Автор: Христо Димитров
Слово за 14 Неделя след Петдесетница
„Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк.16:16)
Братя и сестри,
Господ Бог Иисус Христос с тези думи ни казва, че ако не повярваме ще сме като поканените на сватбения пир – ще пренебрегнем поканата, ще своеволничим и ще търсим, че и ще намерим извинение, което да „оправдае“ нашето отсъствие. Ако повярваме – ще сме като ония, поканените от кръстопътищата. Събралите се заедно – както сме тук, в храма, на богослужението – в името Господне.
Дори да кажа някому: иди в храма, изповядай греховете си и ще ти олекне… то той не ще ми повярва. Точно както плачещите и ридаещите не повярвали на тия, дето им съобщили, че видели Господа жив. Това от една страна е защото човек сам – със сърцето, с душата и с разума си – е нужно да се увери. Какво повече за това от думите на Господ от Иисус Христос: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Мат.18:20). Например както тук, в храма. Всъщност най-вече тук, в Божия храм.
А къде сме – няма никакво значение – когато повярваме в Господа и се кръстим в Неговото име. Къде е мястото, където затворените порти на сърцето ни ще се разтворят, за да пропуснат Светлината да огрее? Сам Господ не ни ли пита: „Де е мястото на Моя покой?“ (Ис.66:1). И част от отговора намираме в старозаветния Давидов псалом петдесети: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“
(Пс.50:12). В самите нас, във всеки един от нас е това място. Стига да повярваме. „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове.“ (Марк.16:17). Но кои са тия бесове? Част от тях са униние,… равнодушие,… безразличие… Това са едни от най-страшните бесове, които човек познава и които познават човека. И самите тези бесове са, които ни дават да изпием нещо смъртоносно. Но какво от това? И какво от това?! След като изповядваме Името Господне, изпълняваме Неговите заповеди нищо няма да ни навреди.
Когато се гневим. Когато завиждаме. Когато казваме: „Аз съм най-добрият!“. Когато гледаме с подозрение… – ето тези бесове /и тям подобните/ трябва да се стремим да изгоним от себе си и да ги „заменим“: гнева с търпение, завистта – с благодарение, хвалбата – със смирение… Ако не го сторим ще бъдем като поканените на сватбата: ще имаме извинение да не отидем. А последствията от това извинение… е не някой да ни хвърли в тъмница. Не. Сами за себе си ще бъдем и тъмничар, и палач. За да съжаляваме. За това, че с високомерието си сме приели не себе си за недостойни /като гости/, а човека, който направи сватба за сина си. Не ние да принесем себе си за жертва, по примера Христов, но да отдадем по-голямо значение на вродените ни и придобити предразсъдъци.
Братя и сестри,
Нека не поставяме себе си на първо място. Така, като сме последни ще станем първи. Така ще бъдем поканени на Господнята трапеза. И като намерим себе си за недостойни – и добри, и лоши – ще напълним сватбения дом. За да бъдем в единомислие – с Господа и Бога нашего Иисуса Христа, и едни с други.
Амин.
