ЧОВЕКЪТ СЕ ДВИЖИ ЧРЕЗ СВОИТЕ РАНИ

775 0

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Превод: Константин Константинов

Много пъти се отчайваме и  викаме към Бога: „Боже мой, изпитвам болка!” и Бог ти казва: „До тебе съм, тук съм!”, но не отнема от теб болката, защото чрез тази болка ти Го търсиш. Тази красива и основана на опита мисъл чух от стареца Елисей, игумен на манастира „Симонопетра”, и тя съдържа една голяма истина, че повечето пъти сред комфорта и удобствата забравяме Бога, нашето себелюбие избуява и ние погиваме в своите фантазии. Защото забравяме, че сме от пръст и че имаме нужда Бог да ни дари Своето дихание,  за да станем небесни.

Човекът се движи чрез своите рани. Малки и големи скърби, загуби и отсъствие на близки, рани и язви са онези неща, които всъщност ни движат, за да откроим истината от лъжата, светлината от мрака, живота от смъртта. Без раните и язвите никой не би рисувал, никой не би писал поезия, не би играл на сцена, не би търсил красотата и изяществото, и най-важното, не би се молил и не би жадувал за светостта. Ако Ван Гог не бе имал в сърцето си тежка зима, не би нарисувал превъзходни слънца. Жаждата и агонията му да се стопли душата му са го направили голям художник. Същото е и при светците. Никой не би потърсил Христос без рани, никой не би вкусил възкресението без Голгота.

Затова винаги едно изкушение, едно изпитание, колкото и да ни наранява, е нужно в живота ни, за да ни изцели, да ни изправи, да ни разтърси, да се очистят умът и сърцето ни от всички отпадъци, които всекидневно събираме. За съжаление, сами  никога не бихме оперирали себе си. Бихме опрели ножа там, където не ни боли, но така раните не могат да се изцелят.

***

Години наред терзаех себе си. Не можех да приема, че съм душевно крехък и че душевната болка е кръстът на моя живот. Повярвай ми, няма никакъв смисъл да вървиш  срещу това, което си, напротив, така нараства болката. Нужно е приемане, една прегръдка за нашето наранено уязвимо аз, да се научим да живеем с него в неговите добри и лоши  моменти, когато се чувстваме силни и когато се сриваме. При това да не забравяме, че  значение имат кръстовете, които сме понесли, полагайки усилия, ако ще да сме се провалили.

Мнозина казват, че е позволено да паднеш, но наложително да станеш. Истина е, но аз казвам, че навярно определени пъти нямаш кураж дори това да направиш, тоест да станеш. Да, това ще се случи в нашия живот. Да не се уплашим, да не се объркаме, най-вече да не се разочароваме от нашето безсилие да станем. Нека имаме съзнание за нашето падение. Нека изповядаме със смирение пред Бога, че сме безсилни. Нека преживеем смирението по Христос и тогава ще видим, че ще се изправим на нозете си, без да сме го разбрали.

Защото, когато се опразваш от егоизма, тогава Бог те изпълва с благодат. Когато ти  кажеш „Не мога!”, Бог казва: „Аз съм тук.” Стига да го кажеш със съкрушение, искреност, смирение и любов. Забравяме, че за Бога проблемът не е грехът, а (липсата на) покаянието. Но не слушайте това с вина. Нека го разберем в дълбочина. Покаянието означава да признавам моите екзистенциални граници и да казвам:

„Боже мой, аз дотук мога, сега Ти ме поеми. Аз съм човек, падам, търкалям се и погивам. Ти като Бог ме вдигни. Обичам Те, Христе мой, но невинаги се справям не защото не искам, а защото нямам сили. Ти, Христе, знаеш моите рани, множеството язви на моето битие. Преди още да падна и съгреша, знаеш всичко за моето падение. Затова, Човеколюбче, не ме съди както хората. Стани безкрайна милост и с Твоята  необятна любов задуши страстите ми.”

При това да не забравяме, че Бог предпочита смирения грешник пред горделивия „светец“. Както казваше и папа Тихон от Капсала, адът е пълен с горделиви светци…