Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Видях времето, верния приятел и непримиримия враг, да държи гумата на забравата и да трие, да унищожава събития и човешки лица. Пред картината на историята с лекота заличаваше това, което животът с труд беше написал. Но някои лица са останали неизличими след преминаването на забвението, сякаш Бог ги е очертал с ръката Си, както плочите на Завета, за да бъдат скъпоценно наследство за човечеството. Сред тях се откроява старческата и тържествена фигура на Сократ.
Бос, простодушен и естествен, Сократ обикаля улиците на Атина. Имайки за верен другар словото, преследва истината и тайнствено обикаля бреговете на Галилея и тесните пътеки на Йерусалим. Имайки за съжител бедността, тича след Бога, Който любящо и смирено обеднял заради човека. Бога, Който не държи мълния, а Кръст. Душа търси Сократ и Той го е довел до Своята богата страна. За добродетел гладува философът и Той му е сложил трапеза. Несмутим пред съдилището, учителят на мнозина философи е спокоен в прегръдката на любимата си истина. Истината, която Пилат търсил, макар да я имал въплътена пред себе си. Истината, заради която измил добре ръцете си, за да не би тя случайно да го бележи със своите отпечатъци.
Видях те в мрачна вечеря на човечеството, Сократе. Там, в тясната килия на твоята необятна свобода. Навън демонично свиреше силният вятър на предателството. А ти с непоклатима ръка държеше високо чашата и пиеше отровата на неблагодарността. Изчакваше да се търкулне спокойно и последната капка, за да не остане смърт за другите.
В този свещен момент, в който всички са затаили дъх, се чува ясно, като литургичен химн, твоят кристален глас. „Сега вече е време да си тръгнем, аз — за да умра, а вие — за да живеете…“. Пророческо слово, което не позволява завесата да се дръпне, въпреки човешките любо(не)честиви усилия. Мрачната вечеря става Тайна вечеря. Отровата на неблагодарността отстъпва място на тайнството Евхаристия. И чашата на смъртта се опразва. Става Потир „за Живот вечен“!