Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Неслучайно изразяваме любовта си чрез розата. Розата е цвете, което свидетелства за Голгота, за Разпятието и Възкресението. Стъблото с бодлите е пътят към Голгота, един път, който е кръстен и причинява болка, когато го вървим. Този кръстен път завършва в прекрасния цвят, който обикновено има цвета на кръвта и на жертвата — тъмно червено. Там благоуханията на Възкресението и Възнесението свидетелстват, че си струва да изпиташ болка и да се жертваш, за да приемеш даровете на Рая. Изразяването на ероса и на любовта се отъждествява с розата. Това не е случайно. За да вкусиш благоуханието на любовта, е необходима болката. Тя е пещта, в която златото заблестява. Тя е изпитанието, чрез което ще се открие истината.
Любовта се отъждествява с кръста и болката. Ако махнем бодлите от розата, тя ще ни се стори грозна и гола. Както водата има за съставни елементи кислорода и водорода, така и болката е съставен елемент на любовта, защото любовта се открива чрез акта на превъзмогването, чрез себепревъзмогването. И естествено това причинява болка. Всяко превъзмогване е едно движение, което искам да направя. Това съдържа опасност и болка, но жаждата за онова, за което копнеем, преодолява всичко. Даваш розата с бодлите, за да отправиш това послание.
Обичам те и ме боли за теб. Една болка като преживяване, защото те чувствам част от моето аз, което иска да се съедини с мен. Една болка като превъзмогване. Една болка като агония, която върви по въже в живота на тлението. Боли ме, че ти я давам с бодли, но това не ме интересува, защото съм готов на всичко. Една болка, която не спира до Разпятието, защото тогава би била трагедия, а следва Възкресение и благоуханието на цвета, защото, когато в болката има любяща жертва, това не е едно ужасно и непоносимо преживяване, а възкресна сладост. Нека нашата любов стане роза, както въплътената любов — Христос — се разпна и възкръсна за всички нас.