ЧИИ ПРЕДТЕЧИ ЩЕ БЪДЕМ?

393 0

Автор: Ивайло Борисов

 

И залез ще има без спор
и изгрев ще има отново.
Войници ще станат на тор,
Поетите пък — на слово.
[1]

Йосиф Бродски

Думата „предтеча” означава такъв, който предхожда идването на някой друг, по-важен и значим от него; който трасира пътя за неговата поява в света; предвестник, хвърлящ светлина върху приближаващо събитие или човек.

Знаем, че човекът, който олицетворява това прозвище, който е символ на думата „предтеча”, е роденият преди повече от 2000 години в Палестина св. Йоан Кръстител.

Св. Йоан подготвя пътя за идването на Праведника Христос, на Самия Божи Син Иисус. „Иоан свидетелствуваше за Него и викаше, думайки: Тоя беше, за Когото казах: Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене“(Иоан. 1:15). В своя проповед митрополит Антоний Сурожски твърди, че Йоан Кръстител дотолкова се е отъждествил с мисията си да подготвя хората за идването на Иисус, че е станал Божи глас, Глас на викащия в пустинята.

Както Христос е имал Свой предтеча, възвестяващ: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му (срв. Ис. 40:3, Мат. 3:2), така и антихристът — антиподът на Христос, който ще преследва християните в последните времена — е имал и ще има свои предтечи. Антихристът „бидейки отстъпник и разбойник, иска да му се покланят като на Бог, и, бидейки раб, иска да го провъзгласят за цар“(св. Ириней Лионски) [2].

„А всякой дух — пише св. Йоан Богослов, — който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“(1 Иоан. 4:3). Кои са тези предвестници на антихриста, за които споменахме?

Те са както тези, които са изкривявали и изкривяват основните истини на християнството, така и тези, които са убивали себеподобните си в името на някаква „възвишена“ кауза. Такива са например масовите убиици — императорите Диоклециан (считащ себе си за наместник на земята на бог Юпитер) и Галерий, Сталин (на когото също не било чуждо самообожествяването), Мао Дзедун (в комплект със съпровождащия го култ към личността). Нека отбележим, че споменатите римски императори могат само да завиждат на смъртната „производителност“ на другите двама.

А дали ние, обикновените хора, сме и можем да бъдем нечии предтечи? Смятам, че положителният отговор на този въпрос не би бил пресилен.

Всеки мисли, а и вярва, че неговите наследници ще го надминат в живота си — че те ще бъдат по-добри, по-образовани и по-значими от него, това е като някакъв таен код, заложен в човешката природа. Човек се надява, че неговите деца — тези, които обитават недостижимата от него къща на утрешния ден (Халил Джубран) — ще бъдат в по-голям синхрон с представата за човешка пълнота. Така в известен смисъл за тези, които ще произлязат от нас, чиято кръв във вените им ще се смеси с нашата, ние сме предтечи, предвестници.

До каква степен обаче можем да смятаме, че влияем върху съдбата на тези след нас?

Мисля, че историята го доказва недвусмислено. Нека вземем за пример италианския композитор Джакомо Пучини, починал през двадесетте години на миналия век, когото мнозина считат за последния класически оперен творец. Композиторът, който още като дете пее в църква, а по-късно, на 14 години става и църковен органист, произхожда от стар музикален род [3]. Представяте ли си какво е, в рода ти няколко поколения музиканти да подготвят славното ти идване? Всеки от тези музиканти е вършил съвестно работата си, без да знае, че всъщност голямата личност, която трябва да се появи, не е той самият, а един бъдещ свръхнадарен роднина. Сякаш всеки от тях — нека се изразим музикално — е „добавял по няколко музикални фрази, за да се появи произведението Джакомо Пучини“.

Ами примерът с човека, който според писателя Виктор Ерофеев създаде (не като религиозен човек) религиозен модел на истината в съвременния свят — прочутия физик и Нобелов лауреат за мир академик Андрей Сахаров. Надали случайността играе някаква роля във факта, че бащата на Андрей Сахаров също е бил известен физик.

В един от стиховете си австрийският поет Рилке пише:

И е пълно край мен с народ,

всички — преди мен живели,

пряко смърт и раздели

дълго са плели

и плели

всички брънки на моя живот. [4]

С този си стих поетът казва важни неща, валидни за всеки един от нас, защото нашият живот донякъде е „предопределен“ от тези преди нас. Всички ние творим както нашето настояще и бъдеще, така и това на тези, които идват след нас.

Преди време мой познат-художник ми разказваше за един от големите ни художници (за съжаление, не помня името му), в чийто род нямало хора с такава професия. Когато обаче посетили дома на майка му, видели, че тя толкова майсторски, с такова чувство за цветово съчетание изработвала тъкани платове, че веднага станало ясно откъде идва талантът му.

Изброяването на тези факти цели да подчертае колко важни са нашите личностни характеристики не само за „личното ни ползване“, а и за това на роднините ни. Понякога сме склонни да приемем, че това, което правим, изчезва в небитието, но това не е вярно. Извършваното от нас сякаш запълва някаква невидима ниша, готово да се отлее в нашите сродници.

Знаем, че в Стария Завет има т.нар. предобрази. Предобразите са лица и събития, чието окончателно осмисляне и „сбъдване“ се крие в новозаветното време на Спасителя. Така например престоят на пророк Йона в китовата утроба в продължение на три дни символизира престоя на Христос в гроба преди славното Му възкресение. Патриарх Авраам пък с готовността си да принесе едничкия си син Исаак в жертва на Бога е предобраз на Христовата изкупителна саможертва. Разбира се, това знание е дадено на нас, съвременниците на Новия свят — света след Христа. Или както удачно отбелязва писателят Достоевски — животът се разбира ретроспективно.

Представете си сега, че нашите действия (или бездействия) — някой бе казал, че един ден ще съжаляваме не само за направеното, но и за това, което сме могли, а не сме направили — намират отражение в бъдещия живот на тези, които ни следват; че по някакъв тайнствен начин те се отпечатват, намират пълнота и завършеност в образите на още неродените. Че ние сме тези, които добавят щрих след щрих, краска след краска в портретирането на бъдещето; и че ние избираме дали този портрет да е красив и вдъхновяващ, или пък грозен и отблъскващ.

Доста интригуваща картина, нали?

Същото, между другото, откриваме не само на ниво роднински връзки, но и на ниво идейни такива. Защото често мислите, разсъжденията и това, на което е бил посветен даден човешки живот, се отразява като в огледало в животите и постъпките на други хора.

Когато споменахме предтечите на антихриста, не отбелязахме личността на Хитлер — един от най жестоките сатрапи на миналия век. Фюрерът също се е изживявал като бог — например загиналите по време на т.нар. Бирен пуч негови поддръжници са наречени от него „моите апостоли“ [5]. Не малко от последователите му са вярвали в него (!), като са приписвали на управлението му божествена функция [6].

Според някои учени между дарвинизма и нацизма съществува пряка връзка [7]. Известно е, че Хитлер се е възхищавал от творчеството на композитора Рихард Вагнер, който също като него не е обичал евреите [8]. Според Вагнер „еврейската раса“ е „роденият враг на чистото човечество и всичко благородно в него“. Евреите са били изпращани в газовите камери под съпровод от някои вагнерови творби [9]. „В музиката на Вагнер — твърди покойният немски композитор Ханс Вернер Хенце — чувам идеология, която съвсем не ми допада. Зад нотите му се крие онзи дух на Германия, който ненавиждам. Ако Вагнер беше жив по време на режима на нацистите, сигурно щеше да бъде един от тях“ [10].

Не бива да забравяме обаче, че предтечи на злото са и всички, които ненавиждат ближните си — ако Бог е любов (1 Иоан. 4:8), то дяволът олицетворява омразата. Във филма на гениалния шведски режисьор Ингмар Бергман „Седмият печат“ (1957), разказващ за завърнал се от кръстоносен поход средновековен рицар, има една много силна сцена, на която ще отделя няколко думи. Действието на филма се развива по време на върлуваща чума. В една кръчма насъбралият се народ коментира подтискащата действителност като Божи знак за края на времената и идването на Съдния ден. В същото време обаче тези „благочестиви“ хора — някои от които, докато говорят за края на дните, дори се прекръстват — се присмиват над обруган пред погледите им цирков артист. Религиозната им сериозност се трансформира във подигравателен смях над чуждото нещастие. Смятам, че Бергман по удивително въздействащ начин ни показва как заявената уж дистанцираност от злото в човека понякога е доста привидна. Както и ни предупреждава, че всеки от нас трябва да бди над това, което става вътре в него.

Обнадеждаващо е, че човешкото творчество може да бъде разглеждано не само в неговата „отрицателна“ перспектива (както е в случая с Вагнер и Хитлер), но и в положителна такава. Немалко са творците, вдъхновени от прекрасните произведения на техни именити предшественици и съвременници. Например поетът Бродски в нобеловата си реч споменава, че без творчеството на поетите Осип Манделщам, Марина Цветаева, Ана Ахматова, Робърт Фрост и Уистън Одън той не би струвал много като човек и писател. „В най-добрите си моменти — твърди Бродски — аз се привиждам на самия себе си като тяхна сума — но винаги по-малка, отколкото е всяка от тях поотделно.“ [11]

Всеки от нас е източник на вдъхновение или на развала за другите. Сякаш това, което изграждаме днес — с думи, мисли и постъпки — е с отложен ефект и ще добие окончателната си форма, ще изпъкне в постъпките и мислите на тези след нас. Това не би трябвало да е малък стимул за доза внимание, съпровождаща живота и професионалната ни реализация.

Преди време разговарях с мой приятел, който твърдеше, че за съжаление, окаяността на сферата, в която работи (по обективни причини няма да я назовем), не е следствие на една-две години нехайство, а на доста дълъг период безхаберие. Мисля, че беше прав.

„Родовете, осъдени на сто години самота, — пише колумбийският писател Маркес — нямат друга възможност върху земята.“ [12] Това са последните думи от известното едноименно произведение на латиноамериканския писател. Те финализират дългата история на семейство Буендия и членовете му — всички покойници, за които сякаш самотата е характерно качество. Като че ли Маркес ни предупреждава, че създаването на семейно огнище, приятелски кръг и пр. може да бъде просто друга, различна форма на самотата, или в случая — на егоизма, чиято перспектива не се простира в безкрая, а има своя предел във времето. Предупреждението е към всички нас — а решението дали и как ще продължим земния живот на нашия род, професия, държава, на всичко, към което принадлежим, е и в наши ръце.

Бележки:

[1] Из стихотворението на Бродски „Поклонници“ (превод: Асен Сираков).

[2] Св. Ириней Лионски. За тираничното царство на антихриста, www.pravoslavieto.com

[3] Келдыш, Т. Джакомо Пуччини, www. belcanto.ru

[4] Стихотворението на Райнер Мария Рилке „Като пулс в мен тупти…“ (превод: Стефан Бесарбовски).

[5] Срв. Клемперер, В. Езикът на Третия райх. Бележникът на един филолог. П., 2022, с. 162.

[6] Срв. Клемперер, В. Цит.съч. Осемнадесета глава „Аз вярвам в Него“. с. 152-172.

[7] Архим. доц. д-р Павел Стефанов. Дарвин и Хитлер, www.pravoslavie.bg , 06.10.2011 г.

[8] Вж. Баренбойм, Д. Вагнер и евреите, www.librev.com, 13.06.2013 г.

[9] Пак там.

[10] Хенце изостря полемиката Вагнер-Израел, www.classicfm.bg, 20.09.2012 г.

[11] Бродски, Й. Лица с необщо изражение. Нобелова лекция, 08 декември 1987 г., www.librev.com, 02.01.2011 г.

[12] Маркес, Габриел Гарсия. Сто години самота, С., 2018, с. 439.