ЧУДОТО НА ПОКАЯНИЕТО И ИЗПОВЕДТА

1341 0

Автор: отец Ангел Вангелов,

енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, Благоевград

Братя и сестри,

Живеем в интересно време. Време на преход от един социален строй в друг, време на разработване на изкуствен интелект, на генно модифициране, на пътуване до Марс и колонии на него. Време, в което човек става все по-излишен или поне това е усещането, което имам. Човек става част от едно общество, става част от един строй, част от матрицата. Все по-малко са личностите сред нас — тези, които са готови да отделят добро от зло; тези, които са готови да вярват на Бога докрай; тези, които са готови да признаят своята греховност и да се борят с нея.

Точно за това ми се иска да помислим. За греховността в човека и за борбата с нея. За покаянието и изповедта, за греха и вината. Нашето време е ново и по отношение на греха и вината, която изпитваме, когато правим грях. Не знам дали ви прави впечатление, но вече не е нормално да използваш думата „грях”, тя е някак остаряла, както и думите „девство”, „смирение”, „скромност”, „въздържание”. Тези думи, освен че не са изпълнени със смисъла, познат на християните преди нас, са и някак стари и даже обидни.

Обидно е да поставяш идеали, които никой не иска да следва, а и не само това — които човечеството е заменило с нови идеали. Обидно е да караш някого да се чувства грешник, когато самото общество не признава греха и Бога. Ние живеем във време на липса на грях или поне така ни се струва. Можем да пожелаем и да направим всичко — кой вече вярва в приказките за Бога и добродетелите? Ние сами на себе си сме богове и можем да си разрешаваме или забраняваме, каквото пожелаем.

Никой обаче не ни предупреждава за последствията. Никой не може да е бог сам на себе си, никой не може да живее в грях и това да не го кара да се чувства празен, болен, нещастен. Не е нужно да търсим дълго пример, който да ни покаже тази празнота в днешния човек. Въпреки успехите, въпреки придобивките — ток, вода, храна, въпреки привидното щастие, ние все по- често сме нещастни, получаваме паник атаки, депресии, психози и т.н.

Много са хората, които бягат от вината, която ги преследва, след като са извършили грехове, които отричат. Бягат с алкохол, жени, коли, пари, но напразно — никой не може да избяга от съвестта си, тя е неподкупна. Медицината също дава възможности за бягство — от успокоителни и легални наркотици до психотерапии, на които ще ни кажат, че това са временни състояния, че ние сме човеци, чиято култура е велика и ще успеем, че нямаме нужда от средновековни богове. Всичко около нас се крепи на гордостта, включително и опитите да се справим с тежестта, която ни носят грехът и вината — липсата на покаяние и на Бога в живота ни.

Как отговаря църквата? Тук не разбирайте сградата или свещениците, а това общество, чиято глава е Христос и което е изпълнено с Божията всеопрощаваща любов. Дава ни изповедта. Това е лекарство колкото просто, толкова и велико.

Какво е изповедта? За да се изповядаме, трябва да направим няколко неща.

Да признаем, да забележим, че имаме грях. Трудно е да признаеш, че си грешен, че не си свръхчовек, че не си способен да си щастлив въпреки всичко, но това е първото условие, за да получим прошка и да се докоснем до Божията любов. Трябва да потърсим в себе си, да се очистим от себезаблудите, че всеки човек греши: какво толкова сме направили, не сме убили човек, всеки пие и пуши,  не е кой знае какво. Да потърсим отвъд това и когато намерим причината за всичко, да сме готови да се покаем и да признаем греха си.

Мисля, че изповедта започва още по пътя към храма, още когато усетим необходимостта да променим живота си. След това трябва да застанем пред Бог и да признаем греха си, да се покаем, без да търсим извинения от по-горе посочените. Не казвам да застанем пред свещеника, защото и той е като нас, грешен и паднал, пред него можем да се оправдаем, да търсим съпричастност, но не и да се каем. Можем да се каем единствено пред Бог, пред безкрайната любов, пред Този, в Когото няма грях и Който ни сътвори за вечен живот и съвършенство, Този, Когото отблъскваме с всеки наш грях, Този, Който дойде да изкупи греха ни, но Когото въпреки това разпнахме. Свещеникът само присъства, той е връзката, може би метафорично, той е телефонът, по който говорите, но покаянието и прошката не са от него.

Когато ни е най-тежко, когато усетим греховността на времето, в което живеем, злото около нас и в нас и сме паднали, съкрушени и се осмелим да изречем греховете си, тогава се случва чудото на изповедта и покаянието, тогава Творецът докосва творението. Невъзможното за човека — спасението от греха —  става възможно за Бога и човекът усеща опрощаващата любов, усеща, че е познал своя Творец. За разлика от психотерапевтите, които ни помагат да открием вътрешни сили за борба с депресиите и т.н., които подхранват егото ни и гордостта ни, Бог в изповедта търси смирението ни, иска да признаем, че без Божията помощ сме нищо.

За да има смисъл от изповедта, всеки от нас трябва да намери вътрешни сили за борба с греха, който е изповядал. Ние трябва да сме уверени в себе си, че чрез Божията помощ вече няма да извършим този грях. Борбата не е лесна, почти винаги не успяваме, защото този свят лежи в грях, защото ни е по-лесно да вършим лошото, отколкото доброто, както казва и апостол Павел.

Нашият Спасител също ни предупреди, че борбата няма да е лесна. Kаза ни за тесните врата и трудния път, които водят към спасение, предупреди ни за дявола, който ще иска да ни зарази със своята болест — гордостта, която ще ни отнеме всичко. Но и обеща да е с нас до края, обеща ни победа и за да имаме шанс, ни даде св. Тайнства, а едно от тях  — изповедта (покаянието) — може да ни върне отново на правия път и никога не е късно да бъде използвано.

Ако започнем да разпознаваме доброто и злото първо в нас, ще ни е по-лесно да ги разпознаем и в заобикалящия ни свят, ще излезем от матрицата и ще станем личности. Ще сме готови да водим борба за доброто и ще сме убедени в победата над греха, която Бог ни обеща. С Божията помощ ще станем солта на света. Амин.