Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Тези дни ще чуем много щури, абсурдни и невероятни неща. Своеволието е новият метод за отричане на аскезата и на изцелението в православния път.
Изрази от рода на „Не поста, а сърцето има значение”, „Това, което излиза от човека, вреди, а не това, което влиза”, „Аз ще постя за прочистване” и т.н. веднага след пожеланието „Леки и благословени пости!”.
Четем много статии дори от духовни хора, които казват „Не пречи, че не постиш, стига да не осъждаш”. Не става така. Чревоугодието и добродетелта не могат да вървят заедно. Клюкарстването, осъждането и постът не могат да вървят заедно. В противен случай това не е правилен пост, в него има някакъв „теч“. От друга страна, тези, които ограничават поста само до въздържанието от храна, вероятно не са изследвали православния път на изцеление и думите на светите отци.
Във вярата нещата са прости, ясни и истинни. Аскезата е майка на освещението. Постът означава глад за Бога, както казва покойният о. Александър Шмеман. Постът засяга всички сетива, не само стомаха. Борбата на поста върви с въздържанието и това са двете юзди, с които обуздаваме Буцефала на страстите в себе си. Постът означава, че ще изпитаме болка за Този, Когото обичаме и Който се жертва за нас не само за да Му отдадем чест, но и за да се изцелим и да Му се уподобим. „Бъдете свети, понеже Аз съм свет “ (1 Петр. 1:16).
Тялото и душата ще изпитат болка, ще се стопим в молитва, ще коленичим в поклони, ще изследваме Св. Писание и св. отци, ще отхвърлим онова, което ни харесва, и ще поразим директно в главата Лернейската хидра на страстите. Да насрочим среща с духовниците, за да вземем правилната посока и да стигнем като победители до възкресния ден. Ще изкачим тези 40 стъпала на св. Четиридесетница, давайки кръв, за да приемем дух.
Църквата не налага поста, напротив, предлага ми свободно един начин, за да живея с Бога и да изцеля собственото си аз. Мога, но не искам да ям не защото яденето е лошо, а защото искам да се занимавам с небесните и вечните неща вместо със земните и материалните.
Постът в православния път означава да изпитам болка, да се съкруша, да заплача, да се опълча срещу моето аз и моите страсти. Всичко друго е идолослужение, тоест атеизъм.
Не става да не ядеш олио, а от друга страна, да осъждаш. Това доникъде не води. Сякаш ходиш на фитнес, за да се подготвиш за състезание, а след тренировката се пръскаш от ядене. С това да се отбием на акатиста, да украсим плащаницата, да се причастим на Велики четвъртък и на Велика събота, без да се изповядаме, нищо няма да постигнем. Осмиваме Христос и себе си и нищо не постигаме. Или всичко, или нищо… Или ще влезем с любов в борбата на покаянието, или по-добре да си стоим вкъщи. С външни и повърхностни действия, но без сърце не можем да познаем Христос.
Единственият непростим грях е хулата срещу Светия Дух, т.е. неразкаяността. Ако не искам да се променя, тези 40 дни са просто числа в календара и нищо повече. Ако искам да се променя, тези дни стават 40 стъпала към небето.
Нека се подвизаваме през тези дни, нека се опитаме да усетим съдържанието на химнологията и когато чрез аскезата сме направили подходящо място в себе си, тогава ще срещнем Христос.
Плодовете от аскезата през този период ще се появят през Светлата седмица, т.е. доколко в крайна сметка сме се обновили. Да постим, възлюбени, от тлението на света, за да „ядем“ и да се насладим на вечността. Светата Четиридесетница: 40 дни, в които сме прегърнали Кръста не от мъка, а от любов!
