ЧРЕЗ БОЛКАТА, БОГ СЕ ДОКОСВА ДО СЪРЦЕТО НИ

2718 0

Автор: Архимандрит Андрей (Конанос)

Превод: Биляна Гълъбова

Първоизточник: www.pravmir.ru

Ако хората ни причиняват страдание, това са Божии човеци. Та нали болката е знак, с който Бог ни отбелязва. Чрез болката, Бог се докосва до сърцето ни. Затова и съществуват страданията.
Човек може да не ходи на църква и да не се изповядва, но неговият първи разговор с Бога вече се е случил – чрез страданието. Тази болка е поводът да дойдеш при Бога.

Няма човек, който да няма скърби, да живее без болка. Затова не се тревожи за онези, които още не са в църквата. Не се притеснявай – ще дойдат. За себе си трябва да се безпокоим. Наистина ли сме църковни хора?

„Е, вие разбира се, че сте църковен човек – ще ми каже някой – нали сте свещеник. Ако вие не сте църковен, кой тогава?” Да, външно аз съм църковен човек, а вътрешно? Дали ние с теб в душата си сме църковни хора? Да, ние ходим на църква, обличаме се скромно, спазваме постите, четем молитви, знаем службите, покланяме се пред иконите и т.н. Хубаво е, че правим всичко това, но и нашият вътрешен живот също трябва да бъде богоугоден.

Една жена ми каза: „Отче, помолете се, децата ми не са църковни. Синът ми се ожени и не ходи на църква!” „Не се притеснявай – й казах – ще дойде и неговият час, само че ти не знаеш кога. Часът му ще настъпи тогава, когато Бог поиска това, а не когато ти искаш”.

Ти желаеш на всички хора свят живот, някой пък може да иска всички да попаднат в рая. И това съвсем не е лошо, това е богоугодно. Но Господ ни казва:

Аз си имам Свой ритъм, Свое време, Свои начини, Свой план. И Аз чакам.

Така и тази майка трябва да се научи да чака. Ще дойде време и детето й ще се обърне към Бога. „Наистина ли? – попита тя – Как ще стане това?” Не се притеснявай. Мислиш ли, че животът не му е подготвил някой шамар? Но тази плесница няма да бъде някакво наказание. Ще бъде повод – някакво събитие, някакво произшествие, разочарование…

Мислиш ли, че твоят син няма да се разочарова от хората? Ще дойде време и ще му причинят болка, огорчение, страдание, ще се почувства изоставен.. Някой човек съвсем неочаквано ще му каже нещо ужасно, а тези, на които досега е помагал, ще започнат да го презират.

И когато в такъв момент той има нужда от помощ и подкрепа, мислиш ли, че няма да намери Бога? Към кого другиго би могъл да се обърне със своята болка, със своята тревога, ако не към Бог? Не към мене, нито към тебе. Ние сме хора. Ние не спасяваме другите хора, ние сами имаме нужда да бъдем спасявани от Бога.

Затова не се притеснявай за никого, а се моли за всички и в молитвите си се доверявай на Божествения план. Казвай си: „Господи, поверявам всичко на Твоята Божествена любов. Аз скърбя за този свят, за хората, за детето си – за сина, дъщеря ми…” Човек си. Може ли да не скърбиш, ако някой е зле?

Синът ти е станал будист. Някой пък се увлича от източните религии. Или от магия, или сатанизъм или от някаква ерес. И ние скърбим. Не можем да останем равнодушни, безчувствени. По думите на ап. Павел, ние плачем и скърбим (2Кор. 1:6-7), но не като тези, които нямат надежда.

Ние имаме надежда. Ние проливаме сълзи, но с надежда. Ние изпитваме болка, но заедно с Христос, Който ни дава велика надежда. Ние казваме: „Господи, аз вярвам, че Ти ще направиш всичко по-добре от нас! Ти Си Бог”

Ще ти кажа и още нещо. Старецът Паисий наричаше добро безпокойство това, което изпитва човек, когато започне да се тревожи за своето спасение и за спасението на другите хора. Но ако се безпокоим за това повече, отколкото е нужно, това вече няма да е добро, а прекалено безпокойство. Ние достигаме предела и започваме да изпадаме в отчаяние, паника, меланхолия, в състояние на безнадеждност. Това вече не е добре. Това не е тъга по Бога.

Разбира се, светиите са обичали хората и са плакали за тях. Когато виждали човешките грехове, човешката жестокост, душата им започвала да скърби и те казвали: „Господи, толкова ли много хора ще получат осъждане на вечни мъки? Толкова ли много хора ще запратиш в ада?”

Светиите са скърбели, плакали, страдали. Но в крайна сметка те поверявали всичко на Бога. Защото в противен случай, ако човек например не е в състояние спокойно да повери на Господа детето си и продължава да се притеснява и тревожи, знаеш ли какво става? На практика ние започваме да критикуваме и осъждаме Бога.

Ти ще ми възразиш: „Какво говорите, как мога да осъждам Господа? Аз Го обичам!” – „Обичаш го?” – „Да!” Да, но когато в живота ти настъпи отчаяние и те налегне тревога за роднини и близки, ти преставаш да се доверяваш на Бога и сякаш Му казваш: „Господи, Ти не умееш да управляваш света! Нека аз да Ти кажа как трябва да постъпиш! Ти не знаеш, а аз знам. И така, направи за месец детето ми такова, каквото искам да го виждам. Нека започне да ходи на църква. Да се изповядва, да слуша свещеника. Господи, направи го такъв, какъвто аз искам! Ти не знаеш какво да правиш – нека аз Ти подскажа!”

Тези мои думи не ти ли изглеждат странно? Не ти ли се струва, че това, което казах, звучи не особено добре? „Нима може да се говори така на Бога?” – ще попиташ ти. А всъщност ти Му говориш точно така.

Негодувайки, ти всъщност критикуваш Бога, казвайки Му: „Ти Си лош владетел на света. Ти не управляваш правилно нашия живот и вселената”. Започваме да съдим Бога и да мислим за Него така, сякаш Той нищо не умее. Нима това не е грях? Не е ли богохулство? Ето това се вселява в душата ни, когато нямаме спокойствие и доверие към Бога.

Вътрешното спокойствие е най-добрата проповед. Ако искаш да станеш мисионер, преди всичко се успокой. Най-добрият пример, който можем да покажем, това е да бъдем спокойни в действията си. Тихи, мирни и спокойни.

Дори и ако светът около нас се руши, дори и ако всичко е с главата надолу – ти гледаш всичко това и си казваш: „Господи, някъде там във всичко това Те има и Теб. Ти си някъде наблизо”. Разбира се, че виждаме всичко, което се случва наоколо, но….

Спомням си как гледах по телевизията репортаж за земетресението в Китай, когато загинаха стотици хора, включително и деца. В един момент просто се отвърнах от екрана, защото да гледаш всичко това беше прекалено тежко, но изведнъж в главата ми се появи мисъл: „Дали Бог Го има насред това земетресение?” Да, има Го. „Но къде Си Ти, Боже мой? Къде Си в този дим, в този прах, сред детските трупове?”

Бог беше там. А аз си казах: „Какво искам сега да направя? Какво иска моят егоизъм?” Той иска да излезе навън и да каже на Бога: „Какво правиш?”

А ти какво правиш сега? – ще ми отговори Бог – Молиш ли се? Седиш и си превключваш каналите, гледаш какво се случва на Евровизия… Нима не правиш това сега? И какво още си направил? А Аз направих. Дойдох на земята. Разпънах Се. Наблюдавам как живеят хората. Наблюдавам и тебе. Помагам ти, укрепвам те. И Аз искам ти да Ме последваш. Говорих с теб за много неща. И ти казах, че ако не Ме послушаш, то и самата природа ще въстане против тебе. Душите, които напускат тези безжизнени тела, сега пребивават в блаженство. Те са в рая. А какво искаш ти, когато Ме критикуваш? Кого осъждаш? Бога?

Ето какво ми дойде в главата в този момент.

Ако в живота си се научиш изцяло да се доверяваш на Бога, ще разбереш, че Бог не приема критики. И че Той не е зъл. Ние сме тези, които Го осъждаме. Ние, осъждайки Го, Го предадохме на разпятие, на кръст! Но Бог не е такава Личност, Която ние можем да съдим и да осъждаме.

Той е Този, на Когото сме длъжни да се доверяваме и да се покланяме. Този, пред Когото трябва да оставим своята дребна логика и нищожен ум, дотолкова ограничен, че от паметта ни изчезва всичко.

А Бог, виждайки как не помним, ни казва:

Ти си този, който не помни какво е ял вчера, а сега искаш да съдиш Бога, Който управлява света? Аз всичко помня. И мога ей-сега да ти изброя грешките на хората за цялата история на човечеството – включително и твоите грешки. Знам за твоите грешки и за твоята болка. Аз знам всичко.

И така, истинската проповед е тази, която изхожда от устата на спокойния мисионер. Истинският проповедник може дори да не знае какво е това мисия, но той я осъществява по друг начин – чрез своя ежедневен живот: с мълчание, с най-простите думи, с обичайния поздрав с усмивка. Чрез всичко.

Колко е прекрасно да бъдеш Христов мисионер, без при това да имаш официалното звание „мисионер”. При това, служението на някои проповедници е особено благословено – на тези, които се отправят в далечни страни (например в Африка). Другите си остават вкъщи. Но можеш да бъдеш мисионер дори и ако си прикован на легло.

Ето, ти казваш, че не можеш да възпитаваш децата си. А нима това не е мисия? Аз, прочитайки писмото ти, смятам, че е така. При това, дори и не подозираш, че служението ти е свещено.

Защото, вършейки своето дело в семейството, ти чрез него казваш на всички хора: „Смисълът на живота не е в това външно всичко да е наред, или да тичаш по разни задачи, или да бъдеш здрав, смисълът на живота е в това да разбереш своето предназначение, да познаеш целта, която поставя пред теб Творецът.

Смисълът на живота е да прославяш Бога и да отразяваш Божията радост и слава. Ако не правим това, всичко друго си губи смисъла.”

Тъй че, ти също си мисионер. Ти носиш мисионерско служение, проявявайки търпение към мъжа си и към детето си, преживявайки при това известни трудности. Нима това не е проповед? Нали всички твои роднини те гледат и казват: „Как издържа само! С този раздразнителе мъж, как го понася? Видяхте ли какво стана вчера? Той дори я удари! А тя търпи.” (*тук преводачът е с особено мнение…б.пр.) И всички съседи, може би доста по-малко търпеливи, знаят за това.

А сега, когато и аз го казвам, за твоето тайно и мълчаливо страдание ще узнае целият свят.

Често Господ нарича нещата със съвсем други имена – не с такива, с каквито ги наричаме ние. А твоето поведение е мисия.

Затова св. Исаак Сирин говори за това, че по-голяма ценност пред Бога има не този, който възкресява мъртвите и покръства цели градове, а този, който мълчаливо стои в ъгъла и възкресява своето погинало «аз».

Това е велика проповед, велико дело.