Автор: дякон Ивайло Борисов
Влиянието на поета се простира отвъд пределите на неговия, така да се каже, мандат на този свят.
Й. Бродски
Наскоро в свой пост в социалните мрежи проф. Андрей Кураев бе написал: кой е най-големият руски православен мисионер на 20 век? Отговорът на Кураев е донякъде стряскащ — не, не мислете, че той бе посочил себе си — това е преподобни Андрей Рубльов (†1430).
Преподобни Андрей Рубльов [1] е един от великите иконописци на Средновековието, оставил ни своя шедьовър „Старозаветна
Св. Троица“ (1425) [2].
„Неговите светли икони с големи очи — пише Кураев — оспорват съветския мит за „тъмното средновековие“ и предизвикват интерес към света, в който хората могат да бъдат рисувани по този начин“. Кураев твърди още, че „Троицата“ е била във всички училищни учебници, и като прословута „класика“ привличала зрители в Третяковската галерия в Москва.
Това твърдение наистина е доста значимо и заслужаващо вниманието ни – творчеството на човек, починал през 15 в., да оказва духовно влияние в продължение на няколко века.
Дали можем да кажем същото и за църковната музика? Смятам, че да. Песнопенията, които изпълняваме в храма, също са продукт на художествения усет на църковната общност, „отлян“ обаче не в багри, а в мелодии.
Знаем, че мисионерството за привличане на души за царството на Христос има многовековна история — безброй духовници и миряни са проповядвали евангелието (някои дори до смърт), спазвайки завета на Бога: „идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).
Трябва да признаем, че за да бъде ефективно мисионерството за Христа, то трябва да притежава една отличителна черта — ненатрапчивост.
А църковната музика, драги, когато е поднесена по подобаващ начин, умее да разпространява вярата по един ненатраплив начин. Самата мелодика и красота на църковните химни може да извиква покаяние и умиление у човешката душа, като едновременно с това тушира нерядко срещащия се наставнически тон на някои проповеди. Чудните християнски песнопения се вливат във вярващите души, където, можем да кажем, заживяват свой тайнствен живот.
Тук се сещам за едни думи на гениалния режисьор Бергман, който обичал музиката. Бергман твърди, че „понякога едно музикално произведение създава емоционална връзка, ситуация. […] Музиката освобождава нещо, което иска да бъде изразено и разказано“ [3].
Представите си обаче следното нещо — мисионер, който не знае основните истини на вярата или пък не може да ги изрази по правилен и привлекателен за аудиторията начин. Това наистина би било фиаско за мисията му. С което искам да подчертая, че тези, които пристъпват към храмовата певница или хоровия състав, трябва да притежават съответните качества — не само вродена музикалност, но и положен труд върху материала, които им предстои да пеят.
Разбира се, за да е мисионерски акт, пеенето ни не трябва да бъде отблъскващо — разбирайте грозно, силово и индиферентно. То трябва да е сладкогласно, дозирано откъм сила и носещо божествена наслада.
И до днес съществуват разкази за църковни певци, които със своето пеене са привличали многоброен народ в храмовете, където са служили — достатъчно е да споменем имената на протопсалта от български произход Иван Каиков [4] и протопсалта на Вселенската патриаршия Трасивул Станицас.
Това стои като основна задача пред всички църковни певци — така да пеят, че да привличат хора към храма, а не да ги отблъскват.
Но църковни мисионери са не само певците, в още по-голяма степен това важи за църковните композитори. В редиците на създалите чудните църковни химни има хора от всякаква народност и възраст, обединени от общия знаменател на горещата вяра в Христа.
Тази тяхна топлина във вярата продължава да се чувства, да живее в техните композиции. Макар и да изпълняваме песнопения, писани преди десетки и стотици години, те запазват свежестта си благодарение на вярата и таланта на техните творци — едни истински църковни „евъргрийни“.
Протойерей Йоан Майендорф твърди, че мисионерството „включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си“[5].
Именно това са правели и големите творци на църковна музика — чрез нея те са отдавали част от себе си, най-доброто от талантливата си природа.
Друго важно условие за успешната мисия на проповядващите Евангелието е да познават характера, бита и културата на тези, към които е обърната проповедта им. Това е валидно и при изпълнението на църковната музика. Ние знаем, че в богослужението на Православната Църква за възхвала на Бога се използва само човешкият глас като най-съвършен музикален инструмент, което обаче не пречи в определени православни общности да се използва и музикалният инструмент орган [6]. Такъв например е случаят с църквата на св. Спиридон на о-в Корфу. О-в Корфу обаче е бил във владение на Венеция в продължение на няколко века (почти до края на 18 в.), с което донякъде се обяснява едно типично западно явление като органовото звучене по време на богослужението.
Също така в енориите на Александрийската патриаршия в Африка има местни обичаи, в които е застъпена употребата на музикални инструменти [7].
Мисионерите трябва да водят душите на хората към Христа и вечното Му царство, без обаче да преследват свои национални интереси. Отец Йоан Майендорф например отбелязва за руския православен монах св. Герман , мисионерствал в Аляска: „Св. Герман се е борил с онези, които по негово време са се опитвали да експлоатират и да „русифицират“ населението на Аляска“ [8].
Същият принцип трябва да е валиден и в църковното пеене — православното пеене е съкровищница с наднационално богатство [9] и никой, от тези, които ни въвеждат в него, не бива да ни впримчва в услуга на чужди интереси, макар и облечени в християнска одежда. В съвремието има такива примери — хора, иначе знаещи и можещи, да пропагандират чуждото като единствено мерило за правилно поднасяне на църковната музика. Не им вярвайте — пропагандаторите няма да свършат.
Православната църковна музика е богатство не само заради многовековното си развитие, но и, както отбелязахме, защото тези, които са записали имената си в историята ѝ, са представители на различни етнически групи, обединени от обща вяра в Иисус Христос.
„Всяка епархия, всяка енория и всеки човек трябва да бъдат включени в мисионерското служение“ [10] — думи на покойния голям богослов и свещеник Александър Шмеман, които е добре да запомним.
Както отбелязахме, създателите на църковните песнопения и изпълнителите им са мисионери на Христовата Църква. Всеки, занимаващ се с изкуството на църковната музика, трябва да има предвид, че и от неговата музикална проповед също зависи разпространението на благовестието Христово по широкия свят. И което е по-важно — в безкрайно по-широките и ценни души на себеподобните.
Бележки:
[1] Св. Андрей Рубльов. Иконописец, www.pravoslavieto.com
[2]„Старозаветна Троица“ на преп. Андрей Рубльов, www.sveta-troica-plovdiv.com
[3]Renaud, Ch. An unrequited love of music, www.ingmarbergman.se, 18.10.2011.
[4]Борисов, И. Протопсалт Иван Каиков — пример и вдъхновител за съвременните църковни певци, www.dveri.bg, 10.11.2016.
[5] Майендорф, Й. За мисионерството, www.dveri.bg, 28.06.2019.
[6]Борисов, И. Къде в Православната Църква звучи орган?, www.pravoslavie.bg, 10.08.2021.
[7]Никипорук, Й. Защо Православната църква не използва инструменти?, www.bogonosci.bg, 10.04.2019.
[8]Майендорф, Й. Цит. съч.
[9]Борисов, И. Национално или наднационално богатство е едногласната църковна музика?, www.pravoslavie.bg, 17.07.2018.
[10]Шмеман, прот. А. Православие и мисионерство, www.dveri.bg, 17.06.2005.
