последвал и се опитва да бъде Негов, а придаде — ще му бъде дадено над очакваното и той ще получи свръх онова, което дори не е очаквал, ако се опита да Му бъде верен докрай. Затова страданието, което ще ни връхлети по пътя, си струва да бъде понесено с търпение и твърдост, защото целта е висша, а пътят — свят. Затова нека не се огъваме под тежестта на изпитанията, а да носим мъжествено своя кръст, като знаем, че той може да се превърне в наша корона.