Автор: Ставрос Янгазоглу
Подготвил: Константин Константинов
Църквата черпи своята идентичност в историята не от това, което е сега, а от това, което ще бъде, когато в есхатона бъде напълно преобразена в Царство. По пътя си тя предвкусва и вече се приобщава към есхатона. Битието на Църквата се определя в решаваща степен от диалектическата връзка между историята и есхатона. Нейната парадоксална ипостас се разкрива по превъзходен начин светотайнствено, тъй като Църквата като тайна на Тялото Христово се конституира и съществува чрез преплитането на есхатологичната реалност с историята. Този есхатологичен подход допълнително прави невъзможно всяко концептуално определение на тайната на Църквата. Църквата се осъществява всеки път в своите тайнства, които разкриват нейния живот като израз на есхатологичната истина за съществата. Тя е светотайнствена общност, а не религиозна институция с организирана благодат, идеологическа вяра и морална дисциплина. В православната традиция тайнствата не са самостоятелна глава от еклесиологията, а нейна важна отправна точка и начало. Това е немислимо за схоластичното богословие, което приема тайнствата като продукт на един предварително съществуващ клерикален механизъм. С други думи, Църквата предшества като дадена историческа реалност, която притежава и предава невидимата Божия благодат посредством богоустановените свещенодействия, разбирани като независими и автономни средства. Православното възприятие за тайнство не е някакво свръхестествено или магическо действие, а енергийното присъствие и действие на Триединния Бог в творението и историята. От самото начало на Сътворението връзката между несътворения Бог и сътворения свят е светотайнствена и това се обобщава в тайната на Църквата като Тяло Христово.
Тайнствата на Църквата са проявления и функции на това Тяло по такъв начин, че изобразяват и да предвкусват истината и живота на Царството. И точно тук възниква един важен проблем, който съвременното православно богословие е наследило от влиянието на западната схоластика. Кои са тези тайнства и как те отобразяват есхатона на Царството? Схоластичното богословие от 13 в. разделя тайнствата на Църквата на седем независими и изолирани ритуала. То дори направило разлика между задължителни и незадължителни тайнства, подчертавайки тяхното индивидуално и нравствено измерение. Древната Църква и православното предание не са познавали тази условна номерация и никога не са я свеждали до затворено число. До 14 в. тайнствата на Църквата са главно Кръщението, Миропомазанието и св. Евхаристия в едно единно и неразривно литургично единство и сред другите известни като тайнства се смятат дори поменът за починалите и монашеското пострижение (св. Дионисий Ареопагит, св. Теодор Студит). Проблемът се усложнява още повече, когато православните догматисти, които критикуват затвореното число седем, изброяват и други тайнства, като увеличават просто техния брой. Ясно е, че Тялото на Църквата не притежава само седем светотайнствени проявления. Многобройните функции, които харизматично разкриват живота на църковното тяло, имат освещаващ и светотайнствен характер. Проблемът не се крие в номерацията, а най-вече във въпроса кое тайнство разкрива и конституира по превъзходен начин Църквата като образ на есхатона на Царството. Кръщението, както знаем, засажда в Тялото на Христос. Освобождавайки кръстения човек от разтлението на съществуването, въведено от първородния грях, то представлява ново лично раждане в новия живот на църковната общност и следователно води и включва непосредствено в св. Евхаристия. Миропомазанието е действието на Духа, което укрепява новородения вярващ в борбата, присъща на идентичността на члена на Църквата. Кръщението и Миропомазанието са ръкоположението на всеки мирянин в „царственото свещенство” (1 Петр. 2:9) на Църквата.
Свещенството на епископа, а оттам и на презвитера и дякона, е благодатно служение и образ на светотайнственото присъствие на Христос в Тялото на Църквата и не просто е немислимо извън евхаристийната общност, а засяга самата ѝ ипостас и структура. Бракът е включването на естествената връзка между мъжа и жената в тайната на връзката между Христос и Църквата, която се осъществява в евхаристийното събрание. По същия начин и покаянието като аскеза и изцеление на болния член на общността е възможност за неговото повторно включване в евхаристийната общност. Възпоменаването на починалите не може да бъде разбрано без евхаристийната връзка между живите и починалите, между земната и небесната Евхаристия. Маслосветът, водосветът, проповедта и всяко друго освещаващо и светотайнствено свещенодействие на Църквата е неразривно свързано с евхаристийната Литургия на Църквата. Нито едно отделно тайнство обаче не изобразява напълно есхатона на Царството, а всички заедно, доколкото са неразривно свързани с Евхаристията. Така отново стигаме до тайнството на евхаристийното събрание като главното тайнство на Църквата.
Като отразява библейската и по-ранна светоотеческа традиция, св. Дионисий Ареопагит посочва, че Евхаристията е върховното тайнство на общността и събранието, което събира разделените хора и ги съединява с Бога. Нито един обред или тайнство не са завършени без евхаристийното им включване и перспектива. В същата херменевтична линия и традиция св. Николай Кавасила през 14 в. подчертава, че Евхаристията е тайнството на Църквата, което придава светотайнствена пълнота и на другите тайнства. Наистина в древната Църква нито едно тайнство не се извършвало извън св. Литургия. Всичко произлизало от Евхаристията и органично се включвало в нея и чрез нея изобразявало есхатона. Евхаристийната връзка и зависимост на другите тайнства се потвърждава и от съществуващата днес, макар и фрагментарна, тяхна литургична структура. Този възглед не представлява евхаристийна едностранчивост, сякаш Евхаристията е просто едно тайнство наред с другите. Тъждеството между Църквата и Евхаристията не е символично, а напълно реално; то не е обезценяване на други еклесиологични аспекти, а евхаристийно осмисляне на всички служения и изрази на църковното тяло. Касае се за едно съборно разбиране за Евхаристията като превъзходно тайнство на Църквата. Евхаристията възглавява и включва всички тайнства, точно както възглавява и отобразява тайната на възглавяването на всички в Христос. Св. Николай Кавасила изразява този съборен възглед, когато в своето Тълкувание на Божествената Литургия заявява, че Църквата е „(об)означена” в пречистите и страшни Христови тайни, т.е. в Евхаристията. Това обаче не е някакво символично отобразяване, а органична идентичност, точно както сърцето е свързано с членовете на тялото, клоните с техния корен и, както казва Христос, пръчките с лозата. Св. Николай Кавасила в крайна сметка потвърждава Павловата еклесиология, в която се обозначава, разгръща и осъществява тайната на Божието домостроителство. Терминът „се обозначава” има специално богословско значение и предполага именно органичната и опитна връзка между Евхаристията и Божието домостроителство. Не се касае за просто словесно сравнение, казва св. Николай Кавасила, а за истинско тъждество. За първи път в Православния Изток се среща описателно определение на Църквата, което дори е ясно антисхоластично. Църквата се открива и изразява своята идентичност в тайнството Евхаристия, но не символично, т.е. типологично и условно, а действително и онтологично. Тайнствата на Христос са Неговото Тяло и Кръв, които са истинска храна и питие за Църквата. Точно както Тялото на Христос не е символ на Христос, а Самият Христос, така и в тайнството Евхаристия се осъществява именно това Тяло на Христос. Участвайки в него, самата Църква се претворява в това, което е Тялото и Кръвта на Христос.
Следователно, ако човек съумее да види идентичността на Църква, той ще види именно Тялото Христово. Ясно е, че у св. Николай Кавасила „тайните” в множествено число се отнася за Евхаристията, а не за многото тайнства. „Защото Тялото и Кръвта на Христос са Тайни”. Това опитно разглеждане на Църквата е и единственият възможен подход към Църквата. Отъждествяването на Църквата и Евхаристията не е символично, а напълно реално. Всъщност само Евхаристията съдържа и разкрива основните богословски предпоставки на еклесиологията. Троичното измерение започва като път към осъществяването на Царството на Отца, Сина и Светия Дух.
Чрез поредица от литургични действия автургичното домостроителство на Сина е представено във всички негови стадии. Христос чрез съ-действието и призоваването на Светия Дух е глава на Тялото на Църквата и същевременно „Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван” (Св. Златоустова Литургия). В сърцето на евхаристийната Литургия взаимността между христологията и пневматологията осъществява христоцентричното единение и отнасяне на всички неща към Бога и Отца. Особеното действие на Светия Дух конституира в Христос църковната общност, прави наново Богочовека присъстващ и действащ в нея. Но преди всичко показва единия Христос като Глава на Тялото, Който включва и засажда многото. Действието и освещението на Утешителя осъществява единството в Христос и същевременно утвърждава различните служения и дарове като събития на общение с Христос в полза на църковното тяло и за неговото съзиждане. Евхаристийната литургия е дело на народа и предполага присъствието и участието на всички служения. В православната традиция е немислимо нейното извършване в отсъствието на народа. Следователно в своето пневматологично измерение Евхаристията се преживява като екзистенциално събитие, а не като интелектуална или емоционална вяра в едно свръхестествено и обективно чудо. Общността на Църквата моли Христос да изпрати отново другия Утешител, за да може „да се всели благият Дух на Твоята благодат в нас, в тези предложени дарове и във всички Твои люде“ (Св. Златоустова Литургия). Чрез призоваването на Духа се осъществява една екзистенциална промяна в отношението на човека към обектите, тъй като творението и самият живот биват принесени от човека на Бога. „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко” (Св. Златоустова Литургия). Без да се променя природата на сътворения свят и на човека, се променя начинът на съществуване в евхаристийно общение с Бога. Следователно в своето антропологично измерение Евхаристията изразява живота на верните в Христос като общение на любовта, като общение със светците, благодатно осъществявано от Светия Дух. В това общение са включени както живите и мъртвите, така и подвизаващите, очистващите си и усъвършенстващите се.
Единство и общение
В противовес на всяка философска, социална и религиозна етика, Евхаристията на Църквата, като общение, което конституира една нова мрежа от отношения, отхвърля частното постигане на добродетели или добри дела, както отхвърля и понятието за индивидуално спасение. Евхаристийното събрание изразява съборни отношения на любов и свобода между човека, света и Бога. В това особено общение не съществува индивидуална душевна полза, нито индивидуална оценяване и заслуги. Евхаристията, като събиране на разпръснати и разделени преди същества в Тялото Христово, не е средство за обслужване на индивидуалното благочестие, даване на благодат за морално усъвършенстване, а самоцел и израз на Църквата. Защото Евхаристията като литургичен акт разкрива съборната тайна на Църквата, която е възглавяването и участието в цялата тайна на Христос. Това е общението в Христос на света и човека с източника на живота, възстановяването на битието и етоса на човека по образ и подобие на битието и етоса на Светата Троица. Защото етосът на Евхаристията е насочен към „онова единство, чийто учител е Светата Троица” (Ισαάκ ο Σύρος, Τα ευρεθέντα ασκητικά, ΠΔ΄). Евхаристията е един постоянно обновяващ се акт на единство, Литургия на цялата Църква, която събира разделените индивидуалности, за да ги включи в единно Тяло. Тя не засяга отделни индивиди, не налага индивидуалното благочестие. Това, което се случва в Евхаристията, засяга преодоляването на биологичната ипостас, преобразяването на екзистенциалните възможности на природата, общението и взаимното проникване на членовете на Тялото Христово, осъществяването на човека като личност по образ и подобие Божие. Докато Христос при Въплъщението се съединил с човешката природа, Той не приел нито една от отделните човешки ипостаси. Събитието на Христос се разпростира сега върху евхаристийното събрание на Църквата, приемайки всяко отделно същество. Христос става Личността, Която свободно включва и благодатно обединява всяка човешка личност.
Евхаристията и всеки светотайнствен акт, свързан с нея, възражда и преобразява цялото човешко съществуване в единството на природата и личността на Христос. Евхаристийният опит никога не се отнася до преживяването на отделни хора, сякаш се касае за специално вдъхновение на определена класа избрани и привилегировани, отделени и обособени от общото тяло на Църквата. Църквата като Тяло, в което Христос е Глава и лично средоточие на единството, неразривно свързано с неговите многобройни и различни членове, с отделните човешки личности, е дело преди всичко на Светия Дух като Носител и Подател на живота и общението на Светата Троица. Светият Дух, Който изцяло обитава и почива в Богочовека, прави обоженото човечество споделено, така че благодатното общение с личния начин на съществуване на Бога да преминава чрез Христос към останалото човечество и към цялото творение. Това особено действие на Светия Дух в евхаристийната общност — разбира се, не някаква неясна и абстрактна духовност или индивидуална добродетел и морална самодостатъчност — прави непостижимата само с помощта на човешките усилия реалност на човешката личност благодатно постижима. Чрез Светия Дух многото христовидни личности стават напълно причастни на единия Христос. Тварното е нетварното се съединяват съвършено, без да се отрича тяхната другост. Това лично приобщаване към Тялото Христово се превръща в събитие на свободата и любовта, преодолявайки дадените граници на тварното и нетварното.
Църква, Евхаристия и Царство
В Евхаристията цялото домостроителство на Христос се разгръща като теория и образ, като повествователно възпроизвеждане, но и като възглавяване. Светата Евхаристия възпроизвежда „тук и сега”, т.е. прави присъстващо, реално и активно Христовото домостроителство. Опитното включване и участие на мнозината в Христовото домостроителство, чрез което се открива един нов начин на съществуване и живот, една друга, нова връзка между Бога, човека и света, конституира Църквата като тяло Христово. Ако Божието домостроителство, както и Църквата, „се обозначават” в Евхаристията, това става поради есхатологичната ориентация на св. Литургия. Църквата не се открива в затворените исторически контури на миналото. По-скоро тя се открива и намира в съборната и безкрайна перспектива на есхатологичното съжителство на тварната и нетварната реалност. По този начин тъждеството на Евхаристията и Църквата произтича от тъждеството на Евхаристията и Божието домостроителство. Светата Литургия избразява Църквата не такава, каквато е сега, а каквато ще бъде в есхатона на Царството.
Неин връх и същевременно причина е усъвършенстването на членовете на църковното тяло, тъй като светостта и освещението са предвкусване на Царството. Благата, които дава извършването на Евхаристията, са опрощението на греховете, общението със Светия Дух и наследяване на Царството. Църквата вече е приела тези блага чрез делото на въплътеното домостроителство на Христос. В св. Евхаристия Църквата моли и благодари за тяхното предаване и активиране в съучастващите. Църквата вече е наследила Царството, тъй като в него е влязъл като предтеча Христос, Богородица, но там вече е изпратена цяла „колония“ от безброй светци, които като еднородни застъпници на човеците съставят „църквата на първородните, които са написани на небесата” (Евр. 12:23). Следователно тя вече се отнася до една открита есхатология, в която участват постигналите съвършенство светии. Наред с това съществува и „все още не”, което се отнася за онези, които все още се борят да се очистят и вървят по пътя към съвършенството. Във всеки случай Църквата върви към есхатона на Царството, който и предвкусва в Евхаристията.
Именно затова в редица прошения от св. Литургия се говори за постигане на Царството въз основа на блаженствата, които се тълкуват евхаристийно и есхатологично. Подготвянето и подготовката на вярващите чрез личната им аскеза, но също така и всяко литургично действие в Евхаристията, молитвите, песнопенията, четивата от Писанието допринасят не само за това вярващите да приемат освещението на тайноводството, участвайки в тайнството „за опрощение на греховете и за вечен живот” и предвкусвайки по този начин живота на Царството, но и да запазят това освещаване в живота си. Литургичните действия освещават, защото разказват и представят цялата история на Божието домостроителство в три фази, които съответстват на трите литургични „времена”. В литургичното време, което предшества жертвата, се свещенодейства Въплъщението и Откровението на Христос като продължение на Стария Завет в Новия Завет.
По време на освещаването на Даровете и претворяването им в самото Тяло на Христос се извършват и провъзгласяват Неговите страдания, смърт, Възкресение и Възнесение, а веднага след това се открива изпълнението на обещанието на Отца, т.е. слизането на Светия Дух и активното участие на верните в плана на Божието домостроителство като есхатологично предвкусване на Царството. Евхаристийното тайноводство изобразява и изразява по единен и хармоничен начин земния живот на Богочовека от началото до края. Евхаристийните събития допринасят за постоянното възпоменание, проявяване и преживяване на аспектите на спасителното домостроителство на Христос, чието виждане и участие в св. Евхаристия дава освещение, подобно на онова, което дало на целия свят, когато се осъществило веднъж в историята. За това и било проповядвано, за да се открие на всички хора.
Участието в евхаристийното възпоменание и виждането на Божието домостроителство, общението с тялото и кръвта на Богочовека позволява на вярващите да участват с увереност, но и с близост в живота на Христос. Участието в тайната на Христос е дело на един чисто откровен процес, чрез който целият човек се настройва и съсредоточава в нея. Литургичният символизъм на Евхаристията служи за тази цел, така че опитното виждане на Божието домостроителство да води вярващия към евхаристийната трапеза и участието в тайната на Христос. Накрая, приобщаването с Тайните разкрива есхатологичния опит от преобразяването и преминаването на верните „от слава към слава”. Органичната връзка между Евхаристията и богослужебното преживяване на Божието домостроителство дава ново измерение на времето, преодолявайки противопоставянията между минало, настояще и бъдеще. В литургичното време на Църквата се извършва възпоменанието на събитията на Божието домостроителство, от сътворението до есхатона на Царството в едно неразривно настояще. Това обаче не е символична типология, лишена от истина и съществено съдържание. Христос е предвъзвестен в пророчествата на пророците, ражда се като Човек, учи и прави чудеса, понася страданията на Кръста, възкръсва и се възнася отдясно на Бога и Отца, изпраща другия Утешител, като предвъзвестява Своето славно Царство. В литургичното време на Църквата Христос възглавява света и историята и се открива по мистагогичен начин. Всички тези събития се преживяват литургично не само защото Христос като Богочовек е Господар на историята и делата Му не се подчиняват на ограниченията на пространството и времето, но и защото евхаристийните дарове се претворяват в Тяло и Кръв Христови и не са формални символи. Присъствието и действието на Светия Дух в тайнството Евхаристия осъществява претворяването на евхаристийните дарове и прави присъстващ и действащ Христос, Който, след като лично е приел човешкото съществуване, се свързва вечно и с Църквата и присъства, вижда се и се докосва по светотайнствен начин, без никога да престава да бъде вечният Свещеник и Молител към Бога и Отца. Освен това Евхаристията изобразява взаимното проникване на настоящия и бъдещия свят, светотайнствената връзка между небесната и земната Евхаристия, между Църквата и Царството. Възглавяването на цялата тайна на Христос представлява древната евхаристийна традиция, която изразява и осъществява събитието на Църквата в историята, предвкусвайки тайнствено есхатона на Царството. Това разбиране било по-скоро опитна и жизнена реалност, която не се нуждаела от теоретично описание както на Изток, така и на Запад поне до появата на на схоластиката.
Оттогава, точно както богословието било разделено и систематизирано в множество самостоятелни глави, така и Евхаристията била приета като едно от седемте тайнства, като независим обред, изолиран от битието и идентичността на Църквата. Характерно е, че в схоластичното разбиране на догматиката главата за тайнствата била разграничена специално от главата за Църквата. Евхаристията била едно конкретно и абсолютно различно тайнство, което засягало просто само един частичен аспект на Църквата. Църквата в своя исторически път естествено не се отъждествява напълно с Царството. Съществуването на тлението и смъртта постоянно я сблъсква с рушителното действие на злото. Това е една общност, която се бори срещу греха и смъртта и следователно е съставена от грешници и светци. И макар все още да живее в седмия ден на историята, тя все пак участва „смътно като през огледало” в незалязващия Осми ден на Царството. Това е така, защото евхаристийният опит на Църквата може да изобразява и да отразява в историята, тук и сега, есхатона на Царството.
Но есхатонът на Царството е бъдещата крайна точка, последният етап на Църквата. Въпреки множеството библейски и светоотечески описания на небесната Църква, точното устройство и картина на Царството остават неясни и неосъзнати на този етап. Знаем обаче, че идването на Царството ще означава „ново небе и нова земя” (2 Петр. 3:13), премахване на тлението и смъртта, пълно и непрестанно участие в божествения живот. Тази общност на усъвършенстването на светците е Църквата на Царството, където в евхаристийното тяло на Христос се възглавяват и включват всички неща — творението и човечеството. Христос като Глава обединява членовете на Своето тяло, т. е. Църквата, в живота и общението на Светата Троица. Нетленни и безсмъртни, сънаследниците на Христос ще участват от слава в слава в „царството, приготвено вам от създание мира” (Мат. 25:34). Църквата черпи своята идентичност от Царството и върви към него. И докато на настоящия етап тя се различава от Царството и само предварително участва в него, изобразявайки есхатона в Евхаристията, в бъдеще тя ще бъде напълно обединена и идентична с него. Неизменно ориентирана към очакването на Царството, Евхаристията е участието в есхатологичната трапеза, наследство на Царството, което вече е дадено на верните, макар и още да не е напълно присъстващо в историята. Като принасяме евхаристийните дарове, ние принасяме начатъците на нашия тленен и биологичен живот на Бога и приемаме вместо тях вечния, непреходен и истински живот.
По този начин тайнството Евхаристия действа и отвъд видимата и историческа Църква, тъй като то се принася и за починалите, които макар да не са още съвършени, също се освещават по чудотворен начин. Много членове на Църквата, „по наследствено право”, даже вече се намират там. Според св. ап. Павел се касае за Църквата на първородните, които вече са записани на небето. С явяването на Христос свръхнебесната и земната реалност конституирали едната Църква. Христос е Предтечата на вярващите към Святая Светих, Пътят, който води към Отца, Този, който сега се съединява с хората евхаристийно и светотайнствено, независимо дали те все още са подвластни на тлението и смъртта. В есхатона обаче всичко ще стане явно и виждането и бляскавостта на Христос ще бъдат пълни. Тайнството Евхаристия е откриването на Църквата към Царството, към събранието и „тържествения събор… на първородните” (Евр. 12:23); именно поради тази причина и било предадено от Христос. Това евхаристийно единение е предпоставка за есхатологичното участие в Царството.
