Автор: Христо Димитров
9 Неделя след Неделя подир Въздвижение
„Защото Той е нашият мир,
Който направи от двата народа един.“
(Еф.2:14)
Братя и сестри,
Казаното от Св. Ап. Павел до Ефесяни продължава тъй: „…и разруши преградата, що беше посред.“ (Еф.2:14). Но какво означава това, за какви два народа говори апостолът? За каква преграда? И ако погледнем там, където не толкова често отправяме взор, т.е. вътре в себе си, ще видим… Ще видим и преградата, и двата народа. Понеже всичко това сме ние: вярващите и уповаващите се в Христа и съмняващите се. Хем вярващи, хем – не.
Всеки един от нас вярва в Господ Бог Иисус Христос и изповядва Неговото име. Но често в тази своя вяра не си даваме сметка, че я излагаме на показ, като книжниците и фарисеите! Че /дори/ чрез вярата си искаме да се покажем пред човеците: видите ли, аз се кръстя, моля се Богу, на църква ходя. Всичко това е единият човек. Това е старият човек във всеки един от нас. И не е лъжа, ако кажем, че ежедневно постъпваме така, показно. За да получим признание, дори похвала! Но това е най-опасното всъщност. Защото тази похвала води към горделивост. А тя – горделивостта – с нищо не допринася да отхвърли от себе си стария човек, потънал в грехове, да го отмахне от себе си, та да бъде вече друг, нов човек. И същевременно точно гордостта се явява тази преграда между двата народа; точно тя е, която ни пречи да осъзнаем липсата на този /вътрешен/ мир. Именно тази пречка, толкова колосална по размери, но същевременно невидима в ежедневието ни, не ни позволява да се повдигнем на горния праг на високата стена в нас, та да надзърнем отвъд. Не защото не можем. Защото не искаме. Понеже смътно осъзнаваме, че този, дори един поглед, който хвърлим към далечния и непознат хоризонт, ще ни разклати толкова много… А вече някак сме свикнали… сами да се ограничаваме във всичко, често пъти – дори във вярата си. И понеже именно във вярата си се ограничаваме, тогава няма как да искаме от себе си един нов човек. Именно това казва Господ Бог Иисус Христос: „Като с плътта Си унищожи враждата, а с учението — закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир.“ (Еф.2:15).
Нека да се спрем на думите „Като с плътта Си унищожи враждата…“.
Тук може да се каже следното – враждата, това е всяко едно нежелание да се върви по Божиите заповеди, а плътта – това са постът и молитвата. Тъй като без пост и молитва няма как да се направи здание, стройно сглобено. Иначе казано – ако сами себе си не възпрем от обичайното, от това, с което сме свикнали и не се въздържаме от това, без което уж не можем… Докато сами не пожелаем да последваме Господа и Бога нашего Иисуса Христа ще продължаваме да бъдем чужди и пришълци, не ще сме съграждани на светиите и ще бъдем чужди на Бога (Еф.2:19). И ето го моментът, който да разтеглим във времето, за да се замислим. За това, че без Бога нищо не сме (Кор.13:2). И Точно думите на Св. Ап. Павел са тези, които да ни помогнат да осъзнаем, че преградата, която е в нас… можем да махнем, тя да не ни пречи вече. Нещо повече. Не само ще я разрушим, но имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък (Еф.2:20), ще въдворим в себе си толкова дълго търсения мир.
Братя и сестри,
Св. Ап. Павел казва, че чрез кръста Спасителят уби враждата. Нека тези негови думи всеки един ден от живота ни да ни напомнят, че само когато делата ни свидетелстват за вярата ни ще можем да осъзнаем, че тази преграда в нас, тази пречка вече я няма. Тогава вече думите на Св. Ап. Павел ще са и за нас: „Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един.“ (Еф.2:14). Едва тогава в нас ще заживее онзи нов човек, който чрез Господа възраства в храм свет, жилище Божие чрез Духа. За да бъдем ние този нов човек.
Амин.
