Автор: архим. Георги Капсанис
Превод: Константин Константинов
Обикновено определяме човека като разумно и самовластно битие. Тези характеристики са верни, но не отразяват напълно неговата природа.
Чрез литургичния опит усещаме, че повече от всичко друго човекът е литургично битие. Той е сътворен, за да служи. Да принася сам себе си и целия свят на Бога с благодарност, славословие и поклонение. В това постоянно приношение — жертва-литургия — да се съединява с Бога, да се освещава, да живее. Затова му били дадени разум, самовластие и другите царски свойства. За да може да бъде в литургична връзка с троичния Бог. В тази литургична връзка човекът действа като „образ Божий” и се издига динамично до богоподобието.
Животът на човека в Рая бил Божествена литургия. Той съслужел с ангелите на Светата Троица. Изпадайки в егоцентризъм, той загубил възможността да принася себе си и света евхаристийно на Бога и по този начин да участва в общата Литургия в Рая.
Себеизгнаник от Литургията на Рая, той се оказал на земята лишен от св. Литургия. Богообразието не действало. В него останали някои остатъци и искрици от литургичността му преди падението. Те го подбуждали да прави жертвеници, да принася служение Богу.
И в най-добрия случай това служение било фрагментарно, сянка, форма. То не довело човека до съвършено общение и единение с Бога. Не му дарявало Светия Дух. Не го спасявало от смъртта. Но развивало в него копнеж за истинската месианска литургия. Този копнеж и тази перспектива давали надежда на човека, който седял в тъмнина и смъртна сянка.
Любовта на Небесния Отец не можела да остави човека без литургия. Той устроил Въплъщението на Словото. Иисус Христос, Великият Първосвещеник, започнал общата Литургия на Новия Завет. Само Иисус Христос можел да започне Новозаветната литургия, защото само Той можел да принесе изцяло Себе Си и целия свят на Троичния Бог. В Стария Завет също е имало жертвоприносители. Жертви нямало. Иисус Христос бил съвършената жертва и същевременно съвършеният Жертвоприносител. Пречистата жертва. Божият Агнец, Който взема греха на света…
Нелитургичният човек и нелитургичният свят, бидейки нелитургични, попаднали под властта на дявола и смъртта. С кръстната Си смърт и Възкресение Иисус Христос изкупил човека от това робство, освободил го и му дал възможност да участва в общата Литургия на Новия Завет… С други думи, да принася себе си на Бога. Да благодари на Бога, да слави Бога.
Бидейки принасян и принасяйки с Христос всичко на Бога, човекът функционира като човек, т.е. като „образ Божий”. Той наистина става човек. Новозаветната литургия стои много по-горе от райската литургия. Сега Първосвещеник е Самият Божи Син. Богородица и светците, заедно с ангелите, съслужат и съславословят „с нестихващи уста, с незатихващо славословие” Пресветата Троица.
В тази обща литургия участва всеки кръстен православен християнин, който умира, за да живее. В тази обща литургия човекът намира истинската си природа и истинския си покой, истинското си аз „по Божи образ”. Извън тази обща Литургия човекът може да бъде homo sapiens или homo economicus от социалистическото или капиталистическото общество, но не и човек, цар на творението, граница между тварния и нетварен свят и „по образ Божи”.
Божествената литургия в Новия Завет започнала с Въплъщението на Словото и продължава вечно от Великия Първосвещеник. Всяка Божествена литургия, отслужена върху земните жертвеници, е временно участие в тази вечна, непрестанна Литургия. „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: свят си и пресвят…”.
Всеки архиерей и свещеник, който служи на на земните жертвеници, „изпълнява свещенството на Христос в Църквата” (Правило на Картагенския събор, 251 г.). Той няма собствено свещенство, а участва в уникалното свещенство на Христос.
Най-големият ни грях днес е, че сме загубили литургичното измерение. Не принасяме и не се принасяме на Бога и на нашите братя.
Навремето се смятало за хула да нарекат някого нечеркуван. Днес, напротив, заради нашето неверие и коравосърдечие това се смята за естествено, а да участваш в св. Литургия — за неестествено и странно. И дори когато съвременният човек се „черкува”, проблемът е дали той наистина преживява Литургията, т.е. дали участва в съборното тайнство на Евхаристията и Църквата, дали разбира Божествената литургия не просто като религиозен или социален дълг, а като принасяне и жертва на всичко на Бога в Христос.
Човек може дори като свещеник да отслужва Божествената литургия, но реално да остане нелитургичен, защото не принася себе си и всичко на Бога.
Нелитургичните християни, свещеници и миряни, всъщност не са живи. Според Откровение те носят име, че са живи, а са мъртви (вж. Откр. 3:1).
На Бога по истински и благоугоден начин служат тези, които Му принасят „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся”. Тоест тези, които признават това, което имат, за дар от Бога. Те вярват, че нямат нищо свое, което да принесат. Всичко е Божие и от него те приемат и принасят на Бога, заедно със себе си, и своя свят и отношенията си със света. Те не задържат нищо по егоистичен начин за себе си. Те принасят себе си безрезервно. Дават всичко, за да приемат всичко. Умират, за да живеят. И всичко принасят в Христос и чрез Христос. О всех (винаги) и за вся (за всички Божии дарове).
По този начин целият живот на човека (както след Литургията, така и извън храма) се превръща в литургия, приношение, възношение, жертва, общение, благодарност. Целият живот се освещава и преобразява в богочовешки живот. Двучасовата неделна Литургия се превръща в 24-часова всекидневна литургия. Като православни, когато говорим за литургичен живот, нямаме предвид едночасовото ни литургично приношение в Църквата, а целия ни живот, който, започвайки с литургичните действия в Църквата, става литургичен и богослужебен.
Православният християнин не е шизофреник. Той не води литургичен живот в храма и нелитургичен живот извън него. Той живее колкото се може повече часове в Църквата (литургии, служби), за да може да живее и извън Църквата, колкото се може по-близо до духа, атмосферата и етоса на Божествената литургия. В църковното богослужение той е присаден към божествено-човешкия живот и този живот може да преобрази всички аспекти на всекидневния му живот. По този начин литургичният християнин живее в единство вярата и живота, божественото и човешкото, тварното и нетварното, живите и мъртвите, настоящия и бъдещия век, собствената си личност и другите личности. Това единство живял и нашият гръцки православен народ, когато е имал и докато е водил църковен живот. В нашата благословена родина все още са запазени традиционни православни хора и общности, които живеят това единство. Средоточие на целия живот в традиционните православни селища (села, квартали) е централният енорийски храм, както съборният храм в манастирите. В селата на Евбея и до днес централният храм се нарича „съборна“ (църква).
Раждането, смъртта, кръщението, бракът, училището, работата, социалните отношения, радостите и скърбите — всички прояви на социалния живот преминавали през Литургията и Църквата. В крайна сметка всичко се превръщало в Църква. Така отделните функции на живота намирали своето единство и йерархичен ред в Божествената литургия.
Колкото повече нашият народ се отдалечава от своите православни корени, от своята живоносна богочовешка традиция, толкова повече различните функции на живота престават да бъдат органично свързани с Божествената литургия и следователно престават да функционират правилно, т.е. да обединяват човека и да му помагат да функционира като „образ Божий”. Различните функции извън Божествената литургия разлагат човешката личност. Това се вижда ясно в основната функция на живота — детеродната. Тази основна функция в рамките на Божествената литургия и Църквата се преобразява, облагодатява и допринася за завършването на човешката личност. Извън нея, поробена от егоизма, тя разрушава хората и ги терзае. Съвременният човек има горчив опит от това състояние.
Православните общежитийни манастири са образец за правилното функциониране на човека и неговите общности. Център е съборният храм. Сгради и послушания, всичко е организирано около съборния храм. Началната точка на общия живот е ежедневното отслужване на Божествената литургия. Целта е служението на Бога и отнасянето на целия живот към Христос. Затова и животът може да бъде общ, вярата и любовта — универсални, смъртта — победена, а всичко — обновено и преобразено в чудна и благодатна промяна.
Когато православните са присадени към литургичния дух на общежитийния живот, който е литургичният дух на Православието, те се спасяват от мощното и рушително течение на секуларизацията. Секуларизацията всъщност е опит животът да се организира извън Литургията и Църквата.
Един православен християнин не може да бъде православен, ако не живее литургично; ако Божествената литургия и богослужението не са просто „удобен случай” или част от програмата на живота му, а живоносната присадка, която присажда и преобразява целия му живот, центърът, основата, началото и краят. Само в „Твоя от Твоих” от Божествената литургия човекът става наистина човек, т.е. „по образ Божий”.