Автор: Величка Николова
В едно голямо село в България трийсетина мъже на различна възраст всяка вечер се събирали в механата. Селото било застроено с много вили, имало работа за жени и за мъже и хората там вместо да намаляват, както е по повечето български села, ставали все повече. Малка църква, строена преди два века, кротко ги приканвала към Бога и богослуженията, които се извършвали само на големи християнски празници. Старичък свещеник идвал от града понякога, за да опее някой починал, по-рядко — за венчавка или кръщаване на младенец.
Имало вече около триста постоянно живеещи там семейства, някои хора работели в близкия град, но предано се завръщали в любимото си красиво селище, други се грижели за вилите. А трийсетте мъже били постоянни посетители на механата. Идвали на приказка и на по едно питие и дядовци от миналия век, и млади хубави хора.
Една мартенска вечер, към десет часа, преди мъжете да си тръгнат, в механата влязъл Ангел, млад рус мъж. Ангел бил работлив и порядъчен младеж, все още не бил женен, занимавал се със земеделие. Той застанал насред механата и заговорил:
— Идвам от големия хълм, където са трите кестена. Имах работа нататък, искам да купя една ливада, ходих там наблизо след работа да си набележа мястото. Приближих се и гледам: кестените ги няма. Просто ги нямаше. Беше се вече мръкнало, но още се виждаше. Приближих се повече и видях — кестените са там, но бяха налягали напред, прегънати по земята. Помислих в първия момент, че някой ги е сякъл, но не. Бяха си прегънати отдолу като гумени. Отидох до тях, пипах ги по стеблата, по клоните. Живи са дърветата! Клоните бяха още голи, но баба Марта ги беше стоплила, листата набъбваха да се развият. Чудех се какво ще е това, повъртях се и си тръгнах. Бях се отдалечил и чух нещо като вятър зад гърба ми. Обърнах се и видях върховете на дърветата изправени — стърчаха си както преди, месечината таман почваше да изгрява и се виждаше.
— Бре, какви работи разправяш? — рекли хората. — Каква е тая работа?
— Чакайте да видите по-нататък! Взех да се връщам, но докато се върна, върховете пак се наведоха и легнаха на земята. Като хора. Ей, така — клоните напред като ръце и тихо, тихо… всичко мълчи. И тогава забелязах, че и първия път, и втория все лягаха на изток. Кланяха се!!! Кланяха се тия големи кестени, дето сме ги катерили като деца.
И косата ми настръхна, и тялото ми изтръпна, и се вцепених. Стоях и вече не смеех да ги пипна, като да бяха светци. И вярвайте, братя, те пак се изправиха и трети път се поклониха! Въздухът се люлееше от техните поклони и взе да мирише на хубаво като тамян, ама още по-леко и сладко. И се чудех аз какво ще е това, и една мисъл ненадейно като огнена стрела ми прониза сърцето — нали на утрешния ден е Благовещение! Господ и света Богородица ни напомнят, че е голям празник, братя, светъл и мил за всички нас, християните! Тогава коленичих и се прекръстих. И аз се поклоних три пъти на изток. И нещо сладко и мило ме посети в душата и сълзите сами дойдоха на очите ми. И си казах — щом безсловесните дървета се кланят за слава на Бога и света Богородица, то ние какво правим? Седнали сме тука да говорим за световните работи, дето ги редят други хора. А по-световно от този празник има ли сега?
Мъжете мълчали. Улисани в битието, никой от тях, в никоя къща не се бил сетил за този ден — 25 март. Благата вест, изпратена от Господа на света Богородица, че ще роди Божия Син! Архангел Гавриил, Вестителят, сякаш ги гледал и чакал думите им. Един възрастен мъж се обадил присмехулно:
— Да не си пил повечко ти, Ангеле? Да не ти се е привидяло?
— Нищо не съм пил, братя. Казвам ви: ужас и страх, и трепет ме обзеха. Ето, дойдох да ви кажа всичко, знаех, че тук ще ви намеря.
— Не лъже човекът, аз съм чувал, че в старо време пак тъй ставало — казал един мустакат побелял дядо. — Ами аз ще ви кажа, че това е знак. Може то да си става години наред, ама ние да не сме го видели… Трябва параклис или църквичка да построим на това място. И всяка година там да викаме поп Христо и да празнуваме на този ден. Да има литургия и курбан за здраве.
— Да бъде! Ще направим! — въодушевили се мъжете.
— Ще събираме пари — с наши средства, с нашите ръце ще направим параклис! — казали още те.
Чудели се хората, но се и радвали, шумели, обсъждали. Светлина и лекота имало в думите им.
— Добре, ще направим параклис и толкова. Ами другото? — казал високо Ангел.
Пак се умълчали. Че какво друго?
— Може и камбанка да сложим — казал някой.
— Това не стига. Аз, като вървях насам, много премислих. Църкви и параклиси строим, ами ние? Какво лежи на душите ни? С параклис ще се откупим ли от Бога? Да, параклисът е богоугодно дело. Ами нашите грехове? Как с грехове в душите си ще строим църква?! И те, тия грехове са стари и нови, като тиня и гнилоч затлачват душите ни. Ние повечето си знаем кой какъв е, ама покаяние трябва. Какъв пример ще оставим всички след себе си?! Да се очистим, братя, да извикаме отец Христо, да се изповядаме и покаем. Тогава да започнем Божието дело!
Някой измърморил: „То туй покаяние може по-нататък… Има време за него”. А друг заявил: „Аз нямам за какво да се разкайвам”. После взели да излизат един по един. Онзи, присмехулникът, дребен и наперен мъж, застанал пред Ангел и го измерил с очи отдолу нагоре. Казал:
— Чудото е явено на тебе. Ти трябва да се каеш. А ние нито сме го видели, нито сме го чули това чудо.
И той си тръгнал.
Ангел наистина се покаял за греховете си. Оставил имоти, къща и наследство на брат си и станал послушник в манастир. На триста семейства един да се покае и да служи на Бога в манастир, никак не е малко. Слава Богу за всичко!
Мъжете от механата, решили да чакат следващата година до Благовещение, да се убедят — кланят ли се дърветата през нощта, срещу празника, или не. И тогава можело да направят на това място параклис. Така решили. Изповедта и покаянието също отложили за по-нататък.
Младият послушник узнал за това и разказал всичко на един стар монах в манастира. Старецът се замислил и после рекъл:
— Чудото ни се показва, за да се променим ние, да се покаем пред Бога, да станем всички Негови. Така Той ни показва Своята воля и Своята милост.
А дали ние, хората, сме достойни за чудесата, които Господ ни явява, предстои да видим!