Автор: свещ. Ивайло Борисов
Преди години прочетох на едно място наглед очевидната истина, че музиката е изкуство, което се разгръща във времето. Разбира се, никой не би могъл да се усъмни в това твърдение — все пак за да чуем някакво музикално произведение, ни е нужно определено време.
При изкуството, което ни поднася видими художествени образи (изобразителното изкуство), това например не е така. Погледнете, да кажем, някоя от картините на Владимир Димитров-Майстора — в тях веднага личи пълнокръвието и жизнеността на образите, наситеността на краските; те ни пленяват мигновено, като окото ни начаса е „примамено” от тях. В музикалното изкуство (включително в църковното такова) не е така — нужно е време, в което то да „заживее” в пълнота; време, в което да прозвучи музикалната реч, отправена към слушателя.
С категорията „време” се занимават широк кръг от специалисти — от физици и историци до поети и богослови. И, разбира се, всеки от тях би описал времето по свой начин, отговарящ на разбиранията му. Тук се сещам за едно стихотворение на поета Одън, в което той казва:
Законът, казват градинарите, е слънцето,
законът е зрънцето,
на което служим пролетес и есенес,
утре, вчера, днес.
(…)
Законът, казва съдията, свел очи, това е
(приказката му е ясна, разчленена),
законът е, както вече говорих надлъж,
законът е, както всеки трябва да знае,
законът е, да ви го кажа още веднъж,
законът си е законът. [1]
Според вярващите обаче Този, Който твори времето и пространството, е Бог. За разлика от някои древни учения (древногръцки и източни), които определят времето като циклично, ние, християните, вярваме, че то е линейно — има начало и край, който ще настъпи след Второто Христово пришествие. Св. Йоан Богослов повествува, че след края на света „не ще вече да има време” (Откр. 10:6).
А замисляли ли сте се например как протича ангелското пеене? Знаем, че ангелското пеене е модел за подражание за църковните певци — ненапразно казват за някой добър певец, че пее като ангел. Дали ангелското пеене е част от времето, или е част от вечността? Как мислите?
От книгата на пророк Исаия (наречен старозаветен евангелист) ние научаваме, че шестокрилите серафими възпяват Твореца с думите: „Свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:3). Ангелите обаче, както разбираме от думите на старозаветния пророк, извършват този свят и съкровен акт във вечността, защото Бог е Отец на вечността (срв. Ис. 9:6). Така достигаме до истината, че ангелското пеене зазвучава извън времето, макар понякога да озвучава и земната шир. [2]
Нека пак да повторим, небесната музика не се осъществява във времето, а извън него. Времето не ѝ е нужно, за да се разгърне. А това нейно вечно измерение задава тон на музиката, която звучи във времето — църковното ни пеене. А как точно се съприкосновяват вечното и временното в музиката (а и не само в нея), не ни е дадено да знаем.
Факт е, че ние, земните хора, нямаме реална представа за вечността. Едно от чудесата на Църквата Христова обаче е това, че тя ни сближава с вечността. Както в благодатните ѝ дарове (най-вече в светата Евхаристия), така донякъде и в нейните изкуства ние се докосваме до вечното, приело осезаем образ.
Вероятно на всеки от нас му се е случвало по време на богослужение да се почувства отделен от тукашното, забравил за времето. Вярвам, че това откъсване от временното се осъществява благодарение и на вдъхновеното църковно пеене. Църковното пеене има способността да въздейства по този необясним с човешки думи начин. И наистина е така — мой приятел и добър църковен певец ми е споделял, че като пее, все едно забравя, че е жив!
И като споменахме за отказ от човешки думи, трябва да отбележим, че благодарение на преподобния Йоан Кукузел и неговите съвременници църковни композитори (ХΙV в.) църковното пеене също понякога се отказва от използване на думи — така се появяват тези чудни и нищо не значещи срички (наречени кратими), които може да чуем по време на богослужение — те-ри-ре, то-то-то и пр. [3] А че мъдростта и истината не са ограничени по времеви и географски принципи разбираме и от това, че повече от шест века преди Кукузел св. Исаак Сириец ще каже, че „думите са инструменти на този век, а мълчанието е тайнство на бъдещия век”, а пък близо шест века след преподобния отец гениалният австрийски поет Рилке ще напише, че музиката е „език, където езикът свършва”[4].
Когато говорим за църковното пеене и вечността, бихме могли да отбележим и това, че пеещите на Бога с чисто сърце и отдаденост ще получат в пълнота своята награда отвъд — спомнете си житийната случка с подарената от Богородица златна монета на преп. Йоан Кукузел. Между другото, дали е случайно това, че Кукузел е получил златна монета отвъд?
Не бива да забравяме и факта, че музика в нейната вечна и надмогваща времето перспектива звучи и в „света“ — как иначе да си обясним думите на композитора Моцарт [5], че не чува във въображението си последователно отделните части на музиката, която създава, а като едно цяло?!
А нима в другите църковни изкуства вечността не нахлува във времето по свой тайнствен начин — вижте например иконите с тяхната обратна перспектива, където погледът, свикнал с линейната перспектива, просто се натъква на „задънена улица“, за чието преодоляване е нужна капка трансцендентност. [6]
Вярващите в Бога хора са наясно, че макар и намиращи се в света и земното, са част и от вечността, защото общуват с вечно Съществуващия (срв. Изх. 3:14). Разказват, че на въпроса „Колко е часът?”, руският поет от ХΙХ в. Константин Батюшков (който страдал от психични проблеми) отвръщал: „Вечност.” Може би тази своего рода юродивост отваря очите на нас, нормалните, за същественото, за нещата, които са истински ценни.
Църковното пеене се разгръща във времето, но негова родина и цел е вечността [7], защото възпяването на Бога не ще престане никога, а ще продължи в царството Му, което не ще има край [8].
Бележки:
[1] Стихотворението на Уистън Хю Одън „Подобно любовта” (превод: Александър Шурбанов).
[2] Борисов, И. Какво направиха ангелите в нощта на Рождество Христово, www.bogonosci.bg, 24 декември 2021 г.
[3] Борисов, И. Исихазмът и църковното пеене, www.bogonosci.bg, 2 август 2023 г.
[4] Стихотворението на Райнер Мария Рилке „На музиката” (превод: Венцеслав Константинов).
[5] Борисов, И. Моцарт и вярата, www.bogonosci.bg, 5 декември 2021 г.
[6] Линейната перспектива е тази, при която размерът на изобразения обект се намалява пропорционално с близостта му към убежната точка (въображаем център в безкрайността) и с отдалечаването му от гледната точка на наблюдателя. Обратната пък перспектива има за условен център гледната точка на зрителя, с отдалечаването си в пространството от тази гледна точка, обектът става не по-малък, а по-голям.
[7] Борисов, И. Достигат ли църковните ни песнопения Небето?, www.pravoslavie.bg, 12 април 2018 г.
[8] Член седми от Никео-Цариградския символ на вярата.
