Автор: Величка Николова
А хората са се заели да изглеждат значителни
— всеки според своята представа
за себе си. И стигат до безумия.
Какви сме всъщност?!
Не какви изглеждаме.
А да „изглеждаме” изобщо не си струва.
Заемат се хората да изграждат някаква представа за самите тях — и пред себе си, и пред другите, даже пред целия свят. Дори предвиждат своето бъдеще с ходове напред, изграждат го упорито, понякога бавно, понякога с внезапни бързи действия. С привидно добри средства отначало, а после средствата стават все по-откровено брутални. Имаме си някаква представа за себе си, за възможностите си, за амбициите си, за мечтите си. Аз съм нещо — казваме и продължаваме да градим представата и да вървим към следващата степен — аз съм Голямо нещо. Увлечени от потока на своята амбиция, не забелязваме как ставаме средство за нечии други амбиции, по-големи от нашите, по-брутални и разрушителни.
Стигаме до безумия и влечем с нас и други наивници. Като градим тази вавилонска кула за себе си, забравяме волята Господня, забравяме, че Бог е над всичко и се смее на нашите амбиции и градежи. Какви сме всъщност? Да просим Бог за милост и пощада, да не пострадат други заради нашите болни и недомислени желания, да просим прошка и да се каем, защото кратък е животът и „да скъпим времето, защото дните са лукави” (Еф. 5:16).
Няма да правя сравнение с миналото, с поведението и живота на нашите бащи и деди: там, в миналото, има велики примери. С всеки изминал ден нашият съвременен живот става все по-мерзък и съответно все по-труден. Човеците се променят с напредването на технологиите, но как? Удобството не значи прогрес, не значи чиста душа, мързеливият живот не значи спокойни нерви и чиста съвест. Необходимостта от професионални психоаналитици показва, че обществото е безпомощно и болно, човекът съсипва себе си — пари, власт и удоволствия. Ценностната система е размита до безобразие, в това отношение ще кажа — не се равняваме по добрите страни на чужбината, възприемаме пошлостта им, не и хубавите, полезни страни от техния свят.
Пиша тези редове с болка за нашите деца — какво ще им оставим като ценност, като светъл пример? В една книга на американска писателка става дума за криминална история. Героите са млади хора от една гимназия, разследва се убийство на техен преподавател. И между другото се споменава как на училищните балове и забави родителите доброволно дават дежурства да не се стигне до безредици и употреба на алкохол. Къде у нас такова нещо? Друго: и в Америка, и в Англия, и във Франция, в целия западен свят, който уж следваме като пример, в семействата обичайно има по три и повече деца. У нас — едно-две, рядко са три и повече. Ама, ще кажат някои, ние сме бедни. Не, не сме бедни, проблемът ни е духовен.
Наскоро от мои познати научих, че техният син, ученик в единайсети клас иска да му бъде купена кола, защото не може да ходи на училище с автобус. Никой вече не ходел с обществен транспорт на училище. Ако изобщо ходи! Бащата, човек с възможности, слава Богу, отказал категорично — като почнеш да работиш, купи си, сине майчин! Обичайно е да ходят на училище с кола! Демонстрация на лукс с консумативен привкус, сега ще живея, живее ми се, мама и тати да му мислят. И още от детска възраст учим потомците си на мързел, на вулгарен език, на консуматорство и бърза печалба.
И още — спешно да се променят учебните програми — да се разтоварят от излишни подробности, да се включат други произведения и от българската литература, без демонизъм, с добър модел на подражание. Защото децата в тази крехка преходна възраст имат нужда от това. Християнските ценности да се изучават не само в един предмет, а във всички хуманитарни предмети — така ще има наистина полза. И уж българска литература, а повечето автори са чужди, че и с „различен” личен живот. Какво добро и ценно има, например, в изучаването на „Мадам Бовари”, роман, създаден от един женомразец? Момичетата да се учат как да лъжат мъжете си? Казвам го съвсем отговорно, чела съм всичко, което се изучава и не споделям полезността на подобни „шедьоври”. В учебниците по литература на всички нива има страшни недомислици, а може би е нарочно? Не знам. Но ги има.
Децата не са виновни! Такъв модел на поведение им показва нашето общество. Не знаят елементарни неща за българската история и българските писатели, но трябва да знаят солистите на западни метъл групи, на западни поппевци и на артисти, играли роли на насилници, развратници и бандити. Такива „знания” се искат във въпросите на телевизионните игри. И това, видите ли, било култура?! Задължително трябва да има цензура за тези публични предавания! И за такива „знания” се раздават пари в тези игрички! Губим децата си, обричаме ги на тъпота и бездуховност!
Къде останаха призивите преди години на голяма част от обществото за въвеждане на вероучение в училищата? Задължително! Преди 20 години събирахме подписи за въвеждане вероучение в училищата. Бяха събрани десетки хиляди подписи и предадени в парламента. След време от там се чу: ами подписите се загубили!
— Хайде, холан! — би казал чорбаджи Марко. Или както казват в една голяма славянска страна: „Не нам!”. Или може би Сорос не позволява?
Приемаме се твърде сериозно, търсим и уж духовни, и светски радости, признание, почести, а познаваме ли себе си? Отключваме своето его да се вихри, къпем се в тщеславие, не искаме да знаем за предупрежденията и отрезвителните думи. Не ни интересуват другите, не ни интересува какво ще стане с децата ни, в смисъл на това, че някой ни предупреждава за нещо важно, че някой може би страда и то точно от нашето его, защото нали — искаме ние да сме добре. Аз съм си аз. Къде е гласът на писателите, художниците, на цялата интелигенция? Преди около десетина години бяха проведени анкети сред учителите по литература за съдържанието на учебните програми. Наивните учители писаха и така никой нищо не промени. Всичко потъна в „мрака на неизвестността”. Някой си мъдър човек беше казал, че бурите връхлитат, за да се очисти животът, да се види кой какъв е „… защото Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже!”(Пс. 7:10) А ние сме така приспани, че не усещаме как се надига вихърът.
Свети Паисий Хилендарски бе възкликнал „О, неразумний и юроде!” към тези, които се срамуват от своя род и език. Сега ние да не би да се срамуваме от това, че сме православни българи? Не, не се срамуваме от своя род и език, не се срамуваме и не се боим — правилно славим Бога! Да стоим твърдо в Православието, братя и сестри; всеки знае своите си грехове. И да помним, че покаянието има велика сила пред Бога; ненапразно Той ни е дал 50-ти псалом, пък и всичките 150 псалома на цар Давид. Да бъдем православни християни с дела, слова и мисли, а не вярата ни да бъде само на върха на езика, както казва св. Николай Велимирович.
И да се запитаме: какви сме всъщност? Бог знае нашата душа — колко е бедна и немощна, но в Него е прошката и милостта.
„Той им рече: вие представяте себе си за праведни пред човеците, но Бог знае вашите сърца; защото, което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога” (Лук. 16: 15).
Не си струва да „изглеждаме” някакви, макар и заредени с амбиции и прекрачващи всеки морален закон и правило в стремежа да осъществим желанията си. А децата ни гледат и попиват. И те, от своя страна, се опитват да „изглеждат” добри, честни, благородни… за пред публиката. Малко е, нищожно е, евтино е, не е истинско, но дали те ще го разберат един ден?! Да си дадем сметка какви сме наистина, да се каем и молим за милост Бога; да простре Той над нас Своята десница и да ни спаси от гибел. Убог, грешен и нищожен човек съм аз; както ме посетиха тревожните мисли, така и писах.
Важно е какви сме в очите на Бога, не в своите. Защото вавилонски кули не съществуват.
