Автор: Деян Петров
„Тия, които вървяха напред, смъмриха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме!“ Лк. 18:39
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Поговорката „Чрез нахалство към прогрес“ си е чисто нашенска, българска и някак невинаги иронична. Примери за осъществяването й на практика има всеки ден и навсякъде около нас. От шофирането, през работата или училището, чак до роднините и познатите ни, че понякога и в поведението на нас самите. Настойчиви сме, държим на своето или пък се възмущаваме или реагираме срещу тези, които го правят. Не само Бай Ганьо или политиците и парвенютата – богаташи, или амбициозните без покритие и говорещи понякога странно хора са такива. Дори да не вършим подобни неща, понякога със съжаление си мислим какво ли би било, ако ние самите бяхме по- … такива – настойчиви, отстояващи своето, даже нахални. И убеждаваме сами себе си, че бихме били прави да действаме по този начин, и следващият път ние сме тези, които отнемаме предимство на другата кола, пререждаме се на опашката, напъваме се за повишение или за толкова желаната почивка, придобивка или нещо друго безценно и толкова желано…. Донякъде успяваме, нещо придобиваме, но … всъщност се оказва, че така изоставаме, че като печелим по този начин, всъщност губим.
Истинският напредък не може и не бива да е за сметка на някого другиго, щастие не се гради върху чуждото нещастие. Чрез нахалство всъщност не се отива към прогрес, а към деградация – личностна, обществена, национална. Примерите са безброй. Причините са ясни. Нахалството, арогантността, силовото постигане на целите, колкото и добри и хуманни да са те, са нередни и ненужни. Няма как да вършим престъпления с идеята, че с неправедно придобитото богатство ще извършим безброй добрини, недопустимо е с принуда да вървим или водим някого към светли бъднини, иначе казано, насила хубост не става. Някои добавят, „…а и да става, не бива.“ Затова и страдаме – и като личности, и като нация, а и прогресът ни е често доста спорен.
И всичко би било еднозначно, ясно и това би бил поредният упрек към нас, ако не беше примерът на Вартимей, слепецът на пътя пред Йерихон и срещата му с Господа и особено резултатите от нея.
Незрящият бездомник настойчиво, неотстъпчиво, дори нахално привлича вниманието на минаващия Иисус Христос, като вика, пак и пак, независимо от мъмренето на тези, които вървели напред, сиреч по-близо до Господа. До там силно крещи (за милост), че множеството спира.
Нагъл ли е Вартимей? Нарушава ли благоприличието? Противоречи ли поведението му на елементарните правила на възпитанието, да не говорим за повелята „да не търси своето“. Да, отговорът на всички тези въпроси е положителен. Такъв е той, не спазва правилата, не мълчи, не свежда глава, не слуша, като му казват да спре, а напротив – още по-високо вика. Скандално! Но има един още по-важен въпрос – прав ли е той, основателно ли е това, което е извършил? Не какво, а защо го прави?
И отговорът дава не друг, а самият Господ Иисус Христос като спира по пътя Си, заедно с целия народ и ЗАПОВЯДВА, тоест изисква да му доведат зовящия Го. Сигурно е имало и недоволни от приближените Му, имало е и неразбиране. Но какво по-голямо потвърждение за правилността на поведението на Вартимей от това! И когато слепият идва, какво му казва Спасителят? Не какво го пита, защото всички можем да отгатнем това, а и самите ние знаем какво ни пита Бог в живота ни, но какво казва и утвърждава Той? „Прогледай! Твоята вяра те спаси“. Спасен си, сиреч изцелен, отново цялостен, както е едно от значенията на израза в Евангелието в оригиналния текст. „Човек си отново – по Мой образ и подобие, както Съм те създал“. И както Бог утвърди Вартимей с думите и делото Си, така и оня веднага тръгна след Него, славейки Бога – доказвайки на дело, че наистина вярва, че наистина е трябвало да бъде извършено чудото над него и става пример за всички и символ на цялото човечество, сляпо и недъгаво от греха, просещо от минувачите по Вселенския Път, живеещо мизерно и в лишение, но със силата и вярата в сърцето, способно да разпознае Господа, да се вкопчи в спасителното Му присъствие, никога да не отстъпи пред трудностите, пречките, хората и явленията, които непрестанно го отдалечават, убеждават, спират да бъде при Бога. Карат го да спазва правила, които убиват, вместо да следват Духа, Който животвори. Да мълчи, когато му иде да вика към Господа за милост и изцеление. Да пропусне Спасителя, Който минава наблизо и никога да не бъде себе си, цялостно и вярно, в миг познало и последвало Истината по Пътя на Живота.
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Като ревностни и верни православни християни следва винаги да изповядваме вярата си на дело и без никакво колебание да сме готови да следваме повика на Господа в сърцата си, да имаме дръзновението сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем. Защото само когато сме разпознали Бога, когато сме в нужда, а това е винаги и във всичко, можем и ТРЯБВА да не мълчим! И когато Той спре и повика за нас, а Той никога няма да ни пренебрегне, да Му кажем смело и честно, ясно и от дъното на съществото си какво искаме. Дори да е нещо за нас, като например да прогледнем или да се задомим, да си намерим работа или друго, то ще ни бъде дадено, защото Той ни е обещал, че каквото и да поискаме в молитва, ще го получим. И ще ни бъде дадено според вярата ни и защото Той знае, че ще Го последваме и възхвалим – като прогледналият слепец преди 2 000 години на пътя за Йерихон, като изцелените от греха, цялостни отново Божии чеда, които сме ние сега – по предназначение, по вяра и дела.
Това е оправданото нахалство, правилното действие, това е всъщност истинският прогрес на човечеството, това е основанието, моментът и причината, смисълът на това да не мълчим – срещата с Бога, изявяването на Неговата воля и следването Му в непомръкващата слава на Отца и Сина и Светия Дух, Които възхваляваме вовеки! Амин!
