Четат ли православните Евангелието?

808 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Преди двадесет години един от водещите мисионери на съвременното свето Православие, дякон  Андрей Кураев, написа книга, която разбуни духовете на вярващите. В своята много актуална за това време творба „От протестантите за Православието“ той представи един интересен укор, отправен към православните от страна на протестантските богослови.   А именно, тяхното наблюдение, което се е превърнало в открито твърдение — православните целуват Евангелието, но не го четат.

Тезите в творчеството  на  този млад  и интелигентен духовник още тогава бяха твърде спорни и противоречиви, но върху тази наистина си струва да се замислим.

Имат ли основание нашите приятели протестантите да споделят и поддържат това вече добре оформено мнение, което се прогласява във всички посоки?

Наистина, ние, чедата на Източната църква, се отнасяме с външно благоговение към светото Евангелие, обличаме го в блестящ обков, украсяваме го в духа на пищната византийска традиция и го целуваме в храма. Има момент в православното богослужение в хода на утринната възкресна служба, когато служащият свещеник  изнася Евангелието за поклонение и всички богомолци се нареждат да го целунат. Това е не само утвърждение, но и преклонение пред живото Слово Божие.

Но извън този необходим външен духовен елемент на ритуалната празничност, в хода на своето битово ежедневие и в личния си духовен ритъм дали обикновеният православен вярващ отделя нужното духовно внимание на светото Евангелие? Дали се отнася към него не само с искрено благоговение, но и с жив интерес и с желание да се ръководи от неговите слова?

Изглежда, че именно ние, православните, от всички наши единоверци християни от различните деноминации най-малко познаваме Евангелието и най-рядко го цитираме  и изхождаме от него в задъханата практика на връхлитащото ни битие.

Вярващите от безбройните протестантски движения го носят със себе си, цитират го навсякъде, по повод и без повод, до такава степен, че се превръщат в непоносими досадници в своята истинска  и   чиста ревност, стараейки се непрестанно да го преплитат в своето ежедневие и да го приведат до малкия свят на хората. Тези харизматични в своите очи наши събратя по вяра пряко изпълняват наставлението на св. ап. Павел: „Проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука“(2 Тим. 4:2). Но с това те не само неспирно се стараят за успеха на своята лична духовна мисия да „благовестят Словото, за да обърнат хората“, но и будят въздишки на отегчение и дори биват отбягвани, както от невярващите, така и от доста вярващи хора. Нещо повече, берат горчиви плодове, като постигат „обратния ефект“. По този начин те отблъскват хората от живото Слово на Спасителя и си спечелват репутацията на неуредени или душевно помрачени хора. Превръщат се в „духовни папагали“, в глашатаи на Христос, които хвърлят бисерите на свинете, забравяйки това Негово съкровено, но деликатно предупреждение.

Днес живеем в свят, в който умовете ни биват връхлитани от всички страни от всякакъв вид информация, възникваща както в бита, така и в обществения живот. Затова умовете ни са уморени и преуморени от динамиката на събитията. Никой няма време да изслушва другия и се дразни твърде лесно в своята силна ранимост от интервенцията, която идва отстрани. Затова и подобен вид мисия, на пръв поглед достъпна и необходима, е всъщност  неотносима и досадна.

Други наши приятели — римокатолиците, с които сме били заедно малко повече от хиляда години, представят една по-мъдра и външно обрана визия на своята мисия в обществото. Но те не притежават пълнотата на благодатта, водят се от малките и големи отклонения и ереси, напластени в тяхното учение  и страдат от безброй недъзи и поражения във всички нива и звена на  църковния живот. Това създава недоверие и дори апатия и неприязън към тези „вестоносци на вярата”. До голяма степен те са изгубили доверието на обществото и дори интереса към тяхното учение.

А ние? При нас се получава един истински парадокс. Защо? Защото имаме светото Православие, което е изцяло богооткровено и истинско, предаващо вечния завет между Христос и светите апостоли и вдъхновено от пълнотата на божествената благодат, неувяхващо вече две хиляди години. И макар да сме верни на своите сакрални традиции и на наставленията на светите отци, ние не само избягваме да говорим за Евангелието, но и по-важното — много често не го познаваме, не го цитираме и не живеем с неговото чисто слово. Вярващият, който истински следва светото Православие, не само уважава, но и се прекланя пред Свещеното Предание. Той дълбоко уважава и отдава нужната слава и преклонение пред авторитета на светите отци. Нашите духовни предци са ни завещали съкровище — творенията на светите отци, както и много патерици, отечници, елексира на „Добротолюбието” и съветите на стълбовете на някогашните великани на Източната църква, които са изпълнени с тълкувания на свещените текстове  и мистични разсъждения във всички аспекти на вярата и битието.

Тази непресъхваща традиция е достигнала до наши дни и техният завет е преминал от поколение на поколение, от авва към авва, за да разцъфти в безценните напътствия на св. Паисий Светогорец, св. Порфирий Кавсокаливит, св. Яков Цаликис, стареца Клеопа, стареца Тадей и още много известни и неизвестни изповедници. Но всяко наставление или съвет на премъдрите старци все пак носи една неизменна лична отсенка, отражение на личната им позиция и субективно наблюдение  и в някаква степен е пречупено през тяхната индивидуалност. И все пак то не е свето Евангелие.

Четирите евангелия (на св. апостоли Матей, Марко, Лука и Иоан), включени в канона на Новия Завет, не само ни насочват пряко към вечния живот и ни посочват пътя до царството небесно, но и са приложими към всеки детайл от нашия практически живот, като представят  една нова християнска етика. Те не трябва да бъдат подценявани и омаловажавани в очите на никого. В тях звучи ясно и точно гласът на Пречистия Иисус, Син Божи и Спасител на падналото човечество.

Самият Той изрича чрез апостола на любовта: „Твоето слово е истина“ (Иоан. 17:17), както и категоричното и неотменимо: „Небе и земя ще премине, ала думите ми няма да преминат“(Мат. 24:35). Божиите думи са в центъра на всичко наше. Те са „светлина от светлина“  и във висша степен са  богооткровени и пречистени от Бога. А така наречените „частни, лични богословски мнения“, породени от лична оценка, са малко или много отражение на обстоятелствата около тях. Колкото и да са благословени и осветени от Духа Светаго, те нямат тази пълна и безусловна богооткровеност  на Словото на Спасителя, вечния Логос, Богочовека Иисус, Който изпълнява волята на Отца Си. И това е ясно и безспорно не само за академичните богослови, но и за светите отци, които не застиват и не се самоопияняват от своите творения, а насочват към Спасителя и Неговото Слово, което кънти в светото Евангелие.

Всички те са пример за христоцентричност и преданост на Писанието. Красноречив пример за това са думите на св. Паисий Светогорец, който изрича: „Коренът за придобиване на добродетелния живот е непрестанното изучаване на Божието Слово“. В своите спомени блажени Августин с горчивина споменава, че в младите си години, когато е бил увлечен от идеите на манихейството и философията, е подценявал и дори се е подигравал на простотата на изреченото в четирите свети Евангелия. Но впоследствие, когато е преминал през банята на светото Кръщение и е приел духовно служение, чистосърдечно признава, че истината за вселената и живота е изразена най-ясно в тях. Той изрича ред красиви слова за това и признава че: „Светото Писание е книга за всички („Изповеди“).

Мнозина свети отци са препоръчвали на духовните си чеда и на всички идващи при тях поклонници всеки ден да четат откъси от светото Евангелие и да се стараят да подражават на Христа Спасителя. Достатъчно е един вярващ човек да се запознае с двата тома на „Велики руски старци“, за да установи, че тези забележителни боговидци на православното благочестие изтъкват пред вярващите необходимостта от дълбоко познаване на Словото на Сина Божи и наставляват всички в молитвените си правила и мистичния си личен труд задължително да четат и разсъждават върху него.

Това, че ние, настоящите православни, проявяваме много често нехайство и откровена небрежност към техните свидетелства и наставления, е пропуск и духовен недъг, плод на недостатъчно разбиране и осъзнаване на ролята на Богооткровеното Му Слово. Православният човек, който е дете на Бога и е влюбен в Него и небето, повече от всеки трябва да бъде пример за христоцентричност. И така устремен към Спасителя, да премине пътя на своето земно странстване на тази грешна земя по застъпническите молитви на Пречистата Му Майка, Дева Мария, и на всички светии!