Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Нека всички се смирим, с въздишки и ридания да бием върху нашата съвест, та после, при вечния съд, да не бъдем осъдени, а да получим опрощение, защото там ще имаме истинско облегчение.
,,Икос от службата за Неделя на Митаря и Фарисея”
Нима фарисеят не е чаровен? Как да не е убедителен, самоуверен и впечатляващ. Носи това опасно очарование на „вечно правите“ хора. Тези, които винаги знаят как и пред кого да се защитят и това да стане така, че да убедят останалите. Те сякаш никога не губят и ако се вгледаш внимателно в тях и не си достатъчно задълбочен и разсъдлив, лесно, твърде лесно ще се съгласиш с това. Затова в този свят с каквото и да се занимават и с когото и да общуват те винаги са добре. По невероятен начин умеят да се пласират навсякъде и при всички обстоятелства и не просто да оцелеят, но и да постигнат целите си.
Но, да пази Бог от тях… Защото в самата дума „очарование“ има нещо фалшиво, бесовско и нехристово. А то може да бъде разпознато само от онези, които биват водени „свише“ от Духа Светаго, от Когото бликат всички живи извори на истината. А всъщност „опасният чар“ на фарисея и неговата лична самоприсъда е чувството му за духовно превъзходство. Този съзнателно изграден навик и подход, че той е „специален“, че не е като другите.
И свети евангелист Лука в глава 18, 10-14 ясно и точно излага това, представяйки образите на митаря и фарисея. Фарисеят е толкова искрен, когато застанал в центъра на храма, заявява: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци“. А после подробно, някак си от само себе си изрежда всички свои благодеяния. Излага откровено — и пред своята съвест, и пред Бога — духовните си постижения, потопен в усещането за собствената си добродетелност и висота, възприемайки себе си като специален. И това е неговата диагноза. Той е специалният… Има какво да покаже и да каже на Бога. В качеството на човек, който е направил нещо пред Него, заслужава не само да бъде чут, но и да получи награда. Той е личност с трудове и подвизи, с изграден духовен ритъм и отношение към религиозния живот. Активист, функционер, радетел на духовността. Той е двигател на процесите, всички го познават, поздравяват и уважават. Или поне така си мисли, потънал в своето самодоволство. Затова счита себе си за богоизбран, а Бога — за длъжник за всичките му благодеяние към Него. Бог не само може, но е и длъжен да му помогне. Защото той е заслужил с трудовете си.
Уви, ние често, твърде често сме в позицията на фарисея. Ние, специалните, ние, избраните, ние, призваните… С ясното съзнание, че сме избрани и предопределени. Само защото сме вярващи и сме в храма. И най-важното —защото сме достойни. А другите отвън и отстрани задължително тънат в мрак. Те се незаслужили, забравени, отхвърлени от Бога. Влизаме в ролята на съдници, самозвани и потънали удобно в станалата типична за нас топлохладност, която преминава в самодоволство.
Затова и е толкова болезнено прав един от най-забележителните духовници на съвременното Православие, митрополит Йеротей Влахос, който в своя труд „Православна психотерапия“ изрича нещо дълбоко вярно, а именно, че съвременният православен християнин много повече прилича на образа на фарисея от притчата за митаря и фарисея, отколкото на грешния митар.
Ако тази мисъл бе изречена от някой разочаровен мирянин или от служител в храма, тя не би имала такава тежест и дълбок релеф. Но тя е наблюдение на духовник и владика, на духовен баща на всички вярващи и невярващи, който има огромен пастирски опит. И затова звучи като истинско откровение. Защото малко или много ние сме заразени с най-опасния духовен вирус — прелестта. Веднъж повярвали и тръгнали по стъпките на Спасителя, постепенно сме се опрелестили и сега трябва да се отърсим от този коварен, но преодолим вирус. Как? С едно-единствено лекарство — смирението. Само то може да успокои нестихващите игри на аза и пламъка на неговите страсти. Само то може да помогне на фарисея да дойде на себе си и в себе си. И само така той може да осъзнае цялата пошлост на поведението си и да се превърне от наемник в приятел и в истински верен на завета Господен.
Ключ за всичко в нашия духовен живот е смирението. Застанали пред дверите на Царството Божие, ние няма как да влезем в него, ако не го носим в себе си и не го използваме, за да отключим вратата му и да прекрачим прага му.
Затова е прав великият мистик на светото Православие св. Йоан Лествичник, който изрича в своята забележителна творба „Лествица“, че „ако някой има много добродетели, но няма смирение, няма да се спаси, а друг, който няма други добродетели, но има смирение, ще спаси душата си.“
Нека всички се очистим от този опасен чар на прелестта и доколкото можем, да пазим себе си от „фарисейския квас“. Да отхвърлим от себе си суетата, да разкъсаме мрежата на себеугаждането и да се опитаме да бъдем добри подражатели на нашите приятели светиите и праведниците. Да наведем главите си и да следваме примера на грешния митар, който със сълзи на очи изрича: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“. Само така ще получим оправдание и ще имаме основание да бъдем до Спасителя в Неговото Царство и до онези, които са заслужили да бъдат Негови.
